Филипа Грегъри - Проклятието на краля

Той не казва нищо. Ако беше възразил, че има само доброто желание да поддържа връзка между мен и сина ми, щях да разбера, че е шпионин на Кромуел, изпратен да ни компрометира. Но той не казва нищо. Само свежда глава и отронва:

— Както желаете, милейди.

— Ще заминете ли въпреки това, без аз да съм ви възложила нещо?

— Ако не можете да ме използвате в тази работа, тогава ще се опитам да намеря някой, който може. Лорд Томас Дарси, лорд Джон Хъси, вашите сродници? Зная, че мнозина са положили клетвата против волята си. Ще отида при испанския посланик и ще го попитам дали има нещо, което мога да направя. Вярвам, че много лордове биха искали да знаят какво мисли и прави Реджиналд, какви намерения има папата, какво подготвя императорът. Ще служа на интересите на кралицата и принцесата, независимо кой е господарят ми.

Откъсвам роза с меки венчелистчета, бяла роза, и му я давам.

— Такъв е моят отговор — казвам. — Това е вашият знак. Идете при приятеля на Джефри, стария му управител Хю Холанд, той ще ви преведе благополучно през Тясното море. После идете при Реджиналд, кажете му как стоят нещата при нас, а после служете на него и на принцесата като на един човек. Кажете му, че клетвата е твърде много за всички нас, че Англия е готова да въстане, а той трябва да ни каже кога.

* * *

Джон Хелиър потегля на следващия ден, а когато хората ме питат за него, казвам, че е заминал неочаквано и без предизвестие. Ще трябва да намеря нов свещеник за домакинството и изповедник за себе си, и това е много неприятно и тревожно.

Когато приорът Ричард свиква цялото домакинство след църква в неделя да положи клетва за вярност на краля в параклиса на обителта, съобщавам за изчезването на Джон Хелиър и казвам, че доколкото знам, има роднини в Бристъл, така че може би е отишъл там.

Съзнавам, че прибавихме още една брънка към веригата, която се простира от кралицата в замъка Кимболтън до Рим, където папата трябва да помогне за нейното избавление.

През септември, когато дворът се връща в Лондон със застудяването на времето, Монтагю идва за кратко посещение в Бишам.

— Реших лично да дойда и да ти съобщя — той скача от коня си и коленичи за благословията ми. — Не исках да пиша.

— Какво се е случило?

Усмихвам се. От начина, по който скача на крака, се досещам, че новините не са лоши за нас.

— Тя изгуби детето — казва той.

Като всяка жена по света, изпитвам спазъм на болка при новината. Ан Болейн е най-лошата ми неприятелка, а детето щеше да ѝ помогне да възтържествува, но дори и така да е, вървяла съм твърде много пъти бавно към покоите на краля с лоши новини за мъртво бебе, за да не помня онова чувство за ужасна загуба, за неосъществени надежди, мисълта за така уверено мечтаното бъдеще, което сега вече никога няма да се случи.

— О, Бог да упокои душата му — казвам и се прекръствам. — Бог да упокои душата на бедното невинно създание.

И този път няма да има момче от династията на Тюдорите; ужасното проклятие, което кралицата от рода на Плантагенетите и майка ѝ, вещицата, стовариха върху рода на Тюдорите, все така продължава да действа. Питам се дали ще стигне до самия край, както предрече братовчедка ми, и изобщо няма да има момчета от рода Тюдор, а само момиче, безплодно момиче.

— А кралят? — питам след миг.

— Мислех, че ще бъдеш доволна — отбелязва Монтагю, изненадан. — Мислех, че ще тържествуваш.

Правя лек жест с ръка.

— Нямам толкова кораво сърце, че да желая смъртта на едно неродено дете — казвам. — Каквото и да е потеклото му. Момче ли беше? Как го прие кралят?

— Напълно обезумя — казва Монтагю спокойно. — Заключи се в покоите си и зарева като ранен лъв, блъскаше глава в дървената ламперия; чувахме го, но нямаше как да влезем. Бесня цяло денонощие, плачеше и крещеше, после заспа като пияница с глава в огнището.

Слушам Монтагю мълчаливо. Това прилича на яростта на разочаровано дете, не на скръбта на мъж, на баща.

— А после?

— После, на сутринта, личните му камериери влязоха при него, и той излезе, измит и обръснат, с накъдрена коса, и не каза нито дума за станалото — казва ми Монтагю и сякаш сам не вярва на думите си.

