Филипа Грегъри - Проклятието на краля

Тя описва техния дворец, Алхамбра, сякаш е скъпоценен камък, пришит в подплатата на зелена градина, поставен като в сандъка със съкровища сред крепостта в Гранада. Разказва ми за леденостудената вода, която тече във фонтаните във вътрешните дворове, докарвана от върховете на високия планински гребен, и за прежурящото слънце, което изпича пейзажа до сух златист цвят. Разказва ми за коприните, в които се обличала всеки ден, и за ленивите сутрини в банята с мраморна мозайка, за майка си в тронната зала, която раздава правосъдие и управлява кралството като равноправен монарх редом с баща ѝ, и за тяхната твърда решимост властта им и Божият закон да се разпрострат из цяла Испания.

— Всичко тук сигурно ви се струва толкова странно — казвам зачудено, като поглеждам навън през тесния прозорец натам, където светлината се оттича от мрачния зимен пейзаж, а небето сменя цвета си от пепелявосиво през сиво-синьо до сивия цвят на саждите. По хълмовете има сняг, облаците бавно се носят по долината, навяван от вятъра дъжд почуква по малките стъкла на прозореца. — Сигурно ви се струва като друг свят.

— Прилича на сън — казва тя тихо. — Нали знаете? Когато всичко е различно, и все се надявате и надявате да се събудите?

Безмълвно се съгласявам. Зная какво е да откриеш, че всичко се е променило и не можеш да се върнеш към предишния си живот.

— Ако не беше Арт… Негова светлост — прошепва тя и свежда очи към ръкоделието си, — ако не беше той, щях да бъда изключително нещастна.

Слагам ръка върху нейната.

— Слава Богу, че той ви обича — казвам тихо. — И се надявам, че всички ние ще успеем да направим така, че да бъдете щастливи.

Изведнъж тя вдига поглед, сините ѝ очи търсят моите.

— Той наистина ме обича, нали?

— Без никакво съмнение — усмихвам се. — Познавам го от бебе, той има изключително любящо и великодушно сърце. Истинска благословия е, че вие двамата ще се съберете. Какви крал и кралица ще станете някой ден!

Тя има замаяното изражение на много влюбена жена.

— А има ли някакви признаци? — питам я тихо. — Някакви признаци за дете? Нали знаете как да разберете дали идва бебе? Майка ви или вашата дуеня е говорила с вас?

— Не е нужно да казвате нищо, моята майка ми каза всичко за това — казва тя с будещо умиление достойнство. — Знам всичко. И все още няма признаци. Но съм сигурна, че ще имаме дете. И искам да я кръстя Мери.

— Би трябвало да се молите за син — напомням ѝ. — За син, и да го кръстите Хенри.

— Син на име Артур, но първо момиче на име Мери — казва тя, сякаш вече е сигурна. — Мери на Светата Дева, която ме доведе благополучно тук и ме дари с млад съпруг, който може да ме обича. А после Артур, на името на баща си, за тази Англия, която ще създадем заедно.

— И каква ще бъде страната ви? — питам я.

Тя е сериозна, за нея това не е детинска игра.

— Няма да има глоби за дребни нарушения — казва тя. — Правосъдието не бива да бъде използвано като принуда, за налагане на покорство.

Кимвам съвсем леко. Ненаситността, с която кралят налага глоби на своите благородници, дори на приятелите си, и ги обвързва с огромни непосилни дългове, разяжда верността на двора му. Но не мога да обсъждам това с наследника на краля.

— И никакви несправедливи арести — казва тя много тихо. — Мисля, че вашите братовчеди са в Тауър.

— Братовчед ми Уилям дьо ла Поул беше отведен в Тауър, но срещу него няма повдигнато обвинение — казвам. — Моля се да няма нищо общо с брат си Едмънд, бунтовник, който избяга. Не зная къде е, нито какво прави.

— Никой не се съмнява във верността ви! — успокоява ме тя.

— Старая се да не се съмняват — казвам мрачно. — И рядко говоря със сродниците си.

Артур прави всичко по силите си — всички се опитваме да поддържаме духа ѝ висок, — но за нея тази зима в хълмовете по границите на Уелс е дълга и студена. Той ѝ обещава всичко, като изключим луната от небето: градина, за да отглежда зеленчуци, доставяне на портокали, от които тя да приготви някакъв вид сладко, което в Испания обичат да ядат, розово масло за косата ѝ, свежи лилии — кълне се, че те ще цъфтят дори тук. Постоянно я уверяваме, че топлото време ще дойде скоро, и че ще бъде горещо — не толкова горещо, колкото в Испания, казваме предпазливо, но достатъчно горещо, за да се разхожда навън, без да е увита в безброй пластове шалове и кожи, и със сигурност един ден ще дойде край на неспирния дъжд, и слънцето ще изгрява по-рано в ясно небе, а нощта ще настъпва по-късно, и тя ще чува славеите.

