Филипа Грегъри - Проклятието на краля

— Рухна ли той? — пита хладно.

— Да — казвам.

— Държеше се така, когато изгуби бебето на Болейн — казва той. — Плака и вилня, а после спря да говори. После, когато приключи със скръбта си, отрече, че това някога се е случвало. Погребахме бебето тайно.

— За него това е ужасна загуба — отбелязвам. — Каза, че е смятал да направи Фицрой свой наследник.

— А сега няма мъжки наследник, точно както предрича проклятието.

— Не зная — казвам.

* * *

На сутринта кралят е зачервен и навъсен, със зачервени и подпухнали очи, с унило лице. Напълно ме пренебрегва. Сякаш ме няма на закуска и не съм била там предишната вечер. Той яде обилно, отново и отново поръчва още месо, още ейл, още вино, прясно изпечен хляб, сладкиши, сякаш иска да погълне света, а после отива отново в параклиса си. Седя с кралицата и дамите ѝ в нашите светли покои, които гледат към главната улица, и така виждаме как пратениците в ливреята на Норфолк идват и си отиват, но смъртта на младия херцог не е оповестена пред двора и никой не знае дали е редно да носи траур, или не.

В продължение на три дни оставаме в Ситингборн, а кралят все така не казва нищо за Фицрой, макар че все повече и повече хора научават, че е починал. На четвъртия ден дворът продължава пътуването си към Доувър, но все още никой не е обявил, че херцогът е мъртъв, придворните не носят траур, няма подготовки за погребение.

Сякаш всичко е застинало във времето, замръзнало като водопад през зимата, с безмълвно застинали струи. Кралят не казва нищо, дворът знае всичко, но покорно се преструва, че е в пълно неведение. Фицрой не потегля от Лондон да се присъедини към нас, никога повече няма да язди, и въпреки това всички трябва да се преструваме, че го чакаме да дойде.

— Това е лудост — казва ми Монтагю.

— Не знам какво се очаква да направя — казва жално кралицата на брат си. — В действителност това няма нищо общо с мен. Поръчах си траурна рокля. Но не знам дали трябва да я обличам.

— Хауард трябва да проговори — заявява Томас Сиймор. — Фицрой беше негов зет. Никой от нас няма причина да осигурява подобаващо погребение на незаконородения. Нямаме причина да се обръщаме за това към краля.

Томас Хауард се приближава до трона, докато Хенри седи в залата за аудиенции преди вечеря, и пита, с толкова тих глас, че само мъжете най-близо до него могат да чуят, дали му позволяват да напусне двора, за да си отиде у дома и да погребе зет си.

Внимава да не изрича името на Фицрой. Кралят му прави знак да се приближи, прошепва нещо в ухото му, а после се обръща и го отпраща с махване на ръка. Томас Хауард напуска двора, без да каже пито дума на никого, и се прибира у дома в Норфолк. По-късно научаваме, че погребал зет си, и собствените си надежди, в абатството Тетфорд, в прост дървен ковчег и с тайна служба, на която присъствали само двама души.

— Защо? — пита ме Монтагю. — Защо станалото се потулва така?

— Защото Хенри не може да понесе мисълта, че е изгубил още един син — казвам. — И защото сега държи двора в такова подчинение и сме такива глупаци, че ако той не иска да мисли за нещо, тогава никой от нас не го изрича. Ако той изгуби сина си и не може да понесе скръбта, тогава момчето се погребва далече и тихомълком. А следващия път, когато поиска да направи нещо напълно погрешно, ще открием, че е станал още по-силен. Може да отрече истината и никой няма да му възрази.

Докато дворът пътува, оставам у дома, разхождам се из нивите си и гледам как пшеницата става златиста. В първия ден на жътвата излизам с групата жътвари и ги гледам как крачат един до друг през нивата: сърповете им повалят полюшващите се посеви, питомните и дивите зайци се стрелкат насам-натам, а момчетата хукват с джафкащи териери след тях.

Зад мъжете идват жените, прегръщат големите снопи и ги връзват с едно отработено движение, със запретнати рокли, за да могат да вървят с едри крачки, с ръкави, навити високо над мускулестите им ръце. Много от тях са задянали бебета на гърба си, след повечето се влачат по две деца, а старите хора събират падналите зърна пшеница, за да не се прахосва нищо.

