Филипа Грегъри - Проклятието на краля

Нахвърлям се ужасено върху бавачката.

— Не си е изгубила ума! — възкликва тя отбранително. — Просто е отпаднала от горещината. Лекарят каза, че ако треската премине, тя ще се оправи. Пее по малко и хленчи по малко насън, но не е изгубила ума си. Във всеки случай, все още не.

Кимвам, опитвайки се да бъда търпелива в тази прекалено затоплена стая, където децата ми лежат като трупове на удавници върху пясъчен бряг.

— Кога ще идва отново лекарят?

— Сигурно е на път сега, милейди. Обещах му, че ще го повикам, веднага щом пристигнете, за да може да говори с вас. Но той се кълне, че ще се оправят — тя поглежда лицето ми. — Вероятно — добавя.

— А останалите от домакинството?

— Двама пажове са се заразили. Единият се разболя преди Хенри. А кухненската прислужница, която се грижи за кокошките, почина. Но още никой друг не я е прихванал.

— А селото?

— Не знам за селото.

Кимвам. Ще трябва да питам лекаря за това, аз нося отговорност за хората в нашите земи. Ще трябва да поръчам да разпратят от нашата кухня храна в къщите, където има болен, ще трябва да се погрижа свещеникът да ги посещава и да проверя дали, когато някой умре, ще имат достатъчно пари за гробарите. Ако не, ще трябва да платя за гроб и за дървен кръст. Ако положението се влоши, ще трябва да наредя да изкопаят чумни ями, за да заравят телата. Това са задълженията ми като господарка на Стортън. Трябва да се грижа за всички във владението си, не само за децата си. А както обикновено — както става винаги — ние нямаме представа какво причинява болестта, никаква представа какво ще я излекува, никаква представа кога ще се прехвърли в някое друго бедно, прокълнато село и ще убива хора там.

— Писахте ли на негова светлост? — питам.

Моят управител, който чака на прага на отворената врата, отговаря вместо нея:

— Не, милейди, знаехме, че той пътува с Уелския принц, но не знаехме къде са по пътя. Не знаехме къде да му пишем.

— Пишете от мое име, и изпратете писмото в Лъдлоу — казвам. — Донесете ми го, преди да го запечатате и изпратите. Той ще бъде в Лъдлоу до няколко дни. Може дори да е там сега. Но аз ще трябва да остана тук, докато всички оздравеят. Не мога да рискувам да предам тази болест на Уелския принц и неговата годеница, независимо дали е морбили или едра шарка.

— Пази Боже — казва набожно управителят.

— Амин — отвръща бавачката, молейки се за принца, въпреки че е положила длан върху горещото, зачервено лице на сина ми, сякаш вече никой не е по-важен от един Тюдор.

Прекарвам повече от два месеца с децата си в Стортън, докато те бавно, едно след друго, се освобождават от треската в кръвта си, от петната по кожата си, и от болката в очите. Урсула оздравява последна, и дори когато вече не е болна, се уморява бързо и е унила, и засенчва очите си с длан от светлината. В селото има доста болни хора, а едно дете умира. Няма коледно празненство, не позволявам на жителите от селото да идват в замъка за подаръците си в Дванайсетата нощ. Надига се силен ропот, че съм отказала да раздам храна и вино и малки подаръци, но аз се страхувам от болестта в селото и изпитвам ужас, че ако позволя на арендаторите и семействата им да дойдат в замъка, те ще донесат болест със себе си.

Никой не знае какво е породило болестта, никой не знае дали си е отишла завинаги или ще се върне с горещото време. Всички сме безпомощни пред нея като стадо говеда пред чумата по добитъка; не можем да направим нищо друго освен да страдаме като мучащи крави и да се надяваме най-лошото да ни подмине. Когато най-сетне и последният човек вече се е възстановил и е на крака, а децата от селото отново тръгват на работа, аз съм обзета от толкова дълбоко облекчение, че плащам за литургия в селската църква, за да въздам благодарност, че болестта засега сякаш ни е подминала, че сме били пощадени в този тежък зимен сезон, дори ако това лято топлите ветрове ни донесат чумата.

Едва след като съм стояла на входа на църквата и съм огледала паството, което не изглежда по-оредяло, нито по-мръсно, нито по-отчаяно от обикновено, едва след като съм обиколила селото и съм попитала на всяка порутена врата дали хората са добре, едва когато съм се уверила, че всички в домакинството ни, от момчетата, които гонят птиците от посевите, до главния ми управител, са добре, едва тогава се убеждавам, че е безопасно да оставя децата си и да се върна в Лъдлоу.