— Не може да понесе да се говори за това?

Монтагю поклаща глава.

— Не, държи се така, сякаш изобщо не се е случило. Нито нощта, през която е проливал сълзи, нито загубата на бебето, нито съпругата-родилка. Никога не е било. Не е за вярване. След изработването на люлката и боядисваното на стаите, превръщането на покоите на кралицата в Елтам в трапезария и лични покои за принц, сега той не говори нищо за това, сякаш отрича, че изобщо някога е имало дете. А и всички ние се държим, сякаш това никога не е било. Весели сме, надяваме се тя да зачене скоро. Изпълнени сме с надежди и никога не сме познали отчаянието.

Това е по-странно, отколкото Хенри да обвинява Бог, че е забравил Тюдорите. Мислех си, че той ще се гневи срещу съдбата или дори ще се настрои срещу Ан, както се настрои срещу кралицата. Мислех си, че може да заяви, че тя има някакъв ужасен недостатък и затова не може да го дари със син. Но това е най-странното от всичко. Той преживя загуба, която не може да понесе, и затова просто я отрича. Като безумец, изправил се пред нещо, което не иска да вижда, той отрича, че то изобщо съществува.

— А никой ли не говори с него? След като всички знаете, че това се е случило? Нима никой дори не му изказва съчувствие за загубата?

— Не — казва унило Монтагю. — В двора няма човек, който би се осмелил. Нито старият му приятел Чарлс Брандън, нито дори Томас Кромуел, който е с него всеки ден и говори с него всяка минута. В двора няма човек, който би имал куража да каже на краля нещо, което той отрича. Защото ние му позволихме да казва кое е истина и кое — не, почитаема майко. Ние му позволихме да ни казва какъв е светът. И точно това прави той сега.

— Казва, че изобщо не е имало дете?

— Абсолютно никакво. И затова тя трябва да се преструва на щастлива и да си дава вид, че е добре.

Давам си един миг, за да си представя как една млада жена, изгубила детето си, трябва да се държи, сякаш това никога не е било.

— Преструва се, че е щастлива?

— „Щастлива“ не описва и наполовина положението. Тя се смее и танцува, и флиртува с всеки мъж в двора. Тя е в центъра на истински вихър от веселие, хазартни игри и пиене, танци и маскаради. Трябва да изглежда като най-съблазнителната, най-прекрасната, най-остроумната, най-умната, най-интересната жена.

Поклащам глава при представата за този кошмарен двор, който танцува на самия ръб на лудостта.

— И тя прави това?

— Като в треска е. Но ако не го прави, той ще сметне, че тя има някакъв недостатък — казва Монтагю тихо. — Че е болна. Неспособна да износи дете. Тя трябва да отрича загубата си, защото той няма да остане женен за жена, която не е съвършена. Тя е погребала тайно мъртвото си бебе, а трябва да си дава вид на вечно красива, умна и плодовита.

* * *

Процесът по полагането на клетвата за отхвърлянето на кралицата и принцесата продължава, от църквата до съдебната зала, из цялата страна. Чувам, че са арестували лейди Ан Хъси, моята сродница, която служеше на принцесата заедно с мен. Обвиняват я, че изпращала писма и малки подаръци на принцесата в Хатфийлд, а тя признава, че освен това я наричала „принцеса Мери“ по навик, не нарочно. Трябва да помоли за прошка и прекарва дълги месеци в Тауър, преди да я пуснат.

После получавам бележка от Джефри, неподписана и без печат, който би издал автора.

Кралицата няма да положи клетвата; тя отказа да отхвърли титлата си или тази на дъщеря си, и каза, че е готова за всяко наказание. Смята, че ще я екзекутират тайно зад стените на замъка Кимболтън, и никой няма да узнае. Трябва да се подготвим да спасим нея и принцесата веднага.

Мисля си, че това е моментът, който копнеех да избегна. Казвам си, че съм родена страхливка. Казвам си, че съм лъжкиня. Спомням си, че съпругът ми ме помоли никога да не претендирам за своето, никога да не изпълнявам дълга си, да опазя себе си и децата ни. Но сега си мисля, че тези дни са отминали, и макар да ми призлява от страх, пиша на Джефри и на Монтагю.

Наемете мъже и коне, наемете лодка, за да ги отведете във Фландрия. Погрижете се добре за себе си. Но ги изведете от страната.