Изпитвам радостта на скъперник, който гледа как в съкровищницата се изсипва злато. Бих предпочела да имам добра реколта пред цялото злато, което бих могла да отмъкна от някое абатство. Седя на коня си, гледам как арендаторите работят и се усмихвам, когато се провикват към мен и ми казват, че годината е добра, добра година за всички ни.

Обръщам коня си обратно до къщата и забелязвам непознат кон в конюшните и някакъв мъж, който пие ейл до вратата на кухнята. Той вдига поглед, когато влизам в двора, и смъква шапката от главата си — шапката е стара, но шита по италианската мода. Слизам от коня и го чакам да се приближи към мен.

— Нося съобщение от сина ви, графиньо — казва той. — Той е добре и ви изпраща благопожелания.

— Радвам се да получа вест от него — казвам, скривайки тревожното си нетърпение. Всички чакаме, всички чакаме от месеци Реджиналд да завърши доклада си относно претенциите на краля да бъде върховен глава на английската църква. Реджиналд обеща, че работата ще бъде завършена скоро, и че ще подкрепи възгледите на краля. Как ще мине през лабиринта, който погуби Томас Мор, как ще избегне капана, който щракна и плени Джон Фишър, не ми е известно. Но моят син Реджиналд е един от най-начетените хора в християнския свят. Ако в дългата история на Църквата има прецедент за случай като този на нашия крал, той ще го открие, и навярно може да намери начин да върне и титлата на принцеса Мери.

— Ще прочета това и ще напиша отговор — казвам на пратеника.

Той се покланя и казва:

— Ще бъда готов да го отнеса утре.

— Управителят ще ви намери легло и място на масата за тази вечер.

Минавам през вратата до вътрешната градина, сядам на пейката под розите и разчупвам печата на писмото на Реджиналд.

Той е във Венеция. Облягам писмото на коляното си, затварям очи, и се опитвам да си представя сина си в един невероятно богат и красив град, където вратите на къщите се отварят към плискащата се вода, и той трябва да взема лодка, за да ходи в голямата библиотека, където е почитан учен.

Той ми пише, че е болен и мисли за смъртта. Не изпитва скръб, а усещане за покой.

Завърших доклада си и го изпратих като дълго писмо до краля. Не е за обнародване. Това е мнението, което той поиска. То е рязко, но изпълнено с обич. Ученият в него ще разпознае силата на логиката, теологът ще разбере историята. Глупакът и сладострастникът ще бъдат потресени, че го наричам и с двете определения, но аз наистина вярвам, че смъртта на неговата конкубинка му дава шанс да се върне към Църквата, което трябва да стори, за да спаси душата си. Аз съм неговият пророк, като онзи, който Бог изпратил на Давид. Ако може да ме послуша, все още би могъл да бъде спасен.

Посъветвах го да даде писмото на най-добрите си учени, за да му изготвят кратко обобщение. Писмото е дълго и знам, че той няма да има търпението да го прочете цялото! Но в Англия има мъже, които ще го прочетат, и няма да обърнат внимание на гневните думи, но ще чуят истината. Те могат да ми отговорят и може би ще го пренапиша. Това не е становище за обнародване, на което всички да се дивят, това е документ, който да бъде обсъден от начетени мъже.

Боледувам, но не искам да си почивам. Има хора, които биха се радвали да ме видят мъртъв, а има дни, когато аз самият бих се радвал да заспя и да не се събудя. Спомням си и се надявам, че ти също помниш, че когато бях още малко момче, ти ме отдаде изцяло на Бог и си тръгна от мен, остави ме в Божиите ръце. Не се тревожи за мен сега — аз съм все още в Неговите ръце, където ме остави.

Твой любящ и покорен син, Реджиналд

Притискам писмото към бузата си, сякаш мога да усетя уханието на тамян и восъка от свещта на кабинета, където го е написал. Целувам подписа, защото може той също да го е целунал, преди да запечата писмото и да го изпрати. Мисля си, че наистина съм го изгубила, ако се е отвърнал от живота и копнее за смъртта. Едничкото нещо, на което щях да го науча, ако го бях задържала до себе си, е никога да не се уморява от живота, а да се вкопчва в него. Живот: почти на всяка цена. Никога не съм се подготвяла за смъртта, дори не и когато се готвех за раждане, и никога не бих положила глава на дръвника. Мисля си, че изобщо не биваше да го оставям при монасите картузианци, макар да бяха добри мъже, макар да бях бедна и без никакъв друг начин да го изхранвам. Трябваше да прося край пътя със сина си на ръце, вместо да позволя той да ми бъде отнет. Не биваше никога да го оставям да се превърне в човек, който вижда себе си в Божиите ръце и се моли да отиде на небето.

