Филипа Грегъри - Проклятието на краля

— Тя изгуби закрилница и свидетелка — съгласява се Монтагю. — Кралят никога не би предприел нищо срещу нея, докато майка ѝ беше жива, щеше да бъде принуден да лиши кралицата от граждански права преди дъщеря ѝ. Сега принцеса Мери е единственият човек в Англия, който продължава да отказва да положи неговата клетва.

Вземам решението, което ме чака отдавна.

— Знам. Знам това. Трябва да я измъкнем от Англия. Сине Монтагю, моментът е сега. Трябва да поемем риска. Трябва да действаме сега. Животът ѝ е в опасност.

* * *

Оставам в Лондон, докато Монтагю и Джефри подберат войниците, с които ще заминат за Хънсдън и ще похитят принцесата, ще тръгнат по маршрут, заобикалящ Лондон, и ще наемат кораб, който ще я чака и ще я изведе от някое от малките селца покрай Темза, като Грейс например. Решаваме да не казваме на испанския посланик; той обича принцесата и дълбоко скърби за майка ѝ, но е деликатен, боязлив човек, и ако Томас Кромуел го арестува, мисля, че ще го изстиска като испански портокал и човекът ще си каже всичко след броени дни, може би след броени часове.

Джефри заминава за Хънсдън и, след като чака търпеливо, подкупвайки когото успее, убеждава момчето, което пали огньовете в спалните, да му услужи. Прибира се у дома грейнал от облекчение.

— Тя е в безопасност за момента — казва. — Хвала на Бога! Защото щеше да е почти невъзможно да я измъкнем. Но късметът ѝ се промени — кой би го помислил? Получила е писма от кралицата Болейн, в които се казва, че трябва да бъдат приятелки, че принцесата трябва да се обърне към нея в скръбта си.

— Какво? — питам слисано. Толкова рано сутринта е, че още не съм облечена, а съм още по нощница и поръбена с кожа домашна роба. Джефри е дошъл в спалнята ми, ние сме сами, той разравя жаравата.

— Знам — той едва не се разсмива. — Дори видях принцесата. Позволяват ѝ да се разхожда в градината, по заповед на Ан. Очевидно Дамата е наредила да дадат повече свобода на принцесата и да се отнасят с нея по-мило. Може да приема посетители, а испанският посланик може да ѝ носи писма.

— Но защо? Защо Ан би се променила така?

— Защото, докато кралица Катерина беше жива, кралят нямаше друг избор, освен да остане с Дамата, длъжен беше да доведе докрай разрухата на Църквата. Знаете какъв е, когато всички казваха, че това не може да се направи и не бива да се прави, той ставаше все по-упорит и по-упорит. Но сега, когато кралицата е мъртва, той е свободен. Спорът му с императора е приключен, не го заплашва нахлуване, не е нужно да влиза в спор със Светия Отец. Сега е вдовец, може законно да се ожени за Ан, ако иска, и няма причина да не се помири с принцесата. Тя е дъщерята на първата му съпруга; един син от втората съпруга просто ще наследи трона преди нея.

— Значи онази жена се опитва да се сприятели с принцесата?

— Казва, че ще се застъпи пред баща ѝ, казва, че ще бъде нейна приятелка, казва, че тя може да дойде в двора и дори не за да бъде придворна дама, а да има собствени покои.

— Ще има ли предимство пред копелетата Болейн? — питам, по-остро отвсякога.

— Не каза това. Но защо не? Ако той се ожени за Ан втори път, този път с благословията на Църквата, тогава и двете момичета ще заемат второ място пред едно законородено момче.

Кимвам бавно. После ме обзема прозрение и казвам тихо, с голямо задоволство:

— Ах. Разбирам. Тя сигурно се страхува.

— Да се страхува ли? — Джефри се извръща от бюфета със сладкиш, останал от снощи, в ръка. — Да се страхува?

— Кралят не е женен за нея. Имаше две венчални служби, но Светият Отец обяви и двете за недействителни. Тя е просто негова конкубинка. Сега кралицата е мъртва и той може да се ожени отново. Но може би няма да се ожени за нея.

Джефри ме поглежда с отворена уста, на пода падат трохи от сладкиша. Дори не му казвам да използва чиния.

— Няма да се ожени за нея?

