Следваме ги в робско подчинение, но тогава в тълпата отвън настъпва смут: конници се задават по пътя и се опитват да си пробият път през тълпата. Виждам как Монтагю, който следва краля, поглежда назад, за да види причината за шума. Начело е един от хората на Хенри Фицрой, с почти окуцял кон, по всичко личи, че е яздил усилено, може би чак от двореца Сейнт Джеймс, лондонския дом на младия херцог.

Едно леко кимване на Монтагю, докато влиза в тъмната вътрешна зала на хана, ми дава знак да изчакам отвън и да разбера каква е новината, накарала вестоносеца да препуска така усилено. Човекът си пробива път през тълпата, докато конярят чака отзад и държи коня му.

Около него веднага се събират хора, нетърпеливи да чуят новините, а аз се отдръпвам назад да слушам. Той поклаща глава и заговаря тихо. Ясно го чувам да казва, че нищо не можело да се направи, горкият млад човек, нищо не можело да се направи.

Влизам в хана, където около краля е пълно с придворни, които разговарят и се питат какво се е случило. Джейн седи на трона, опитва се да изглежда спокойна и говори с дамите си. Вратата към стаята на краля е затворена, Монтагю е наблизо.

— Влезе вътре с пратеника — казва ми тихо Монтагю. — Изгони всички навън. Какво е станало?

— Мисля, че Фицрой може да е мъртъв — казвам.

Очите на Монтагю се разширяват и той възкликва леко, но вече е такъв опитен заговорник, че видът му не издава почти никаква емоция.

— Нещастен случай?

— Не знам.

Иззад затворената врата се разнася силен рев, ужасен рев, какъвто издава бик, когато за гърлото го е захапал мастиф и той се свлича на колене. Това е ревът на смъртно ранен човек.

— Не! Не! Не!

Чула вика, Джейн рязко се извърта, скача на крака и се люшва нерешително. Дворът утихва напълно, и я наблюдава как сяда отново на трона си, а после пак се надига. Брат ѝ бързо ѝ заговаря и тя отива покорно до вратата на личния кабинет, но после отстъпва назад и прави лек жест с ръка, като възпира стражите да я отворят.

— Не мога — казва тя.

Хвърля поглед през стаята към мен и аз отивам при нея.

— Какво да правя? — пита тя.

От вътрешността на стаята се чува едно-единствено силно ридание. Джейн изглежда напълно ужасена.

— Да отида ли при него? Томас казва, че трябва да отида при него. Какво става?

Преди да успея да отговоря, Томас Сиймор застава до сестра си, с ръка отзад на кръста ѝ, като буквално я тласка към затворената врата.

— Влизай вътре — изрича през зъби.

Джейн забива пети в пода, извръща очи към мен.

— Не трябва ли лорд Кромуел да влезе? — прошепва тя.

— Дори той не може да възкреси мъртвите! — изсъсква Томас. — Трябва да влезеш.

— Елате с мен — Джейн посяга и ме сграбчва за ръката, когато стражът отваря вратата със замах. Пратеникът излиза, препъвайки се, а Томас Сиймор бута двете ни вътре и затръшва вратата зад нас.

Хенри е на колене, на пода, прегърбен над богато украсено столче за крака, с лице, заровено в плътната бродерия. Хлипа конвулсивно като дете, с дрезгав глас, сякаш скръбта ще изтръгне сърцето му.

— Не! — възкликва, поема си дъх, а после надава силен стон.

Предпазливо, като човек, който се приближава до ранен звяр, Джейн тръгва към него. Спира за миг и се навежда, с ръка, колебаеща се над повдигащите се и спускащи рамене. Поглежда ме, аз кимвам, и тя го потупва по гърба толкова леко, че той едва ли го усеща през ватираната подплата на жакета си.

Хенри трие лице ту на една, ту на друга страна в златните възли и мъниста по столчето за крака; стиснатият му юмрук удря силно по столчето, а после — по дъските на пода.

— Не! Не! Не!

При този изблик Джейн отскача назад и ме поглежда. Хенри надава лек болезнен стон, изблъсква столчето за крака и се хвърля по лице на пода, търкаляйки се ту на една, ту на друга страна в ароматните билки и сламата.

— Синът ми! Синът ми! Единственият ми син!

Джейн се отдръпва от размаханите му ръце и ритащите крака, но аз пристъпвам напред и коленича до главата му.

— Бог да му даде вечен покой, да го приеме и да го въведе във вечния живот — казвам тихо.

