Филипа Грегъри - Проклятието на краля

— Кару и Брайън бяха поддръжници на Болейн.

— Да. Но сега, като братовчед на семейство Сиймор, Брайън съветва Джейн.

Кимвам.

— Значи сега Томас Кромуел се сприятелява с онези от нас, които поддържат принцесата или са роднини на Джейн Сиймор?

— Том Сиймор ми обещава, че ако Джейн стане кралица, тя ще признае принцесата, ще я доведе в двора, и ще се погрижи тя да бъде възстановена като наследница.

Повдигам вежди.

— Как може Джейн да бъде кралица? Как може Кромуел да направи това?

Монтагю снижава глас, макар да сме зад затворена врата в собствения си дом:

— Джефри говорил с Джон Стоксли, епископа на Лондон, едва вчера. Кромуел го питал дали кралят може законно да изостави онази жена Болейн.

— Законно да я изостави? — повтарям. — Какво означава това? И какво отговорил епископът?

Монтагю се изсмива късо.

— Той не е глупак. Би искал да види семейство Болейн свалени от власт, но казал, че ще съобщи мнението си само на краля, и то само ако знае какво иска да чуе.

— А някой от нас знае ли какво иска да чуе той?

Монтагю поклаща глава.

— Знаците са противоречиви. От една страна, той свика парламента, свика и среща на съвета си. А Кромуел явно заговорничи срещу семейство Болейн. Но кралят накара испанския посланик да ѝ се поклони като на кралица, за първи път — така че, не, не знаем.

— Тогава трябва да изчакаме, докато разберем.

Замислено изхлузвам ръкавиците си за езда и ги премятам на страничната облегалка на стола си. Протягам ръце към топлината на огъня.

— Какво иска в такъв случай Кромуел от нас? Защото в момента ми дължи едно абатство, и не храня топли чувства към него.

— Иска от нас да обещаем, че Реджиналд няма да пише против него и ще престане да подтиква папата да предприеме действия срещу краля.

Смръщвам се.

— Защо толкова държи на доброто мнение на Реджиналд?

— Защото Реджиналд говори от името на папата. А Кромуел и кралят са в постоянен ужас, че папата ще отлъчи и двамата от Църквата и после никой няма да се подчинява на техните заповеди. Кромуел се нуждае от подкрепата ни заради собствената си безопасност — продължава Монтагю. — На закуска кралят казва едно, а на вечеря — точно обратното. Кромуел не иска да сподели участта на Улзи. Ако свали от трона Ан, както Улзи свали Катерина, иска да бъде сигурен, че всички ще окачествят това пред краля като богоугодна постъпка.

— Ако свали от трона Ан и спаси нашата принцеса, тогава ще го подкрепим — казвам неохотно. — Но трябва да посъветва краля да се покори отново на Рим. Трябва да възстанови Църквата. Не можем да живеем в Англия без нашите манастири.

— Щом Ан си отиде, кралят ще сключи съюз с Испания и ще върне Църквата под управлението на Рим — предрича Монтагю.

— И Кромуел ще даде такъв съвет? — питам скептично. — Изведнъж се е превърнал в предан папист?

— Не иска да бъде обнародвана булата за отлъчването — казва тихо Монтагю. — Знае, че това ще съсипе краля. Иска да си мълчим за нея и да подготвим пътя за връщането на краля към Рим.

За момент изпитвам чувство на радост, свързана с усещането, че имам, най-после, някакъв дял в играта, някаква власт. Още откакто Томас Кромуел започна да съветва краля да предаде нашата кралица, да унищожи нашата принцеса, крещим срещу вятъра. Сега като че ли времената се променят.

— Той трябва да разчита на нашето приятелство срещу семейство Болейн — казва Монтагю. — А семейство Сиймор искат да подкрепим Джейн.

— Тя ли е новата любима на краля? — питам. — Наистина ли мислят, че той ще се ожени за нея?

— Сигурно му действа успокояващо, след Ан — изтъква Монтагю.

— И отново ли е любов?

Той кимва.

— Оглупял е по нея. Мисли, че тя е скромно провинциално момиче, стеснителна, невежа. Вярва, че тя не проявява интерес към въпроси, които засягат мъжете. Вижда семейството ѝ и се надява тя да бъде плодовита.

Младата жена има петима братя.

— Но не е възможно да смята, че е най-прекрасната жена в двора — възразявам. — Винаги е искал най-доброто. Не е възможно да мисли, че Джейн надминава по блясък всички други.