Децата стоят на входната врата да махат за довиждане, бавачката държи в ръце моето бебе Реджиналд. Той ми се усмихва и размахва пълничките си ръчички. Провиква се: „Ма! Ма!“ Урсула държи дланите си присвити върху очите, за да ги защити от светлината на утринното слънце.

— Застани прилично — казвам ѝ, докато възсядам коня. — Отпусни ръце отстрани до тялото си и спри да се мръщиш. Бъдете добри деца, и четиримата, и скоро ще дойда у дома да ви видя.

— Кога ще дойдеш? — пита Хенри.

— През лятото — казвам, за да го успокоя; в действителност не знам. Ако принц Артур и неговата младоженка тръгнат на лятно пътуване с кралския двор, тогава мога да се върна в Стортън за цялото лято. Но докато останат в Лъдлоу, под закрилата на съпруга ми, аз също трябва да съм там. Аз не съм само майка на тези деца; имам и други задължения. Аз съм господарка на Лъдлоу и настойница на Уелския принц. И трябва да играя тези роли съвършено, за да мога да скрия онова, което съм родена да бъда: момиче от династията Йорк, Бяла роза.

Изпращам им въздушна целувка, но умът ми вече е далече от тях, насочен по пътя напред. Кимвам на началника на конницата и малката ни кавалкада — половин дузина тежковъоръжени войници, две мулета с вещите ми, три почетни дами на коне, и шумна група слуги — започва дългата езда към Лъдлоу, където ще видя за първи път момичето, което ще бъде следващата кралица на Англия: Катерина Арагонска.

Съпругът ми ме посреща в покоите си. Той работи с двама писари и по цялата голяма маса са разпръснати книжа. Когато влизам, той ги отпраща с махване на ръка, бутва стола си назад и ме поздравява с целувка по двете бузи.

— Подрани.

— Пътищата бяха добри.

— Всичко наред ли е в Стортън?

— Да, децата най-после са по-добре — казвам.

— Хубаво, хубаво. Получих писмото ти — изглежда облекчен; той иска синове и здрави наследници като всеки мъж, и разчита, че трите ни момчета ще служат на Тюдорите и ще увеличат семейното състояние. — Вечеря ли, скъпа?

— Още не, ще вечерям с теб. Да отида ли сега да се запозная с принцесата?

— Веднага щом си готова. Той иска лично да ти я доведе — казва той, като се връща да седне зад масата. Усмихва се при мисълта за Артур като младоженец. — Много настоява да извърши представянето. Попита ме дали може да ти я доведе насаме.

— Много добре — казвам сухо. Несъмнено Артур е преценил, че да ме представи на младата жена, чиито родители настояха брат ми да бъде убит, преди да се съгласят да я изпратят в Англия, е задача, към която трябва да се подходи внимателно. Също толкова добре знам, че тази мисъл едва ли е минала през ума на съпруга ми.

* * *

Запознаваме се, както желае Артур, без церемонии, насаме в приемната на управителя на замъка Лъдлоу — пищно обзаведена стая с дървена ламперия непосредствено под собствения ѝ апартамент. Зад решетката на огнището гори хубав огън, по стените висят скъпи гоблени. Това не е бляскавият дворец Алхамбра; но не е и бедно или жалко място. Отивам до огледалото от кован метал и си оправям диадемата. Отражението ми отвръща неясно на погледа ми: тъмни очи, бледа, чиста кожа и красива уста като розова пъпка — това са най-хубавите ми черти. Дългият ми нос, типичен за Плантагенетите, е най-голямото ми разочарование. Оправям диадемата си и чувствам как иглите се впиват в кестенявата ми коса, стегнато увита на кок, а после се извръщам от огледалото като от суета, която би трябвало да презирам, и чакам край огнището.

След няколко мига чувам почукването на Артур по вратата и кимвам на почетната си дама, която я отваря и излиза навън. Артур влиза сам, покланя ми се бързо, докато му правя реверанс, а после си разменяме целувки по двете бузи.

— И тримата ли са съвсем добре? — пита той. — А бебето?

— Благодаря на Бога — казвам.

Той се прекръства бързо.

— Амин. А вие не я прихванахте?

— Беше изненадващо колко малко хора я прихванаха този път — казвам. — С Божията благословия оцеляхме. Разболяха се само няколко души в селото и само двама починали. Бебето изобщо не прояви признаци. Бог наистина с милостив.

