Филипа Грегъри - Проклятието на краля

— Тези хора са много неспокойни — казва ми Лий, сякаш аз съм ги подтикнала към бунт. — Нелоялни.

— Не, не са — казвам безцеремонно. — Те са напълно верни на краля. Разбираха погрешно това, което вършехте, това е всичко. Мислеха, че сте дошли да отмъкнете златото на църквата и да затворите абатството. Мислеха, че лорд-канцлерът затваря църквите на Англия за собствена облага.

Лий се усмихва тънко.

— Разбира се, че не — казва той.

* * *

На следващия ден игуменът Ричард идва при мен в стаята с архивите ми в имението. Седнала съм край голяма кръгла маса с чекмеджета, съдържащи документите за наемите, всяко чекмедже е обозначено с буква. Документите на всеки арендатор са в чекмедже, обозначено с нужната буква, а масата може да се върти от А до Я, за да мога за миг да измъкна документа, който ми трябва. Пристигането на игумена ме разсейва от удоволствието, което може да достави едно добре управлявано делово начинание, каквото е домът ми.

— Днес ще разговарят с монахините.

— Нали не мислите, че ще има проблем?

— Ако снаха ви се оплаче…

Затварям едно чекмедже и бутвам масата малко наляво.

— Тя не може да каже нищо, с което да обвини абатството. Може да каже, че е променила решението си и не иска да бъде монахиня, може да каже, че иска да напусне и да получи вдовишкото си наследство от моето имущество, но на тях им е възложено да търсят прояви на поквара, а тук няма нищо такова.

— Това е единственото нещо, в което могат да ни обвинят — казва той предпазливо.

— Вие не сте виновен — успокоявам го. — Монтагю и аз я насърчихме да стане монахиня, ние с Монтагю я задържахме там.

Въпреки това той изглежда разтревожен.

— Времената са смутни.

— Не е имало по-лоши — казвам, и наистина го мисля. — Никога не съм преживявала по-лоши.

* * *

Хората на Томас Кромуел, Ричард Лейтън и Томас Лий, се сбогуват с мен със съвършена вежливост и се качват на конете си да си вървят. Забелязвам хубавите им коне и богатата сбруя; забелязвам елегантните ливреи, които носят хората на Лий. Изглежда, че да се служи на църквата на краля е доходоносно. Явно съденето на бедните грешници носи изключително добро заплащане. Отпращам ги с махване на ръка, знаейки, че ще се върнат с бързо решение, но въпреки това съм изненадана, когато само четири дни по-късно игуменът идва в имението и ми съобщава, че са се върнали.

— Искат да си тръгна — казва той. — Помолиха ме да се оттегля.

— Не — заявявам категорично. — Нямат право.

Той свежда глава:

— Ваша светлост, те имат заповед с печата на краля, подписана от Томас Кромуел. Имат право.

— Никой не е казал, че кралят трябва да бъде глава на Църквата, за да я унищожи! — избухвам във внезапен гняв. — Никой не е положил клетва, която гласи, че манастирите трябва да бъдат затворени, а добри мъже и жени — изхвърлени на произвола на съдбата. Никой не е искал рисуваното стъкло да бъде свалено от прозорците, никой не искаше златото да бъде отмъкнато от олтарите, никой в тази страна не е полагал клетва, приемаща края на католическата общност! Това не е правилно!

— Умолявам ви — казва той, побелял като ризата си, — умолявам ви да замълчите.

Рязко се извръщам към прозореца и се заглеждам гневно навън, към нежните зелени листа по дърветата, към полюшващите се бяло-розови ябълкови цветчета край стената на овощната градина. Мисля за детето, което познавах, за малкия Хенри, който искаше да служи на страната си, който сияеше от невинност и надежда, който беше, по своя детински начин, благочестив.

Обръщам се назад.

— Не мога да повярвам, че това се случва — казвам. — Изпратете ги при мен.

Инспекторите, Лейтън и Лий, влизат в личния ми кабинет тихо, но без каквито и да било признаци на смущение.

— Затворете вратата — казвам, Лий я затваря и те застават пред мен. Няма столове за тях, а аз не помръдвам от мястото си в големия стол с брокатения балдахин над главата ми.

— Игуменът Ричард няма да се оттегли — казвам. — В абатството няма никакви нередности и той не е извършил нищо нередно. Ще остане на поста си.

Ричард Лейтън разгъва един свитък и ми показва печата.

