Филипа Грегъри - Проклятието на краля

— Сега тя го знае — казва Монтагю. — Кралят казва, че херцогът на Норфолк предизвикал предателско разделение в кралството.

— Използва думата предател?

— Да.

— Но чакай — казвам. — Почакай, Монтагю, остави ме да помисля. — Отстъпвам на няколко крачки от него, а после се връщам. — Помисли за момент. Защо херцогът на Норфолк не я е упрекнал? Както казваш, ако кралят отрече принцесата, тогава лейди Маргарет е възможна наследница на престола. Защо Норфолк не се е възползвал от този таен брак, за да вкара наследницата в семейството си? Защо не е насърчил брака и не го е запазил в тайна?

Монтагю се кани да отговори, докато обяснявам представите си за заговора.

— Норфолк трябва да е абсолютно сигурен, че кралят ще посочи Хенри Фицрой за свой наследник — и така ще направи дъщеря му Мери Хауард кралица на Англия. В противен случай щеше да подкрепи брака и да го запази в тайна като още една полезна връзка с кралското семейство.

— Опасни думи — казва Монтагю толкова тихо, че едва го чувам.

— Норфолк никога не би предал брат си заради нещо по-малко от по-добър шанс да се добере до трона — дъщеря му, омъжена за наследника на краля — изричам едва чуто. — Норфолк ще търси най-сигурния шанс за себе си и семейството си. Знае, че това не е лейди Маргарет. Трябва да е абсолютно сигурен, че Хенри Фицрой ще бъде посочен за наследник.

— Следователно? — казва Монтагю. — Какво означава това за нас?

Усещам как изстивам, когато осъзнавам какво има предвид.

— Означава, че си прав и трябва да изведем принцесата от страната — казвам. — Кралят никога няма да ѝ върне титлата. Тя е препятствие по пътя му. Тя е в опасност, ако продължава да стои на пътя му. Всеки, който го възпрепятства, винаги е в опасност.

* * *

Стоя с младата кралица Джейн в приемната ѝ, чакайки скромно и смирено до трона ѝ, докато стотици хора ѝ се кланят и молят за една или друга услуга. Джейн изглежда доста зашеметена пред този внезапен изблик на интерес към здравето и благополучието ѝ. Всеки ѝ поднася по някакъв малък подарък, който тя взема, а после го подава на една от дамите си, която пък го слага на една маса зад гърба ѝ. От време на време хвърля поглед към мен, за да се увери, че наблюдавам и одобрявам поведението на дамите ѝ и благоприличието в покоите ѝ. Леко кимвам. Въпреки разноските по домакинството на принцесата все още съм най-състоятелната жена в двора, със собствено състояние, с най-високата титла, която владея по собствено право, и досега — най-възрастната. Аз съм на шейсет и две години, а Джейн е шестата кралица, която съм видяла на този трон. Права е да насочва към мен свенливия поглед на бледосините си очи и да търси потвърждение, че прави всичко както трябва.

Тя започна царуването си с ужасна грешка. Изобщо не е бивало да позволяват на лейди Маргарет Дъглас да се среща тайно с Том Хауард. Изобщо не е бивало да се допуска Мери Хауард, младата херцогиня, омъжена за Хенри Фицрой, да ги насърчава. Кралица Джейн, заемаща един престол, все още топъл от потта на изплашената последна „обитателка“, главозамаяна от издигането си, не е следила поведението на придворните си, не е знаела какво става. Но сега Том е в Тауър, обвинен в държавна измяна, лейди Маргарет е затворена в покоите си, а кралят е бесен на всички.

— Не, арестувана е, тя също е в Тауър — казва ми бодро Джейн Болейн.

Усещам познатата тежест в сърцето си при мисълта за Тауър.

— Лейди Маргарет? По какво обвинение?

— Държавна измяна.

Изречени от Джейн Болейн, тези думи звучат като смъртна присъда.

— Как може да бъде обвинена в държавна измяна, когато единственото, което е направила, е да се омъжи по любов за един млад човек? — питам разумно. — Лекомислие, да. Непокорство, да. И, разбира се, кралят е оскърбен. С право. Но как така това може да бъде държавна измяна?

Джейн Болейн свежда очи.

— Държавна измяна е, щом кралят казва така — заявява тя. — Той казва, че са виновни. И наказанието е смърт.

* * *

Потресена съм. Щом кралят може да обвини обичната си племенница в измяна и да я затвори в Тауър, заплашена от смъртна присъда, той със сигурност може да обвини и дъщеря си. Особено когато я нарича своя незаконна дъщеря и изпраща най-злите си служители да я заплашват с насилие. Отивам към покоите на краля да се посъветвам с Монтагю, когато чувам тропот на войнишки ботуши зад гърба си.