Започвам тържествуващо да броя на пръсти:

— Тя не му роди син, успя да износи само едно момиче, той я разлюби и започна да ухажва други жени. Тя не му донесе нито мъдрост, нито добри приятели. Няма влиятелни чуждестранни роднини, които да я закрилят, не може да разчита на английските си роднини. Чичо ѝ се обърна срещу нея, сестра ѝ е прогонена от двора, зълва ѝ обиди краля, и в мига, когато положението ѝ стане нестабилно, Томас Кромуел ще се обърне срещу нея, тъй като е склонен да служи само на фаворитка. А ако тя вече не е фаворитка?

Вали сняг, извън Лондон е много студено, когато се отправяме на север по големия път към Питърбъро. Времето е толкова лошо, снегът — толкова заслепяващ, а пътищата — толкова непроходими, че пътуваме цели два дни, като ставаме призори и яздим по цял ден. В ранния мрак на следобедите спираме веднъж в една голяма къща и молим за гостоприемство, и веднъж — в един хубав хан. Вече не можем да разчитаме на манастирите по пътя за гостоприемство и вечеря. Някои от тях са окончателно затворени, някои от монасите са прехвърлени в други обители, други са прогонени. Мисля си, че може би Томас Кромуел не е предвидил това, когато започна голямото си разследване на манастирите и заграби богатствата им в полза на краля. Той твърди, че прочиства злосторничество, но всъщност унищожава една важна институция в страната. Абатствата хранят бедните, грижат се за болните, помагат на пътниците, притежават повече земя от всеки друг с изключение на краля, и я обработват добре. Сега вече нищо по пътя не е сигурно. Вече никой пътник не може да се чувства в безопасност. Дори приютите за поклонници са затворили врати, богатството на параклисите се разграбва, а силата им се отрича.

Следобед на третия ден виждам пред мен камбанарията на абатството на Питърбъро, сочеща нагоре към металносивото небе, докато конят ми навежда глава да се предпази от студения вятър и се тътри равномерно напред, влачейки големите си копита в снега. Около мен има дузина въоръжени стражи, и когато влизаме през портите на града, докато камбаната бие за вечерния час, те ме обкръжават, за да ме предпазят от хората по улиците, които гледат мрачно, докато виждат знамето ми и започват да викат.

За миг ме обзема страх, че ще крещят против мен, гледайки на мен като на дама от двора, една от многото нови благородници, забогатели по благоволение на Тюдорите, макар вече да не се ползвам с това благоволение. Но от един прозорец някаква жена изкрещява към мен:

— Бог да благослови бялата роза! Бог да благослови бялата роза!

Сепната, вдигам поглед и я виждам да ми се усмихва широко.

— Бог да благослови кралица Катерина! Бог да благослови принцесата! Бог да благослови бялата роза!

Уличните хлапета и просяците, които се отдръпват от пътя на войниците, се спират и започват да викат възторжено, макар да нямат представа коя съм. Но от малките крайпътни магазинчета, излизащи от работилници и изсипващи се както от църквите, така и от кръчмите, идват мъже, които смъкват шапки, един-двама дори коленичат в мразовитата кал, докато минавам, и подвикват благословии за покойната кралица, за дъщеря ѝ, и за мен и моя род.

Някой дори подема стария вик: „За Уорик!“, и аз разбирам, че не са забравили, също както не съм забравила и аз, че някога имаше Англия с крал от династията Йорк на престола, на когото му стигаше да бъде крал и не претендираше да бъде папа, който имаше метреса, която не претендираше да бъде кралица, който имаше незаконни деца, а те не претендираха да бъдат наследници.

Докато яздим през градчето, разбирам защо кралят нареди кралицата да не бъде погребана както подобава на достойнството ѝ, в Уестминстърското абатство. Причината е, че градът щеше да се разбуни в скръбта си по нея. Хенри с право се страхуваше; мисля си, че цял Лондон щеше да се вдигне срещу него. Народът на Англия се обърна срещу Тюдорите. Обичаха този млад крал, когато се възкачи на престола, за да промени всичко към добро, но сега той им отне Църквата, взе им манастирите и погуби най-достойните им мъже, изостави своята съпруга, кралицата, и смъртта я отнесе. Те още надават приветствени възгласи за нея, наричат я шепнешком мъченица, светица, а мен приветстват като жена от старата кралска фамилия, която никога нямаше да ги поведе по толкова погрешен път.