Обещаваме ѝ, че месец май ще бъде слънчев, и ѝ разказваме за глупавите пиеси и игри за майския празник: тя ще отвори прозореца си на зазоряване и ще бъде поздравена с весела песен, всички красиви млади мъже ще оставят по обичая обелени пръчки пред вратата ѝ, и ще я короноваме за Майска кралица и ще я научим как да танцува около майско дърво.

Но, въпреки плановете и обещанията ни, не става така. Месец май изобщо не е такъв. Може би никога нямаше да бъде такъв, какъвто обещахме; но това, което ни предава, не е времето, нито лесно предизвикваната радост на един двор, стоял затворен с месеци. Нямаше нищо общо с разцъфналите цветя и рибите, хвърлящи хайвера си в реката; славеите дойдоха и запяха, но никой не ги слушаше — беше нещастие, което никой от нас не би могъл да си представи.

— Става дума за Артур — казва ми моят съпруг, забравяйки множеството титли на принца, забравяйки да почука на вратата на спалнята ми, нахълтвайки вътре, мръщейки се тревожно. — Ела веднага, болен е.

Седя пред огледалото си, камериерката зад мен сплита косата ми, диадемата ми е приготвена на поставката, а роклята ми за деня — окачена на вратата на шкафа от резбовано дърво зад нея. Скачам на крака, издърпвайки плитката от ръката ѝ, намятам пелерината си върху нощницата, и припряно завързвам връзките.

— Какво става?

— Казва, че е уморен, казва, че го боли като при пристъп на малария.

Артур никога не се оплаква от болест, никога не вика лекаря. Двамата тръгваме с едри крачки от стаята ми надолу по стълбите и през залата до кулата на принца и нагоре до спалнята му на върха. Съпругът ми се задъхва нагоре по витото стълбище зад мен, докато аз тичам по каменните стъпала, които се вият ли, вият, с ръка върху хладната каменна колона в центъра на спиралата.

— Повикахте ли лекаря при него? — подхвърлям през рамо.

— Разбира се. Но е излязъл някъде. Слугата му отиде в града да го потърси. — Съпругът ми спира, притиснал ръка към своите бурно повдигащи и спускащи се гърди. — Няма да се бавят.

Стигаме до вратата на спалнята на Артур и аз потропвам на нея и влизам, без да чакам отговор. Момчето е в леглото; лицето му е покрито с тънък слой пот. Бял е като чаршафите си, надиплената яка на нощната му риза лежи около младото му лице без никакъв контраст.

Потресена съм, но се опитвам да не го показвам.

— Момчето ми — казвам нежно, с цялата топлота и увереност, която успявам да придам на гласа си. — Не се ли чувстваш добре?

Той бавно завърта глава към мен.

— Само ми е горещо — изрича с напукани устни. — Много горещо — посочва с жест към слугите си. — Помогнете ми, ще стана да поседя до огнището.

Отстъпвам назад и ги наблюдавам. Те обръщат назад завивките и намятат халата около раменете му. Помагат му да стане от леглото. Виждам го как прави гримаса, когато се раздвижва, сякаш изпитва болка да направи двете стъпки до стола, а когато стига до огнището, сяда тежко, сякаш е изтощен.

— Бихте ли довели при мен нейна светлост принцесата? — моли той. — Трябва да ѝ кажа, че не мога да изляза на езда с нея днес.

— Мога да ѝ съобщя лично…

— Искам да я видя.

Не споря с него, а слизам по стълбите на кулата му, прекосявам залата, качвам се по стълбите до покоите ѝ и я моля да дойде при съпруга си. Тя има сутрешни занимания, чете на английски, мръщейки се над книгата си. Идва веднага, усмихната и изпълнена с очакване; нейната дуеня, доня Елвира, я следва, като ми отправя яростен поглед, сякаш за да попита: „Какво става? Какво се е объркало сега в тази студена, влажна страна? Как се провалихте отново вие, англичаните?“

Принцесата ме следва през пищната приемна на Артур, където половин дузина мъже чакат да се видят с принца. Покланят ѝ се, а тя минава край тях, раздавайки леки усмивки надясно и наляво, като благовъзпитана принцеса. После влиза в спалнята на принц Артур и бодростта изчезва от лицето ѝ.