Организирам коледното празненство в Бишам, сякаш не тръпна в очакване на новини от Хатфийлд и Кимболтън. Трябва да мине време, докато човек започне да се ориентира в един кралски дворец, докато намери начин да подкупи слуга в кралски затвор. Синовете ми ще трябва да внимават изключително много, когато говорят с лодкарите по Темза, за да узнаят кой кораб плава до Фландрия, и кой е верен на истинската кралица. Трябва да се държа така, сякаш мисля единствено за коледното празненство и печенето на големия пудинг.

Хората от домакинството ми демонстрират безгрижие, каквото не изпитват. Даваме си вид, че не се боим за нашата обител, не се страхуваме от посещение от инспекторите на Томас Кромуел. Знаем, че всеки манастир в страната е бил огледан и че след хората, които броят парите, винаги започва разследване на моралните порядки — особено ако едно абатство е богато. Дойдоха в нашето абатство, огледаха съкровищата ни и богатите ни земи и си заминаха отново, без да кажат нищо. Опитваме се да не се боим, че ще се върнат.

Пътуващите актьори идват и играят пред огъня в голямата зала, коледарите идват и пеят. Маскираме се с големи шапки и пелерини и лудуваме наоколо, преструвайки се, че представяме отдавна отминали събития. Тази година никой не разиграва живи картини, свързани по някакъв начин с краля, кралицата, или папата. Тази година церемониалмайсторът на коледното тържество не предвижда да се играе комедия; никой не знае кое е истина и кое — държавна измяна, всичко е хаос. Папата, който заплаши краля с отлъчване от Църквата, е мъртъв, и сега в Рим има нов папа. Никой не знае дали Бог ще му проговори ясно и какво ще отсъди той за краля с двете съпруги. Той е от фамилията Фарнезе: неудобно е дори да повтаряме онова, което светът говори за него. Моля се да успее да намери свята мъдрост. Вече никой не мисли, че Бог говори на нашия крал, а мнозина казват, че Злокобният кърт го подстрекава да върши тъмни и забранени дела. Нашата кралица е далече, подготвяйки се за екзекуцията си, а жената, която нарича себе си кралица, не може нито да зачене, нито да роди син, доказвайки на всички, че Божията благословия ѝ е отказана. В това има достатъчно материал за сто поетични драми, но никой не смее дори да спомене тези събития.

Вместо това хората поставят живи картини, които разказват за време, отминало достатъчно отдавна, за да бъдат спокойни. Пажовете подготвят и изпълняват поетична драма за далечно плаване, на което пътешествениците срещат морска вещица, чудовище и страховита изригваща вода. Готвачите се появяват от кухнята и изпълняват игра с хвърляне на ножове, много бърза и опасна, без никакви думи — сякаш мислите са по-опасни от остриетата. Когато свещеникът идва от абатството, той чете на латински от Библията, неразбираемо за всички слуги, и отказва да ни разкаже историята за младенеца в яслите и воловете, коленичещи пред него, сякаш вече нищо не е сигурно, нито дори Словото, блеснало в тъмнината.

Тъй като истината вече е само това, което кралят ни казва, и откакто се заклехме да вярваме на това, което той казва — колкото и да е нелепо, — не можем да бъдем сигурни в нищо. Съпругата му не е кралица, дъщеря му не е принцеса, метресата му носи корона на главата си, а незаконната ѝ дъщеря е обслужвана като законна наследница. В свят като този, как бихме могли да знаем нещо със сигурност?

— Приятелите я изоставят — казва ми Джефри. — Скарала се е с чичо си Томас Хауард. Сестра ѝ е отпратена от двора в немилост, задето се е омъжила за някакъв обикновен войник, зълва ѝ Джейн Болейн е изпратена в изгнание от самия крал, защото започнала кавга с новото му увлечение.

— Отново се е влюбил? — питам нетърпеливо.

— Просто флирт; но кралицата Болейн се опита да я отпрати и заради този опит трябваше да се раздели със зълва си.

— А момичето?

— Дори не знам името ѝ. А сега той ухажва Мадж Шелтън — казва Джефри. — Праща ѝ любовни песни.

Внезапно ме обзема надежда.

— Това е най-хубавият новогодишен подарък, който можеше да ми направиш — казвам. — Още едно момиче от рода Хауард. Това ще раздели семейството. Ще искат да я изтикат напред.

— Това оставя онази жена Болейн много самотна — казва Джефри: звучи почти съчувствено. — Единствените хора, на които може да разчита, са родителите ѝ и брат ѝ. Всеки друг е съперник или заплаха.