Пристигаме в къщата за гости на абатството и я намираме претъпкана с хора от обкръжението на други видни дами от Лондон. Мария де Салинас, графиня Уилоуби, вярната приятелка на кралицата, вече е тук, и се затичва към мен по стълбите, сякаш все още е придворна дама на испанска принцеса, а аз съм просто лейди Поул от Стортън. Прегръщаме се силно и аз чувствам как тя се тресе от ридания. Когато се отдръпваме назад да се погледнем, знам, че в моите очи също има сълзи.

— Тя беше спокойна — е първото нещо, което казва. — Беше спокойна накрая.

— Знаех си.

— Изпрати ви обичта си.

— Опитах се…

— Тя знаеше, че ще мислите за нея, знаеше и че ще продължите да пазите дъщеря ѝ. Искаше да ви даде… — тя млъква, неспособна да продължи, испанският ѝ акцент все още е силен след годините в Англия и брака ѝ с английски благородник. — Съжалявам. Тя искаше да ви даде една от броениците си, но кралят нареди всичко да му бъде предадено на съхранение.

— Посмъртните ѝ дарове?

— Той взе всичко — казва тя с лека въздишка. — Предполагам, това е негово право.

— Не е негово право! — казвам веднага. — Ако тя е била вдовица, както настоява той, и не са били женени, тогава всичко, което е притежавала при смъртта си, е било на нейно разположение, за да го даде на когото пожелае!

В тъмните очи на Мария проблясва малка искрица, когато ме чува. Не успявам да се сдържа, винаги се чувствам длъжна да защитя наследството на една жена. Навеждам глава.

— Не става въпрос за вещите — казвам тихо, съзнавайки отлично, че най-ценните ѝ накити и съкровища вече ѝ бяха отнети и висят на мършавата шия на Ан Болейн. — Не става дума и за това, че съм искала да получа нещо от нея. Ще я помня и без някаква вещ за спомен. Но тези неща ѝ принадлежаха по право.

— Знам — казва Мария и поглежда нагоре по стълбите, докато Франсес Грей, маркиза на Дорсет, дъщеря на вдовстващата кралица на Франция, Мери, слиза по стълбите и отговаря с възможно най-незабележим поклон на реверанса ми. Като дъщеря на принцеса от династията на Тюдорите, взела за втори съпруг човек от по-ниско потекло, Франсес е прокълната постоянно да се тревожи за старшинството и положението си, още повече сега, когато баща ѝ е женен повторно, и то за дъщерята на Мария, която също е тук.

— Добре дошла сте тук — казва тя, сякаш това е собственият ѝ дом. — Погребението е утре сутринта. Аз ще вървя първа, вие — зад мен, а Мария и мащехата ми, нейната дъщеря Катерина, зад вас.

— Разбира се — казвам. — Единственото, което искам, е да се сбогувам с приятелката си. Редът, в който ще вървим, няма значение за мен. Тя беше най-скъпата ми приятелка.

— А графинята на Устър също е тук, също и графинята на Съри — продължава Франсес.

Кимвам, Франсес Хауард, графиня на Съри, е поддръжница на Тюдорите по рождение и по брак. Елизабет Съмърсет, графинята на Устър, е една от придворните дами от семейство Болейн, която постоянно придружава Ан Болейн. Предполагам, че са изпратени, за да докладват после на господарката си, която няма да се зарадва да узнае, че хората на улицата са давали явен израз на скръбта си за кралицата, докато ковчегът ѝ е бил теглен към абатството от шест черни коня, а свитата ѝ и огромна тълпа са я следвали с непокрити глави, брулени от студения вятър.

Денят е прекрасен. Вятърът духа от изток, хапещ и студен, но небето е ясно, осветено от сурова зимна светлина, докато ние вървим към църквата на абатството, а вътре стотиците свещи сияят с матовозлатисти отблясъци. Погребението е скромно, не достатъчно пищно за една велика кралица и победителка при Флодън, недостатъчно, за да почете една инфанта на Испания, която дойде в Англия с такива големи надежди. Но има някаква сдържана красота в църквата на абатството, където четирима епископи посрещат ковчега, обвит в черно кадифе, поръбено със златен брокат. Двама херолди вървят пред ковчега, двама отзад, носейки знамена с нейните гербове: личният ѝ герб, кралският герб на Испания, кралският герб на Англия, и собственият ѝ знак, двата кралски герба заедно. Девизът ѝ „Смирена и предана“ е изписан със златни букви до поставката за ковчега, и когато изпяват траурната меса и последните чисти ноти бавно замират в задимения от тамян въздух, спускат ковчега в гробницата пред олтара и аз разбирам, че моята приятелка си е отишла.