Филипа Грегъри - Проклятието на краля

Притискам юмрук към устата си, за да сподавя едно дълбоко ридание, което се изтръгва сякаш от корема ми. Никога не съм мислила, че ще я изпратя до гроба. Тя дойде в дома ми, когато бях господарка на Лъдлоу, а тя беше момиче, с дванайсет години по-млада от мен. Никога не бих могла да си представя, че ще я видя погребана толкова скромно, без особени почести в едно абатство, далече от града, който се гордееше да бъде нейна столица и неин дом.

Нито пък това беше погребението, за което беше помолила в завещанието си. Но наистина вярвам, че макар да искаше да бъде погребана в църква на братята обсерванти и благочестивите монаси да отслужват възпоменателни литургии за нея, тя има място в рая и без техните молитви. Кралят отрече титлата ѝ и затвори монашеските обители, но тази вечер, макар да са скиталци по пустите пътища, те все пак ще се молят за нея; а всички ние, които я обичахме, никога няма да мислим за нея по друг начин, освен като за Катерина, кралица на Англия.

Вечеряме късно и се храним мълчаливо. Мария и аз говорим с Франсес за майка ѝ и за старите дни, когато кралица Катерина управляваше двора, а вдовстващата кралица Мери се прибра у дома от Франция, толкова красива, решителна и непокорна.

— Не може винаги да е било лято, нали? — пита Мария с копнеж. — Спомням си онези години като вечно лято. Може ли наистина всеки ден да е било лято?

Франсес вдига глава.

— Пред вратата има някой.

Аз също чувам тропота на малка група ездачи, отварянето на вратата, и на прага се появява управителят на Франсес, който се извинява и казва:

— Пратеник със съобщение от двора.

— Пуснете го да влезе — казва Франсес.

Хвърлям поглед към Мария и се питам дали е имала позволение да бъде тук, или кралят е изпратил някого да я арестува. Боя се за себе си. Питам се дали някой е съобщил сведения срещу мен, срещу момчетата ми, срещу някого от нашето семейство. Питам се дали Томас Кромуел, който плаща на толкова много доносници, който знае толкова много, е разбрал за собственика на кораб в Грейс, с когото се свързахме преди няколко нощи и го попитахме дали би откарал една дама до Франция.

— Знаете ли кой е? — питам Франсес с много тих глас. — Очаквахте ли съобщение?

— Не, не знам.

Мъжът влиза в стаята, като изтупва снега от наметалото си, отмята назад качулката си и ни се покланя. Разпознавам ливреята на маркиза на Дорсет, Хенри Грей, съпругът на Франсес.

— Ваша светлост, лейди Дорсет, лейди Солсбъри, лейди Съри, лейди Съмърсет, лейди Устър — той се покланя на всяка от нас. — Имам лоши новини от Гринич. Съжалявам, че ми отне толкова дълго време да стигна тук. Претърпяхме злополука по пътя и трябваше да откараме един човек обратно до Енфийлд — поглежда към Франсес: — Негова светлост вашият съпруг ми нареди да ви отведа в двора. Чичо ви, кралят, е тежко ранен. Когато тръгнах преди пет дни, той беше в безсъзнание.

Тя се изправя, съзнавайки изключителната важност на новините. Виждам я как се обляга на масата, сякаш за да се закрепи.

— В безсъзнание? — повтарям.

Мъжът кимва.

— Кралят понесе ужасен удар и падна от коня си. Конят се препъна и падна върху него, докато той лежеше. Прескачаше препятствие по време на турнира, ударът го отхвърли назад, той падна, а конят му падна върху него. И двамата бяха в пълни доспехи, така че тежестта… — той млъква, без да довърши, и поклаща глава. — Когато отместихме коня от негова светлост, той не проговори, не помръдна, беше като мъртвец. Дори не знаехме дали диша, докато не го внесохме в двореца и не повикахме лекарите. Милорд ме изпрати веднага да доведа нейно благородие — той стоварва юмрук в дланта си. — А после не можахме да минем през снежните преспи.

Поглеждам Франсес, която трепери, по бузите ѝ се надига руменина.

— Ужасна злополука — отбелязва тя, останала без дъх.

Мъжът кимва.

— Добре ще е да тръгнем на разсъмване — поглежда ни. — Състоянието на краля се пази в тайна.

— Организирал е турнир след смъртта на кралицата, още преди да е изстинала в гроба? — отбелязва Мария студено.