Изгубих го, когато го оставих в обителта, изгубих го, когато го изпратих в Оксфорд. Изгубих го, когато го изпратих в Падуа, а сега осъзнавам изцяло безвъзвратността на загубата си. Някога бях омъжена за добър човек, имах четири красиви момчета, а сега съм стара жена, вдовица, със само двама сина в Англия, а Реджиналд, най-умният и точно онзи, който се нуждае от мен най-много, е далече, далече от мен и мечтае за собствената си смърт.

Притискам писмото му към сърцето си и скърбя за сина, който е уморен от живота, а после започвам да мисля. Препрочитам писмото и се питам какво има предвид с „гневни думи“. Питам се какво иска да каже с това, че иска да е пророк за краля. Много се надявам да не е написал нищо, което ще пробуди лесно разпалващите се подозрения на краля или неукротимия му гняв.

Дворът се връща в Лондон и веднага щом кралят отива в покоите си, ме викат в личния му кабинет. Разбира се, надявам се, че ще ме назначи в домакинството на принцесата, и излизам забързано от покоите си, прекосявам вътрешния двор, минавам през малка врата и се качвам по едно стълбище, минавайки през голямата зала, докато стигам до покоите на краля в лабиринта, какъвто е дворецът Уестминстър.

Минавам през претъпканата зала за аудиенции с лека усмивка на нетърпеливо очакване на лицето. Те може и да са принудени да чакат, но аз съм повикана. Със сигурност той ще ме назначи да служа на принцесата, и аз ще мога да я отведа обратно до титлата ѝ и истинското ѝ положение.

Повече хора отвсякога чакат да се срещнат с краля, и повечето държат в ръце планове или карти. Манастирите и църквите на Англия се разпределят и раздават, един след друг, и всеки иска своя дял.

Но има мъже, които изглеждат смутени. Виждам стар приятел на съпруга си, един от гражданите на Хъл, и му кимвам, докато минавам.

— Кралят ще ви приеме ли? — пита той настойчиво.

— Сега отивам при него — казвам.

— Моля ви, попитайте го дали мога да се срещна с него — казва мъжът. — В Хъл сме се поболели от страх.

— Ще му кажа, ако мога — казвам. — Какво става?

— Хората не искат църквите да им бъдат отнети — казва той бързо, поглеждайки с едно око към вратата на личния кабинет. — Няма да го търпят. Когато един манастир бъде съборен, това означава ограбване на целия град. Не можем да овладеем градовете, гражданите не желаят да търпят това. На Север всички са се вдигнали и говорят как ще защитят манастирите и ще изхвърлят инспекторите, които дойдат да ги затворят.

— Трябва да кажете на лорд Кромуел, това е негова работа.

— Той знае. Но не предупреждава краля. Не разбира опасността, в която се намираме. Казвам ви, не можем да удържим Севера срещу хората, ако всички те се обединят.

— За да защитят църквата? — казвам бавно.

Той кимва.

— Твърдят, че всичко това е било предсказано. И говорят в защита на принцесата.

Един от камериерите на краля отваря вратата на личния кабинет и ми кимва. Оставям гражданина без нито дума повече, и влизам.

В личния кабинет, където капаците са затворени, за да не допускат вътре сивотата на есенния следобед, е хладно и тъмно, а дървата в огнището са наредени, но огънят още не е запален. Кралят се е разположил зад широка, полирана в черно маса в голям резбован стол, намръщен. Масата пред него е отрупана с книжа, а в далечния край чака секретар, с вдигнато в готовност перо, сякаш кралят е диктувал писмо и е прекъснал рязко, когато е чул стражите да чукат и да разтварят вратата. Лорд Кромуел стои отстрани и вежливо ми кимва, когато влизам.

Усещам мириса на опасност, също както един кон може да усети нестабилните греди на прогнил мост под краката си. Местя поглед от свелия очи Кромуел към застаналия в готовност секретар, и се чувствам така, сякаш всички позираме за портрет от дворцовия художник, маестро Холбайн. Заглавието би било „Присъда“.