Филипа Грегъри - Проклятието на краля

— А какво… — млъквам рязко, когато пратеник в ливреята на Монтагю влиза в залата, приближава се до него и чака. Монтагю му прави знак да пристъпи напред, слуша напрегнато, а после се обръща към мен.

— Том Дарси е предал замъка си на бунтовниците — казва той. — Поклонниците са превзели Понтефракт и всички под командването на Том Дарси в замъка и в града са положили поклонническата клетва. Архиепископът на Йорк е с тях.

Вижда лицето ми.

— Старият Том потегли на последния си кръстоносен поход — казва той шеговито. — Ще носи емблемата си с петте рани.

— Том носи емблемата си? — питам.

— Държеше емблемите на кръстоносците в замъка си — казва той. — Раздаде ги на поклонниците. Те потеглят в името на Бог срещу ереста и носят петте Христови рани. Никой християнин не бива да стреля по тях под свещеното знаме.

— Какво да правим? — питам го.

— Идете в провинцията — решава Монтагю. — Ако Югът се вдигне в подкрепа на поклонниците, те ще имат нужда от водачество, пари и провизии. Можете да ги отведете в Бъркшър. Ще ви пратя вест, за да знаете какво става на Север. Джефри и аз ще отидем на север с войската си и ще се присъединим към поклонниците, щом настъпи подходящият момент. Ще изпратя съобщение на Реджиналд да дойде веднага.

— Ще си дойде у дома?

— Начело на испанска армия, дай Боже.

В провинцията не мога да получавам новини, но чувам необичайни истории за хиляди мъже, които потеглят към разрушените абатства и ги строят отново, пеейки великите псалми, които винаги се пееха там. Хората говорят за комета в небето над Йоркшър, и казват, че бунтът в Линкълншър е преминал под земята и Кралят-кърт ще трябва да се промъква през пръстта, за да открие поклонниците, но те вече са под хълмовете на Йоркшър и той никога повече няма им наложи нечестивата си воля.

Получавам писмо от Гъртруд, която ми съобщава, че съпругът ѝ, моят братовчед Хенри Кортни, е получил заповед от краля да събере армия, да мине под командването на лорд Толбът, и да потегли на север колкото е възможно по-скоро. Кралят бе заявил, че сам ще предвожда собствената си армия, но вестите от Север са толкова ужасяващи, че вместо това изпраща моя родственик:

Армията е малобройна и закъсняла. Кралят не е дал на командирите си достатъчно пари, за да платят на войниците, и те са толкова зле облечени и въоръжени, а конниците са толкова малобройни, че не могат да стигнат на север достатъчно бързо. Бездруго всички знаят, че когато армията на краля види емблемата на поклонниците, хората ще дезертират, вземайки със себе си оръжията си. Томас Хауард пък се оплаква, че от него се очаква да удържи Йоркшър без нищо, докато всички пари и войски отиват при Джордж Толбът, а заслугите ще бъдат приписани на Чарлс Брандън. Кралят не знае кои са приятелите му и как да ги задържи; как ще се изправи срещу враговете си?

И най-хубавото от всичко: Норфолк има пълномощия да се споразумее с бунтовниците и със сигурност ще удовлетвори искането им за спасяването на абатствата. Ако можем и да осигурим безопасност на принцесата в този момент, тогава това ще бъде огромна победа.

Ще ти изпратя новини веднага щом имам такива. Кралската армия и поклонниците със сигурност ще се срещнат в битка, а поклонниците ги превишават по численост с много хиляди. А цялото небесно войнство също е на наша страна.

Изгори това.

Намирам се в склада за месо в Бишам и гледам как ловците внасят елените. Ударили са двама едри самци и една кошута и са почистили месото още на полето, за да не се развали, и сега го окачват в прохладното помещение с каменен под, така че кръвта да капе в каналите.

— Обесили нашия приятел Лий по същия начин — казва ми тихо гледачът на хрътките.

Предпазливо не обръщам глава. Привидно, двамата оглеждаме одрания труп.

— Наистина ли? — питам. — Томас Лий, който дойде тук, за да затвори абатството?

— Да — казва той със сдържано задоволство. — На портите на Линкълн. Също и съветника на епископа на Линкълн. Онзи, който даде показания срещу святата ни кралица. Сякаш всичко се поправя, нали, ваше благородие?