За момент имам чувството, че ще припадна от страх, отдръпвам се и се долепям до стената, и усещам студения камък, студен като килиите в Тауър, да се допира до гърба ми. Изчаквам, с блъскащо в гърдите ми сърце, докато отминат — две дузини кралски телохранители в ярката ливрея на Тюдор, маршируващи в крак през коридорите на двореца Гринич, на път са към залата за аудиенции на краля.

В мига, в който ме подминават, ме обзема страх за Монтагю. Прошепвам: „Синът ми“, и тръгвам бързо зад войниците, докато те се качват с тропот по стълбите към покоите на краля, където голямата врата на залата за аудиенции се отваря със замах и те влизат, в колона по двама, излъчващи заплаха.

Стаята е претъпкана, но кралят не е там. Тронът е празен; той е вътре, в личния си кабинет, вратата е затворена за придворните му. Той не желае да бъде свидетел на ареста. Ако има писъци и плач, той не желае да бъде смущаван. Докато оглеждам оживената стая, виждам с облекчение, че Монтагю също не е тук; вероятно е вътре с краля.

Войниците не са дошли за сина ми. Вместо това водачът им се приближава уверено до сър Антъни Браун, фаворитът на краля, неговият доверен началник на конницата, и изключително любезно го моли да дойде с тях. Антъни се изправя на крака от мястото до прозореца, където се е разположил, усмихва се като истински придворен, и пита небрежно:

— И по какво обвинение?

— Държавна измяна — следва тихият отговор, и всички, които са близо до Антъни, сякаш се изпаряват.

Началникът на стражата оглежда придворните, внезапно потънали в шокирано мълчание.

— Сър Франсис Брайън? — пита.

— Тук — казва сър Франсис. Пристъпва напред, а мъжете, с които е бил, се плъзват назад, сякаш вече не го познават, сякаш никога не са го познавали. Той се усмихва, черната превръзка на окото му оглежда сляпо стаята; не вижда приятели. — С какво мога да ви услужа? Имате ли нужда от помощта ми?

— Можете да дойдете с мен — казва началникът на стражата с някакъв мрачен хумор. — Защото вие също сте арестуван.

— Аз ли? — казва Франсис Брайън, братовчед на тази кралица, братовчед на предишната кралица, човек, сигурен в кралското благоволение след години приятелство. — За какво? Какво обвинение може да има срещу мен?

— Държавна измяна — казва мъжът за втори път. — Държавна измяна.

Гледам как двамата мъже излизат заедно, оградени от стража, и виждам до себе си херцога на Норфолк, Томас Хауард.

— Какво може да са направили? — питам. Специално Брайън е оцелял от хиляда опасности, бил е прогонван в изгнание от двора поне два пъти и се е връщал невредим всеки път.

— Радвам се, че не знаете — идва заплашителният отговор. — Заговорничат с лейди Мери, незаконородената дъщеря на краля. Кроят заговор да я измъкнат от Хънсдън и да я отведат с кораб, във Фландрия. Бих ги обесил заради това. Бих обесил и нея заради това.

* * *

Връщам се в покоите на кралицата: страхът ме преследва по петите през целия път. Дамите ме питат какво става и аз им казвам, че съм видяла арестуването на двама от най-верните приятели на краля. Не им разказвам какво каза херцогът на Норфолк. Твърде уплашена съм, за да изрека думите. Лейди Удс ми казва, че братовчед ми Хенри Кортни е бил изключен от Тайния съвет по подозрение, че е заговорничил в полза на принцесата. Възможно най-добре изигравам ролята на жена, потресена от необичайни новини.

— Не пишете ли на лейди Мери? — пита лейди Удс. — Не поддържате ли връзка с нея? С вашата бивша повереница? Макар всички да знаят, че я обичате и се върнахте в двора да ѝ служите?

— Изпращам писмата си само чрез лорд Кромуел — казвам. — Привързана съм към нея, разбира се. Пиша заедно с кралицата.

— Но не я насърчавате?

Хвърлям поглед през стаята. Джейн Болейн седи много неподвижно, наведена над ръкоделието си, почти сякаш изобщо не мисли за него.

— Разбира се, че не — казвам. — Положих клетва като всички други.

— Не съвсем всички — обажда се Джейн, като вдига поглед от ръкоделието си. — Синът ви Реджиналд напусна Англия, без да я положи.

— Синът ми Реджиналд изготвя доклад за краля по въпроса за брака с кралица Катерина и управлението на англиканската църква — казвам твърдо. — Лично кралят му го възложи, и Реджиналд ще отговори. Той е учен на служба при краля, какъвто е обучен да бъде. Работи за него. Верността му не може да бъде оспорвана, нито пък моята.