— Не! — Хенри се надига, с коса, в която са се преплели треви и слама, и изкрещява в лицето ми: — Не! Не във вечния живот. Това е моето момче! Той е мой наследник! Имам нужда от него тук!

Ужасяващ е в бясната ярост, зачервила лицето му, но после виждам къде покритието на столчето за крака е одраскало лицето му, разкъсало е клепача му, така че по лицето му се стичат кръв и сълзи, виждам онова отчаяно дете, каквото беше, когато брат му умря, когато майка му умря само година по-късно. Виждам детето Хенри, което дотогава беше закриляно от живота, а сега този живот бе нахлул в детската му стая, в неговия свят. Дете, на което рядко бяха отказвали нещо, а сега внезапно всичко, което бе обичало, му бе отнето.

— О, Хари — изричам, и гласът ми е изпълнен с жал.

Той надава вопъл и се хвърля в скута ми. Хваща ме здраво през кръста, сякаш иска да ме смачка.

— Не мога… — изрича. — Не мога…

— Знам — казвам: мисля си за всички онези случаи, когато ми се налагаше да отида при този млад човек и да му кажа, че още един негов син е мъртъв, а сега той е толкова възрастен, колкото бях аз тогава, и отново узнава, че е изгубил син.

— Момчето ми!

Притискам го толкова здраво, колкото ме държи той, люлея го, поклащаме се заедно, сякаш той е голямо бебе, което плаче в скута на майка си, сломено от сърдечната мъка на детството.

— Беше мой наследник — проплаква той. — Беше мой наследник. Беше ми одрал кожата. Всички го казваха.

— Беше — казвам кротко.

— Беше красив, какъвто бях аз!

— Беше.

— Имах чувството, че така никога няма да умра…

— Знам.

Следва нов пристъп на ридания и аз го прегръщам, докато той плаче съкрушено. Поглеждам към Джейн над раменете му, разтърсващи се от плач. Тя е просто ужасена. Взира се в краля, прегърбен на пода, плачещ като дете, сякаш той е някакво странно чудовище от приказка, което няма абсолютно нищо общо с нея. Очите ѝ се плъзват към пода; явно си пожелава да е някъде далеч.

— Има проклятие — казва Хенри внезапно, като се надига, сяда и оглежда внимателно лицето ми. Клепачите му са подпухнали и зачервени, лицето му — покрито с петна и изподраскано, косата му — щръкнала, шапката му — в пепелта на огнището. — Сигурно има проклятие срещу мен. Защо иначе ще губя всички, които обичам? Защо иначе ще съм толкова окаян? Как може да бъда крал и същевременно най-нещастният човек на света?

Дори сега, когато този опечален баща се вкопчва в ръцете ми, няма да кажа нищо.

— С какво Беси Блаунт е оскърбила Бог, та той ме поразява? — пита ме настойчиво Хенри. — Какъв грях е извършил Ричмънд? Защо Бог би ми го отнел, ако над тях не тегне проклятие?

— Болен ли беше? — питам тихо.

— Всичко стана толкова бързо — прошепва Хенри. — Знаех, че той не е добре, но не беше нищо сериозно. Изпратих лекаря си, направих всичко, което е редно да стори един баща… — той си поема дъх с леко изхлипване. — Не съм сгрешил в нищо — казва вече по-спокойно. — Не може да е нещо, което съм направил. Сигурно Божията воля е била да ми бъде отнет. Трябва да е нещо, което Беси е направила. Трябва тя да има някакъв грях.

Той млъква рязко, взема ръката ми и я допира до разранената си, изгаряща буза.

— Не мога да го понеса — казва простичко. — Не мога да го повярвам. Кажете, че не е истина.

Сълзите се леят по лицето ми. Безмълвно поклащам глава.

— Няма да позволя да го казват — заявява Хенри. — Кажете, че не е вярно.

— Не мога да го отрека — казвам овладяно. — Съжалявам. Съжалявам, Хенри. Толкова съжалявам. Но той си отиде.

Устата му зяпва и от нея потича слюнка, очите му са възпалени и пълни със сълзи. Почти не е в състояние да издаде звук.

— Не мога да го понеса — прошепва. — Какво ще стане с мен?

Надигам се от пода, сядам на столчето за крака и протягам ръце към него, сякаш той отново е малкото момче в кралската детска стая. Той пропълзява към мен, полага глава в скута ми и се предава на сълзите си. Милвам оредяващата му коса и бърша разранените му бузи с ленения ръкав на роклята си, и го оставям да плаче и той плаче, докато стаята става златиста от залеза и сива от здрача, а Джейн Сиймор седи като малка статуя в отсрещния край на стаята, твърде ужасена, за да помръдне.