— Не, променил се е. Тя не е най-хубавата — ни най-малко, — но му се възхищава много повече, отколкото на който и да е друг — казва Монтагю. — Това е новата му база за сравнение. Харесва му начинът, по който тя го гледа.

— Как го гледа?

— Благоговейно.

Попивам това в ума си. Разбирам, че за краля, разтърсен от мисълта за собствената си смъртност след часовете, прекарани в безсъзнание, изправен пред перспективата за собствената си смърт без мъжки наследник, обожанието на едно непорочно провинциално момиче може да бъде облекчение.

— И така?

— Довечера ще вечерям с Кромуел и Хенри Кортни. Да му кажа ли, че ще се присъединим към тях срещу Ан?

Спомням си огромната новоприсъдена власт на семейство Болейн и огромното богатство на семейство Хауард, и си мисля, че дори при това положение можем да ги обуздаем.

— Да — казвам. — Но му кажете, че цената на нашата подкрепа е връщането на принцесата и абатствата. Ще пазим отлъчването от Църквата в тайна, но кралят трябва да се върне към Рим.

* * *

Монтагю се връща от вечерята си с Кромуел с преплитащи се крака, толкова пиян, че почти не може да стои прав. Легнала съм си, когато потропва на вратата ми и пита дали може да влезе, а когато отварям, застава на прага и казва, че не иска да се натрапва.

— Синко! — казвам с усмивка. — Пиян си като коняр.

— Томас Кромуел има глава от желязо — казва той със съжаление.

— Надявам се, че не си казал нищо повече от онова, за което се споразумяхме.

Монтагю се обляга на рамката на вратата и въздиша тежко. Топъл дъх на ейл, вино, и, струва ми се, бренди, защото Кромуел има екзотични вкусове, ме лъхва леко в лицето.

— Върви в леглото — казвам. — Ужасно ще ти е зле на сутринта.

Той зачудено поклаща глава.

— Той има глава от желязо — повтаря. — Глава от желязо и сърце като наковалня. Знаеш ли какво прави?

— Не.

— Възлага на собствения ѝ чичо, собственият ѝ чичо, Томас Хауард, да събере доказателства срещу нея. Томас Хауард ще намери свидетелства срещу брака. Ще търси свидетели срещу племенницата си.

— Мъже от желязо със сърца от камък. А принцеса Мери?

Примигвайки, Монтагю кимва.

— Не забравям обичта ви към нея, никога не я забравям, почитаема майко. Веднага повдигнах въпроса. Веднага му напомних.

— И какво каза той? — питам, обуздавайки нетърпеливото си желание да натопя главата на пияния си син в кофа с ледена вода.

— Каза, че тя ще получи подобаващо домакинство, и ще бъде почитана в новия си дом. Ще бъде обявена за законородена. Положението ѝ ще бъде възстановено. Ще дойде в двора, кралица Джейн ще бъде нейна приятелка.

Едва не се задавям, щом чувам новото име.

— Кралица Джейн?

Той кимва.

— Удивително, а?

— Сигурен ли си в това?

— Кромуел е убеден.

Посягам към него, пренебрегвайки вонята на вино, бренди и греян ейл с подправки. Потупвам го по бузата, а той ми се усмихва широко.

— Добра работа. Това е добре — казвам. — Може би това ще свърши добре. И това не са просто рисковани предположения на Кромуел? Това е волята на краля?

— Кромуел винаги изпълнява единствено волята на краля — казва Монтагю уверено. — Можеш да си сигурна в това. А сега кралят иска титлата на принцесата да бъде възстановена, а онази жена Болейн да си отиде.

— Амин — казвам, и внимателно избутвам Монтагю през вратата на личния ми кабинет навън, където го чакат хората му. — Сложете го да си легне — казвам. — И го оставете да спи до късно сутринта.

Прегърнала тази тайна, и внезапно изпълнена с надежда, отивам да посетя братовчедка си Гъртруд Кортни в къщата ѝ в Сейнт Лорънс Понтни, Лондон. Съпругът ѝ, Хенри, е в двора, готвейки се за турнира в деня на майския празник, а Монтагю също трябва да остане с двора. След турнира всички продължават към голямо празненство, което ще се проведе във Франция, техен домакин ще бъде крал Франсоа. Каквото и да планира срещу онази жена Болейн, Кромуел не бърза, а това не е начин да подпомогнем приятелството с Испания или връщането към Рим. Тъй като се доверявам на Томас Кромуел не повече, отколкото бих се доверила на някой наемен войник от бордеите в Пътни, смятам за много вероятно той да подкрепя и двете страни едновременно — Болейн и Франция срещу моята принцеса Мери и Испания, докато се убеди с пълна сигурност коя страна ще победи.