Пратеникът се покланя леко, сякаш не иска да коментира, че кралят и жената, която нарича себе си кралица, празнуват смъртта на съперницата ѝ. Но аз не обръщам внимание на това, гледам Франсес. Тя цял живот е била пламенно амбициозна и е жадувала за положение в двора. Сега почти мога да прочета мислите ѝ, докато тъмните ѝ очи се стрелкат незабелязано от масата към пратеника и обратно. Ако кралят умре от това падане, тогава оставя едно невръстно момиче, което никой не смята за законородено, едно бебе в утробата на жена, чийто шанс някога да бъде приета като кралица умира заедно с него, едно незаконородено момче, признато и удостоено с почести, и една принцеса под домашен арест. Кой би се осмелил да предскаже кой от тези претенденти ще заеме престола?

Поддръжниците на Болейн, включително Елизабет Съмърсет, която е тук, на тази маса, ще подкрепят жената, която нарича себе си кралица, и нейното бебе Елизабет, но семейство Хауард, с Франсес, графиня на Съри, ще се отцепи от по-младия си клон и ще подкрепи мъжкия наследник, въпреки че той е копелето на Беси Блаунт, защото е женен за жена от тяхното семейство. Мария, както и цялото ми семейство, всичките ми роднини по сватовство, всички представители на старата аристокрация на Англия, сме готови да дадем живота си, за да поставим принцеса Мери на трона. Тук, на тази маса, на вечерята след погребението на кралицата, са събрани кликите, които ще поведат война една срещу друга, ако кралят умре тази вечер. А аз, която съм виждала страна във война, знам много добре, че по време на битките ще се появят и други наследници. Моят братовчед Хенри Кортни, родственик на краля? Синът ми Монтагю, сродник на краля? Синът ми Реджиналд, ако се ожени за принцесата и доведе със себе си благословията на Светия Отец и войските на Испания? Или дори самата Франсес, която със сигурност мисли за това, докато стои тук с широко отворени очи и замъглен от амбиция поглед, дъщеря на вдовстващата кралица на Франция, племенница на краля?

След миг тя се съвзема.

— На разсъмване — съгласява се тя.

— Нося ви това — той ѝ подава писмо, върху което виждам печата на съпруга ѝ — изправен еднорог. Бих дала много да узная какво ѝ пише тайно. Тя взема писмото, обръща се към мен и казва: — Моля да ме извините. — Разменяме си старателно отмерени реверанси, а после тя излиза забързано от стаята си, за да каже на слугите си да опаковат багажа, и да прочете писмото си.

Ние с Мария я изпращаме с погледи.

— Ако негова светлост не се възстанови… — казва Мария много тихо.

— Мисля, че е по-добре да пътуваме с лейди Франсес — казвам. — Мисля, че всички трябва да се върнем в Лондон. Можем да пътуваме с ескорта ѝ.

— Тя ще иска да бърза.

— Същото искам и аз.

Прекарваме една нощ на път, яздейки възможно най-бързо към Лондон, като по пътя питаме за новини, но изрично забраняваме на слугите си да казват защо толкова бързаме да се върнем в двора.

— Ако хората узнаят, че кралят е тежко ранен, боя се, че ще се вдигнат на бунт — казва ми тихо Франсес.

— Няма съмнение в това — отвръщам мрачно.

— А вашите роднини по брак ще бъдат…

— Верни — казвам кратко, без да обяснявам какво може да означава това.

— Ще трябва да има регентство — казва тя. — Ужасно дълго регентство за принцеса Елизабет. Освен ако…

Чакам да видя дали има куража да довърши изречението.

— Освен ако — приключва тя категорично.

— Дай Боже негова светлост да се възстанови — казвам простичко.

— Невъзможно е да си представя страната без него — съгласява се Франсес.

Кимвам в знак на съгласие, когато хвърлям поглед към останалите и си мисля, че явно не е невъзможно; защото всеки от тях си представя точно това.

* * *

Спираме да пренощуваме в един хан, който може да подслони дамите и прислужничките от голямата ни група, но мъжете ще трябва да отидат в отдалечени ферми, а стражите — да спят в оборите. Затова първата ни мисъл е, че не сме добре охранявани, когато чуваме шума на приближаващи конници, а после ги виждаме как се задават в галоп надолу по пътя по здрач — половин дузина са, препускат усилено.