— Наредено му е да се оттегли — казва той със съжаление.

Оставям го да поднесе свитъка към мен, за да мога да прочета дългите многословни изречения. После вдигам поглед към него.

— Няма основания — казвам. — И аз знам, че нямате доказателства. Той ще обжалва.

Той отново навива свитъка:

— Няма възможност за обжалване — казва. — Не се нуждаем от основания. Страхувам се, че решението е окончателно, ваша светлост.

Изправям се на крака и посочвам с жест към вратата, за да им кажа, че трябва да си вървят.

— Не, моето решение е окончателно — казвам. — Игуменът няма да се оттегли, освен ако не успеете да покажете, че е извършил нещо нередно. А вие не можете да докажете това. Така че той остава.

Те се покланят, както са длъжни да сторят.

— Ще се върнем — казва Ричард Лейтън.

* * *

Това е време на изпитания. Знам, че в някои манастири е имало разпуснатост на нравите, а техните служители са нарицателно за поквара. Знам — всички знаят — за костите от гълъби и реликвариите с патешка кръв, и късчетата връв, които се предлагат на лековерните като пояса на Светата Дева. Страната е пълна с боязливи глупци, а най-лошите служители в манастирите са се възползвали от тях, подвели са ги, експлоатирали са ги и са водили охолен живот, проповядвайки бедност. Никой не възразява кралят да възложи на честни мъже да открият тези злоупотреби и да ги спрат. Но сега ще видя какво ще стане, когато инспекторите на краля дойдат в обител, която служи Богу и на хората, където съкровищата се използват за прослава на Бога, където рентите, вземани от игумена, се използват, за да нахранят бедните. Моето семейство основа това абатство и аз ще го защитя. Това е моят живот: също като моите деца, като моята принцеса, като моята къща.

Монтагю ми пише от Лондон, без печат и без подпис:

Той казва, че е разбрал, че Бог няма да го дари със син от нея.

Задържам за миг писмото в ръка, а после го натиквам дълбоко в сърцето на огъня. Разбирам, че Ан Болейн няма още дълго да се нарича кралица.

* * *

В часа преди вечеря, когато седя с дамите си в личните си покои, а музикантът свири на лютня, чувам силно чукане по външната врата.

— Продължавайте — казвам на музиканта, който оставя звука на лютнята да замре, докато ние се вслушваме в стъпките, които минават през коридора и се качват по стълбите. — Продължавайте.

Той тъкмо е започнал отново да свири, когато вратата се отваря и хората на Кромуел, Лейтън и Лий, влизат в стаята и ми се покланят. С тях, подобно на надигнал се от гроба призрак, но тържествуващ призрак в нови дрехи, е снаха ми, скърбящата вдовица на сина ми Артур, Джейн, която за последно видях да дращи с нокти по вратата на семейната крипта и да плаче за съпруга и сина си.

— Джейн? Какво правите тук? И с какво сте облечена? — питам я.

Тя надава лек дързък смях и отмята глава.

— Тези господа ме ескортират до Лондон — казва тя. — Сгодена съм и ще се омъжвам.

Чувствам как се задъхвам, как ме обзема гняв.

— Вие сте послушница — казвам тихо. — Да не сте си изгубили напълно ума? — Поглеждам Ричард Лейтън. — Нима ще похитите една монахиня?

— Тя разговаря с игумена, и той я освободи — казва той спокойно. — Никоя послушница не може да бъде задържана, ако промени решението си. Лейди Поул е сгодена за сър Уилям Барантайн и ми е наредено да я отведа при новия ѝ съпруг.

— Мислех, че Уилям Барантайн само краде вещи и земи от Църквата? — казвам злобно. — Изоставам. Не знаех, че освен това пленява монахини.

— Не съм монахиня, освен това изобщо не биваше да бъда натикана там и държана там! — изкрещява ми Джейн.

Дамите ми скачат на крака, внучката ми Катерина изтичва към мен, сякаш се кани да се изпречи между мен и Джейн, но аз внимателно я отмествам настрани.

— Вие молехте, умолявахте, плакахте да ви бъде позволено да се оттеглите от света, защото сърцето ви било сломено — казвам спокойно. — Сега виждам, че сърцето ви е излекувано и искате да излезете отново. Но не забравяйте да кажете на новия си съпруг, че взема една бедна послушница, а не наследница. Няма да получите нищо от мен, когато се омъжите, а баща ви може да не пожелае да даде наследство на една избягала монахиня. Нямате син, който да носи името ви или да ви наследи. Можете да се върнете в света, ако желаете; но той няма да ви върне всичко. Няма да намерите нещата така, както ги оставихте.