Той кимва.

— Мога ли да ви представя принцесата на Уелс?

Усмихвам се, когато той изрича така старателно титлата ѝ.

— И как ви се харесва да бъдете женен мъж, ваша светлост?

Бързо плъзналата руменина по бузите му ми подсказва, че той я харесва много и се смущава да го признае.

— Доста ми харесва — казва тихо.

— Добре ли се разбирате двамата, Артур?

Червенината по бузите му става още по-силна и се разпростира към челото му.

— Тя е… — млъква, без да довърши. Явно не намира думи, които да опишат каква е.

— Прекрасна? — предлагам.

— Да! И…

— Привлекателна?

— О, да! И…

— Очарователна?

— Тя има толкова… — започва той и млъква.

— По-добре да я видя. Явно не подлежи на описание.

— Ах, почитаема настойнице, вие ми се присмивате, но ще видите…

Той излиза да я доведе. Не си бях дала сметка, че я караме да чака, и се питам дали ще се обиди. В края на краищата, тя е инфанта на Испания и е възпитана в съзнанието, че е много важна личност.

Когато тежката дървена врата се отваря, аз се изправям на крака и Артур я въвежда в стаята, покланя се и излиза. Затваря вратата. Принцесата на Уелс и аз сме съвсем сами.

Първата ми мисъл е, че тя е толкова дребна и изящна, та човек би я помислил за портрет на принцеса в рисувано стъкло, а съвсем не за истинско момиче. Има коса с цвят на бронз, прибрана скромно под тежка шапчица, крехката ѝ талия е пристегната в корсаж, голям и тежък като предница на броня, носи и висока диадема с воал от безценна дантела, която се спуска от двете страни и я закрива, сякаш я носи спусната пред лицето като було на неверница. Прави ми реверанс със сведени очи, и едва когато вземам ръката ѝ и тя вдига поглед, успявам да видя, че има светлосини очи и свенлива, хубава усмивка.

Пребледняла е от безпокойство, докато изнасям речта си на латински, като я поздравявам с добре дошла в замъка и се извинявам за предишното си отсъствие. Виждам я как търси с поглед Артур. Виждам я как прехапва долната си устна, сякаш за да събере смелост, после думите ѝ избликват. Веднага заговаря точно за това, което бих се радвала да не чуя никога, особено от нея.

— Съжалявах за смърт на брат ви, много съжалявах — казва тя.

Напълно съм удивена — не предполагах, че тя изобщо ще се осмели да ми говори за това, камо ли пък че ще го стори с такава искреност и съчувствие.

— Беше огромна загуба — казвам хладно. — Уви, така върви светът.

— Страхувам се, че моето идване…

Непоносимо е да я слушам да ми се извинява за убийството, което беше извършено в нейно име. Прекъсвам я рязко с няколко думи. Тя ме поглежда, бедното дете, сякаш иска да попита как може да ме утеши. Гледа ме, сякаш е готова да падне в краката ми и да признае това като своя вина. Не мога да я слушам да говори за брат ми. Не мога да чуя името му от нейната уста, не мога да позволя този разговор да продължи, или ще рухна и ще заплача за него пред тази млада жена, чието идване стана причина за смъртта му. Той щеше да е жив, ако не беше тя. Как мога да говоря спокойно за това?

Протягам ръка към нея, за да я задържа на разстояние, да я накарам да замълчи, но тя я улавя и прави малък реверанс.

— Вината не е ваша — успявам да прошепна. — И всички трябва да се покоряваме на краля.

Сините ѝ очи са удавени в сълзи.

— Съжалявам — казва тя. — Толкова съжалявам.

— Вината не е ваша — казвам, за да я възпра да изрече и дума повече. — Вината не беше и негова. Нито пък моя.

* * *

А после, колкото и да е странно, заживяваме щастливо заедно. Всеки ден виждам у нея куража, който тя показа, когато се изправи пред мен и ми каза, че съжалява за мъката ми и че би искала да е можела да я предотврати. Тя тъгува ужасно за дома си; майка ѝ пише съвсем рядко, а и тогава писмата ѝ са съвсем кратки. Катерина е просто едно самотно дете без майка в чужда страна, където трябва да научи всичко: езика ни, обичаите ни; дори храните ни са ѝ чужди и непознати, и понякога, когато седим заедно следобед и шием, аз я развличам, разпитвайки я за дома ѝ.