Братовчедката Гъртруд прелива от клюки. Хваща ме в мига, в който слизам от коня си и влизам в имението.

— Ела — казва. — Ела в градината. Искам да говоря с теб, а не бива да ни подслушват.

Тръгвам след нея със смях.

— Какво толкова спешно има?

Веднага щом се обръща, за да заговори, смехът ми замира: толкова сериозна изглежда.

— Гъртруд?

— Кралят разговаря насаме със съпруга ми — казва тя. — Не посмях да ти пиша. Разговаря с него, след като конкубинката изгуби детето си. Казал, че сега разбира, че Бог няма да го дари със син от нея.

— Зная — казвам. — И аз го чух. Дори в провинцията го чух. Сигурно всички в двора знаят, а след като всички в двора знаят, единствената причина е, че сигурно кралят и Кромуел искат всички да знаят.

— Едва ли си чула това: той казва, че тя го прелъстила чрез магьосничество, и че именно затова двамата никога няма да имат син.

Зашеметена съм.

— Магьосничество ли?

Понижавам глас, повтаряйки опасната дума. Да обвиниш жена в магьосничество е равносилно на това да я осъдиш на смърт, защото коя жена може да докаже, че една болест не е предизвикана от нея? Ако някой каже, че е бил урочасан или омагьосан, как може някой да докаже, че не е така? Ако един крал твърди, че е бил омагьосан, кой ще му каже, че греши?

— Да я пази Господ! Какво е казал братовчед ми Хенри?

— Не казал нищо. Бил е твърде удивен, за да проговори. Освен това, какво би могъл да каже? Всички мислехме, че тя го е подлудила, всички мислехме, че тя подлудява всички, той явно беше оглупял от любов, не беше на себе си, кой може да каже, че това не е било магьосничество?

— Нали я видяхме да го разиграва като риба на кукичка — казвам раздразнено. — Нямаше мистерия, нямаше магия. Нима не виждаш как съветват Джейн Сиймор да играе същата игра? Да се приближава, да се отдръпва, да изглежда наполовина прелъстена, а после да бяга плахо назад? Нима не сме виждали краля лудо влюбен в половин дузина жени? Това не е магия, това е същото, което прави всяка блудница, ако има ум в главата. Болейн беше по-различна, защото тя имаше по-бърз ум от останалите, имаше семейство, което я подкрепяше — а кралицата, Бог да я благослови, остаряваше и не можеше да има повече деца.

— Да — Гъртруд се овладява. — Да, права си. Но пък, ако кралят мисли, че е бил омагьосан, и смята, че тя е била вещица, и според него това обяснява помятанията ѝ — тогава нищо друго няма значение.

— А следващото, което има значение, е какво ще направи той по въпроса — казвам.

— Ще я напусне — казва Гъртруд тържествуващо. — Ще я обвини за всичко, и ще я напусне. А ние, и Кромуел, и всичките ни роднини по сватовство ще му помогнем да го направи.

— Как? — казвам. — Защото това е точно въпросът, по който Монтагю работи с Кромуел, и Кару, и Сиймор.

Тя ми се усмихва широко.

— Не само те — изтъква. — И още десетки други. Дори не се налага ние да го правим. Онзи дявол Кромуел ще го направи вместо нас.

Оставам да обядвам с Гъртруд и бих останала по-дълго, но един от хората на Монтагю идва да ме вземе следобед и ме моли да се върна в Л’Ербер.

— Какво е станало? — Гъртруд идва с мен до двора на конюшнята, където конят ми е оседлан и готов.

— Не знам — казвам.

— Но нали не сме в опасност? — иска да се увери тя, мислейки си за тайната наздравица, която вдигнахме на обяд — Ан да падне от власт, кралят да се вразуми и принцеса Мери да бъде посочена за негова единствена законна наследница.

— Не мисля — казвам. — Монтагю щеше да ме предупреди. Мисля, че има да ми възложи нещо. Може би сме на печелившата страна, най-сетне.

Монтагю кръстосва с едри крачки нагоре-надолу из личния ни параклис, сякаш му се иска да изтича към брега при отзивчивия собственик на кораб в Грейс и да отплава при брат си Реджиналд.