Тя е ужасена. Не е мислила за това. Предполагам, че годеникът ѝ също ще бъде ужасен, ако изобщо се ожени за жена, която не е наследница.

— Ограбили сте наследството ми?

— Съвсем не, вие избрахте живот в бедност. Взехте едно решение в момент на скръб, а сега вземате друго в момент на гняв. Изглежда, не можете да вземете едно решение и да се придържате към него.

— Ще си върна състоянието! — зарича се гневно тя.

Хладно отмествам поглед от нея към Ричард Лейтън, който наблюдава това с нарастващо смущение.

— Все още ли я искате? — питам с безразличие. — Предполагам, че вашият господар Томас Кромуел не е възнамерявал да възнаграждава приятеля си Уилям Барантайн с луда жена без пукнат грош.

Той е объркан. Възползвам се от предимството си:

— А игуменът едва ли би я освободил — казвам. — Игуменът Ричард не би направил това.

— Игуменът Ричард се оттегли — казва Томас Лий спокойно, проговаряйки вместо пелтечещия си другар. — Игуменът Уилям Барлоу ще заеме неговото място и ще предаде абатството на лорд Кромуел.

Не познавам Барлоу, освен по репутацията му като голям поддръжник на реформата, която означава, както всички вече разбираме, ограбване на Църквата и прогонване на достойни мъже. Брат му служи като шпионин на Болейн и изслушва изповедите на Джордж Болейн, които сигурно са интересен разказ.

— Игуменът Ричард няма да си отиде! — възкликвам припряно. — Със сигурност не и заради един свещеник на семейство Болейн!

— Отиде си. И няма да го видите повече.

За момент решавам, че са го отвели в Тауър.

— Арестуван? — питам с внезапен страх.

— Той благоразумно избра да не се стига до това — Ричард се съвзема. — Сега ще отведа снаха ви в Лондон.

— Ето — казвам с внезапна злоба. Бъркам в кесията си и изваждам сребърна монета от шест пенса. Хвърлям я право към него, и Ричард я улавя, без да мисли, така че изглежда като глупак, задето е приел такава дребна монета от мен като просяк.

— За разноските ѝ по пътя. Защото тя няма нищо.

* * *

Пиша на Реджиналд и изпращам писмото до Джон Хелиър във Фландрия, за да го занесе на сина ми.

Дадоха нашето абатство на един непознат, който ще разпусне свещениците и ще затвори вратите на обителта. Отведоха Джейн да се омъжи за приятел на Кромуел. Църквата не може да оцелее при такова положете. Аз самата не мога да оцелея. Кажи на Светия Отец, че не можем да понесем това.

Още съм замаяна от това посегателство в самото сърце на дома ми, в църквата, която обичам, когато получавам бележка от Лондон:

Почитаема майко, моля, елате веднага.

М.

Монтагю ме посреща на вратата на моя дом, около него се увиват зелените клонки на лозата, сякаш това е Planta Genista в ръкопис с цветни илюстрации, растение, което е винаги зелено, независимо от почвата или времето.

Помага ми да сляза от коня си и ме хваща под ръка, докато се качваме по ниските стъпала към входа. Усеща колко скована е походката ми и казва:

— Съжалявам, че ви накарах да яздите.

— Бих предпочела да яздя до Лондон, отколкото да науча новината твърде късно в провинцията — казвам сухо. — Заведи ме в личния ми кабинет, затвори вратата, за да не влизат останалите, и ми кажи какво става.

Той изпълнява молбата ми, и след миг вече седя в стола си до огнището с чаша греяно вино с подправки в ръка, а Монтагю стои пред огъня, облегнат на издадената част на каменната стена около комина, загледан в пламъците.

— Имам нужда от съвета ви — казва той. — Поканен съм да вечерям с Томас Кромуел.

— Вземи си дълга лъжица9 — отвръщам, и синът ми ми отвръща с крива усмивка.

— Това може да е знакът, че всичко ще се промени.

Кимвам.

— Знам за какво става дума — казва той. — Хенри Кортни е поканен заедно с мен; говорил с Томас Сиймор, който играл карти с Томас Кромуел, Никълъс Кару и Франсис Брайън.