— Болен ли си, любов моя? — пита го тя веднага.

Той седи прегърбен в стола си до огнището; съпругът ми, измъчен като неспокойна хрътка, стои зад него. Артур протяга ръка, за да не ѝ позволи да се приближи повече, като шепне толкова ниско, че не мога да чуя какво казва. Тя веднага се обръща към мен, изражението ѝ е тревожно.

— Лейди Маргарет, трябва да повикаме лекаря на принца.

— Вече изпратих слугите си да го намерят.

— Не искам да се вдига шум — казва веднага Артур. Още от детството си мрази да боледува и да се суетят около него. Брат му Хари се наслаждава на вниманието на околните, обожава да е болен и да го глезят; но Артур винаги настоява, че му няма нищо.

На вратата се потропва и един глас се провиква:

— Доктор Биъруърт е тук, ваша светлост.

Доня Елвира приема за свое задължение да отвори вратата, и когато докторът влиза, принцесата тръгва към нето с вихрушка от въпроси на латински, твърде бързи, за да ги разбере. Той ме поглежда за помощ.

— Негова светлост не е добре — казвам просто. Отстъпвам назад и той вижда как принцът се надига от стола си, залитайки от усилието; цялата руменина се е отдръпнала от лицето му. Виждам как лекарят се присвива стреснато, когато вижда Артур, и от ужасеното му изражение мигновено разбирам какво си мисли.

Принцесата заговаря настойчиво на дуенята си, която бързо отвръща шепнешком на испански. Артур мести поглед от младата си съпруга към своя лекар, с хлътнали очи, с кожа, която започва да жълтее.

— Елате — казвам на принцесата, като я хващам под ръка и я извеждам от спалнята. — Бъдете търпелива. Доктор Биъруърт е много добър лекар и познава принца от детинство. Вероятно съвсем не е нещо тревожно. Ако доктор Биъруърт каже, че е обезпокоен, ще повикаме личния лекар на краля от Лондон. Скоро ще го излекуваме.

Дребното ѝ лице е унило, но тя ми позволява да я накарам да седне на пейката в една прозоречна ниша в приемната, обръща глава и се заглежда навън към дъжда. Махам на тълпата молители да излязат от приемната, и те си тръгват, покланяйки се неохотно, като хвърлят погледи към неподвижната фигура в прозоречната ниша.

Чакаме мълчаливо, докато докторът се появява отново. Докато затваря вратата, само успявам да видя, че Артур се е върнал в леглото си и лежи облегнат на възглавниците.

— Мисля, че ще е добре да го оставим да спи — казва лекарят.

Отивам при него.

— Не е потната болест — промърморвам му настойчиво, предизвиквайки го да ми възрази, като хвърлям поглед назад към застиналата млада жена на мястото в прозоречната ниша. Осъзнавам, че не го питам за мнението му, а му забранявам да назове най-големия ни страх. — Не е потната болест. Не може да бъде.

— Ваша светлост, не мога да кажа.

Ужасява се да го каже. Потната болест убива за едно денонощие, погубвайки стари и млади, здрави и болнави без разлика. Това е проклятието, което кралят донесе след себе си, когато влезе в своето кралство с армията си от наемници, които я донесоха от вертепите и затворите на Европа. Такава е прокобата, навлечена от Хенри Тюдор на английския народ, и в първите месеци след битката хората сочеха това като доказателство, че неговият род няма да процъфтява; казваха, че царуването, започнало в мъки, ще завърши с потната болест. Питам се дали тази прокоба не е стигнала младия ни принц, питам се дали крехкият му живот не е дважди прокълнат.

— Дай Боже да не е потната болест — казва лекарят.

Принцесата прекосява стаята, идва до него и заговаря бавно на латински, отчаяно копнееща да чуе мнението му. Той я уверява, че болестта е обикновена треска, че може да предпише отвара и температурата на принца ще спадне. Казва ѝ няколко утешителни думи и си отива, оставяйки ме да убедя принцесата, че не бива да бди над съпруга си, докато той спи.

— Ако го оставя сега, заклевате ли ми се, че ще останете при него, през цялото време? — казва умолително тя.

— Ще се върна вътре още сега, ако излезете, а после си отидете в стаята, за да четете, учите или шиете.

— Ще отида! — възкликна тя с мигновено покорство. — Ще отида в покоите си, ако се съгласите да останете при него.