Дамите се отдръпват зад голямата маса в общото помещение, но аз излизам отпред, за да посрещна онова, което се задава. Бих предпочела по-скоро да посрещна страха, отколкото да позволя той да влезе с тежки стъпки в залата. Франсес, маркизата на Дорсет, обикновено толкова нетърпелива да бъде първа, ме оставя да се изправя преди нея пред опасността, и аз стоя сама, в очакване конете да спрат пред прага. На светлината, изливаща се от вратата, а после във внезапното потрепване на факла, държана от един от конярите, който изтичва напред, виждам кралската ливрея в зелено и бяло и от страх сърцето ми пропуска един удар.

— Съобщение за графинята на Устър — казва той.

Елизабет Съмърсет излиза припряно напред и взема писмото, подпечатано с герба със сокола. Оставям другите жени да се струпат около нея, докато тя разчупва печата на онази жена Болейн и се навежда към факлите, за да може да чете на потрепващата им светлина; но никой друг не може да види съобщението.

Излизам на пътя и се усмихвам на вестоносеца.

— Яздили сте дълго в студа — отбелязвам.

Той подхвърля юздите на коня си на един коняр.

— Наистина.

— Опасявам се, че в хана не може да се намери легло, но мога да изпратя хората ви в една ферма наблизо, където спят стражите ми. Ще се погрижат да получите храна и място, където да си починете. Ще се връщате ли в Лондон с нас?

— Трябва да отведа графинята в двора утре на зазоряване, преди всички вас — изръмжава той. — Знаех, че никъде тук няма да има място за спане. А предполагам, че няма и нищо за ядене.

— Можете да изпратите хората си във фермата, а аз мога да ви намеря място на масата тук тази вечер — казвам. — Аз съм графинята на Солсбъри.

Той се покланя ниско.

— Знам коя сте, ваше благородие. Аз съм Томас Форест.

— Можете да бъдете мой гост на вечеря тази вечер, господин Форест.

— Ще бъда много благодарен за вечерята — казва той. Обръща се и извиква на хората си да последват коняря с факлата, който ще им покаже пътя до фермата.

— Да — казвам, като влизам пред него вътре, където подреждат сгъваемите маси за вечеря и измъкват пейките. Той долавя мириса на печено месо, който се носи откъм кухнята.

— Но какво е това бързане? Толкова неотложна нужда ли има кралицата от своята дама, че ви изпраща да прекосите цялата страна през зимата? Или е просто прищявка на бременна жена, на която трябва да угодите?

Той се навежда към мен.

— Не ми казаха нищо — казва. — Но аз съм женен мъж. Познавам признаците. Кралицата е на легло, всички влизат и излизат припряно в покоите ѝ с гореща вода и кърпи, и всички те, от първата придворна дама до най-младата кухненска прислужница, говорят с всички нас, мъжете, с такъв тон, сякаш сме глупаци или престъпници. Акушерките са там. Но никой не внася люлка.

— Тя губи детето си? — питам.

— Без съмнение — казва той с безпощадна искреност. — Още едно мъртво бебе на Тюдорите.

Оставям дамите да бързат обратно към двора, където кралят се възстановява от падането си и се опитва да възприеме новината за смъртта на поредното дете, и потеглям спокойно към дома си. Въпросът сега, единственият въпрос, е как кралят ще приеме загубата на сина си — защото бебето е било момче. Дали ще види това като знак за Божието неодобрение и ще се обърне срещу втората си съпруга, както се обърна и обвини първата?

Прекарвам няколко часа на колене в параклиса на абатството, мислейки за това. Хората от домакинството ми, Бог да ги благослови, се преструват, че ми вярват, че се моля. Уви, всъщност не съм вглъбена в молитва. В тишината и покоя на параклиса прехвърлям отново и отново в ума си мисълта какво ще направи момчето, което някога познавах толкова добре, сега, когато е мъж и е изправен пред смазващо разочарование.

Момчето, което познавах, щеше да се присвие от болка при такъв удар; но после щеше да се обърне към хората, които обича, и онези, които го обичат, и утешавайки тях, щеше да ободри себе си.

— Но той вече не е момче — казва ми тихо Джефри, когато се присъединява към бдението ми един ден и коленичи до мен, а аз му прошепвам тези мисли. — Дори не е млад мъж. Ударът по главата го разтърси дълбоко. Характерът му и без това ставаше все по-тежък, несъмнено се разваляше като мляко, което се вкисва на слънце; но внезапно всичко стана още по-лошо. Монтагю казва, че той сякаш е осъзнал, че ще умре точно като съпругата си, кралицата.