* * *

Докато здрачът потъмнява и се превръща в нощ, риданията на краля постепенно се превръщат в хленч, а после преминават в тръпки, докато накрая решавам, че е заспал, но после той отново се размърдва и раменете му се повдигат и спускат. Когато става време за вечеря, той не помръдва, и Джейн продължава странното си бдение заедно с мен — свидетелки на сърдечната му мъка. После, когато камбаните в града започват да бият за вечерня, вратата се открехва, Томас Кромуел се вмъква в стаята и обхваща всичко с един проницателен поглед.

— О — възкликва Джейн с облекчение, изправя се на крака и прави малък, объркан жест, сякаш за да покаже на негова светлост секретаря, че кралят е рухнал от скръб, и е по-добре той да поеме нещата в свои ръце.

— Бихте ли желали да отидете на вечеря, ваша светлост? — пита я Кромуел с поклон. — Можете да кажете на двора, че кралят ще вечеря в покоите си сам.

Джейн дава съгласието си с лек, подобен на мяукане звук, и се измъква от стаята, а Кромуел се обръща към мен, докато държа краля в обятията си, сякаш аз представлявам по-заплетен проблем.

— Графиньо — обръща се той към мен, като се покланя.

Накланям глава, но не казвам нищо. Сякаш държа заспало дете, което не искам да събудя.

— Да повикам ли камериерите от спалнята му, за да го сложат в леглото? — пита ме той.

— И лекаря му с приспивателна отвара? — предлагам шепнешком.

Лекарят пристига, а кралят повдига глава и послушно изпива дозата. Държи очите си затворени, сякаш му е непоносимо да вижда погледите — любопитни, съчувствени, или — най-лошото, развеселени — на камериерите от спалнята, които оправят леглото, пронизват го с меч като предпазна мярка срещу скрити убийци, затоплят го с горещите въглени в грейката, а после застават при главата и краката му, в очакване на указания.

— Сложете негово величество да си легне — казва Кромуел.

Леко се сепвам от новата титла. Сега, когато кралят е единственият владетел на Англия, а папата не е нещо повече от викарий на Рим, той е започнал да твърди, че е равностоен на император. Вече няма да бъде наричан „ваша светлост“ като някой херцог, макар че тази титла беше достатъчно добра за баща му, първия Тюдор, и достатъчно добра за всички от моето семейство. Сега той има императорска титла: той е „величество“. Сега негово новопровъзгласено величество е толкова сломен от скръбта, че смирените му поданици трябва да го повдигнат и да го сложат в леглото, и са твърде изплашени, за да го докоснат.

Камериерите се поколебават: не знаят как да се отнасят с него.

— О, за Бога — казва Кромуел раздразнено.

Нужни са шестима, за да го вдигнат от пода до леглото, главата му се люлее, а сълзите се леят от затворените му очи. Нареждам на камериерите да изхлузят красиво изработените му ботуши за езда, а Кромуел им казва да свалят тежкия жакет, така че го оставяме да спи все още полуоблечен, като пияница. Един от камериерите ще спи върху сламеник на пода; виждаме ги как подхвърлят монети, за да видят кой ще извади лошия късмет да остане. Никой не иска да бъде с него през нощта, докато той хърка, изпуска газове и плаче. Пред вратата има двама кралски телохранители.

— Той ще спи — казва Кромуел. — Но когато се събуди… как мислите, лейди Маргарет? Разбито ли е сърцето му?

— Това е ужасна загуба — признавам. — Да изгубиш дете винаги е ужасно, но да го изгубиш вече голямо, когато е преживяло детските болести и всичко е било пред него…

— Да изгубиш наследник — отбелязва Кромуел.

Не казвам нищо. Няма да споделя никакво мнение за наследника на краля.

Кромуел кимва.

— Но според вас може ли всичко това да е за добро?

Въпросът е толкова безсърдечен, че се поколебавам и го поглеждам, сякаш се съмнявам, че съм го чула правилно.

— Това оставя като единствена вероятна наследница лейди Мери — изтъква той. — Или я наричате „принцеса“?

— Изобщо не говоря за нея. И я наричам „лейди Мери“. Подписах клетвата, и знам, че сте прокарали парламентарен указ, който гласи, че кралят ще избере сам наследника си.

* * *

Поръчвам да ми донесат храна в личните ми покои. Не мога да понеса да се присъединя към двора, който шуми развълнувано от клюки и предположения. Монтагю пристига с плодовете и сладкишите, налива си чаша вино, и сяда срещу мен.