— О, разбира се — казва Джейн с лека усмивка, като свежда глава към работата си. — Нямах намерение да намеквам нещо друго.

* * *

Виждам Монтагю на вечеря, но не е лесно да поговоря с него, докато не разчистват масите и не засвирва музиката за танци. Кралят изглежда щастлив, докато гледа как Джейн танцува с дамите си, а после, когато го молят, се изправя на крака и кани едно от красивите новодошли момичета да танцува с него.

Откривам, че го наблюдавам почти сякаш е непознат. Много различен е от принца, когото всички обичахме толкова много, когато майка му беше жива и той беше втори син, много, много отдавна, преди четиридесет години. Станал е много едър и пълен, краката му, някога толкова силни и гъвкави, сега са криви, мускулите на прасците се издуват под изопнатите сини ленти на жартиерите. Коремът му под жакета е закръглен, но жакетът е толкова натъпкан с подплънки и с толкова гъсти шевове, че той изглежда по-скоро внушителен, отколкото дебел. Раменете му под грубите подплънки са по-широки от тези на който и да било як мъж, и тези подплънки и плата върху тях го правят толкова едър, че може да мине през двойна врата само когато е напълно разтворена. Гъстите му рижи къдрици оредяват, и макар да поръчва да ги решат и навиват грижливо, кожата на главата му все пак проблясва бледо през тях. Брадата му, която започва да се прошарва със сиво, расте рядка и къдрава. Катерина никога не му позволяваше да носи брада, оплакваше се, че драска лицето ѝ. Тази кралица не може да му откаже нищо, не би посмяла да се оплаква.

А лицето му — лицето му, сега зачервено от тромавото танцуване, грейнало към младата жена, вдигнала поглед към него, сякаш не може да си представи по-голяма наслада от това мъж, достатъчно стар да ѝ бъде баща, да стиска ръката ѝ и да я прегръща, когато танцът им позволява да се доближат — именно лицето му ме кара да се поколебая.

Той вече не изглежда като син на Елизабет. Чистата красота на семейния профил, профила на нашата фамилия, е заличена от тлъстината по бузите и брадичката му. Ясно оформените ѝ черти са замъглени в подпухналото лице на скъпия ѝ принц Хари. Очите му изглеждат по-малки заради месестите бузи, устата му, някога подобна на розова пъпка, сега толкова често е неодобрително присвита, че изглежда зъл. Той все още е хубав мъж, това лице все още е красиво, но изражението не е красиво. Изглежда дребнав, изглежда себичен. Нито майка му, нито който и да е от нашия род някога е бил дребнав. Те бяха крале и кралици с размах на мисълта; този техен потомък, макар да се облича така пищно, макар да се представя като толкова могъщ, всъщност е — под подплънките, под тлъстината — малък човек, със злобата и отмъстителността на малък и незначителен човек. Бедата ни, бедата на двора, бедата на страната, е че дадохме на този дребнав и ограничен грубиян властта на папа и армията на крал.

— Изглеждате много мрачна, лейди Поул — подхвърля ми Никълъс Кару.

Моментално отмествам поглед от краля и се усмихвам.

— Бях на мили оттук — казвам.

— Всъщност, познавам една личност, за която ми се иска да беше на мили оттук тази вечер — казва той тихо.

— О, така ли?

— Мога да ви помогна със спасяването ѝ — казва той сериозно.

— Не можем да говорим за това сега — казвам. — Не и след днешния ден.

Той кимва.

— Ще дойда в покоите ви след закуска утре, ако мога.

* * *

Чакам, но той не идва. Не мога да допусна да ме видят, че го търся, така че излизам на езда с дамите от свитата на кралицата, и когато се срещаме с господата за пикник край реката, сядам на масата на дамите и хвърлям бегъл поглед към двора. Веднага виждам, че той не е там.

Мигновено се оглеждам за Монтагю. Кралят е на най-горната маса, кралица Джейн — до него. Той е шумен, смее се, поръчва още вино и хвали главния готвач; пред него има огромно блюдо пай с месо, и той яде месото от вътрешността с дългата златна лъжица за сервиране, протяга я към Джейн и покапва със сос хубавата ѝ рокля. В миг забелязвам, че Монтагю го няма. Не е на най-горната маса, нито с другите благородници от личните покои на краля. Чувствам как потта боцка под мишниците ми и се смразява. Гледам младите мъже — може би около дузина на брой — и си помислям, че липсват и други, не само Монтагю и Кару, но не мога веднага да видя кой отсъства. Това ми напомня за онзи предишен случай, когато търсех Монтагю, и Томас Мор ми каза, че е отпратен в изгнание. Сега Томас Мор си е отишъл завинаги, а аз отново не зная дали синът ми е в безопасност.