Усмихвам се, но внимавам да не кажа нищо.

— А синът ви Реджиналд скоро ли ще дойде с благочестива войска? — пита той с възможно най-нисък шепот. — Обикновените хора ще се зарадват да узнаят това.

— Скоро — казвам, и той се покланя и си тръгва.

* * *

Вече сме изяли еленовото месо, направили сме питки с месен пълнеж и супа, а кокалите сме дали на хрътките, когато получаваме новини от Донкастър, където лордовете, поземлените аристократи и обикновените хора на Севера се подреждат в боен ред срещу армията на краля, моите двама сина — на погрешната страна; те изчакват, готови да прекосят от другата страна. Монтагю ми изпраща вестоносец:

Поклонниците изложиха исканията си пред Томас Хауард. Той имаше късмет, че се съгласиха да преговарят; ако се бяха били, щеше да бъде разгромен. Сигурно бяха повече от трийсет хиляди, предвождани от всички благородници и лордове на Йоркшър. Кралската армия е гладна и премръзнала, понеже земите тук са много бедни, а никой не ни желае доброто. Не ми дадоха пари да платя на войниците си, а други са тръгнали на този поход за дори по-малко заплащане от онова, което аз обещах на своите. Времето също е лошо, и се говори, че в града вилнее мор.

Поклонниците спечелиха тази война и сега излагат исканията си. Искат вярата на бащите ни да бъде възстановена, законът да бъде възстановен, благородните съветници на краля да бъдат възстановени на поста си, а Кромуел, Ричард Рич и епископите-еретици да бъдат прогонени. В армията на краля няма дори един човек, включително Томас Хауард, който да не е съгласен. Чарлс Брандън също ги насърчава. Точно това очаквахме всички, още откакто кралят най-напред се обърна срещу кралицата и взе Кромуел за свой съветник. Така че Томас Хауард ще отиде при краля с молбата на поклонниците за всеобщо помилване, и споразумение за възстановяване на старите ритуали.

Почитаема майко, толкова сън изпълнен с надежда!

Изгорете това.

Би трябвало да подготвям имението Бишам за Коледа, но не мога да се заловя за нищо, докато си мисля за двамата си сина, с армията на краля зад тях и поклонниците пред тях, в очакване на съгласието на краля за примирието. Накрая вземам децата на Монтагю — Катерина, Уинифред и Хари — и отивам в Лондон, надявайки се на новини.

Не им обещавам удоволствието да присъстват на пълна коронация, но те знаят, че кралят е обещал да коронова съпругата си и церемонията би трябвало да се проведе в деня на Вси Светии. Аз самата смятам, че той няма да може да си позволи пищна коронация, докато изпраща войници и оръжия на север, и ще е едновременно разгневен и уплашен. Няма да може да излезе с уверени крачки пред тълпата, и да позволи на всички да се възхитят на него и на красивата му млада съпруга. Този бунт го е разтърсил, и докато е в това състояние, запратен обратно в страховете от детството си, че не е достатъчно добър, той просто няма да може да планира бляскава церемония.

Веднага след като пристигам и се помолвам в параклиса, отивам в приемната си, за да се срещна с всички арендатори и молители, които искат да ме видят, да ми пожелаят весела Коледа, да изложат молбите си, и да платят глобите и наемите си за този период. Сред тях има човек, когото разпознавам, свещеник и приятел на моя изпратен в изгнание домашен свещеник, Джон Хелиър.

— Можеш да ме оставиш — казвам на внука си Хари.

Той вдига поглед към мен, изражението му е будно и оживено.

— Мога да остана с вас, почитаема бабо, мога да бъда ваш паж. Не съм се уморил да стоя прав.

— Разбира се — казвам. — Но аз може да прекарам тук целия ден. Можеш да слезеш в конюшните и можеш да излезеш по улиците; може да разгледаш наоколо.

Той се покланя леко и излита от стаята като изпратена от тетивата стрела, и едва тогава кимвам за поздрав на приятеля на Хелиър и давам знак на управителя си, че той може да пристъпи напред и да говори с мен.

— Отец Ричард Лангриш от Хейвънт — напомня ми той.

— Разбира се — усмихвам се.

— Нося поздрави от сина ви, Джефри. Бях с него в армията на краля на Север — казва той.

— Радвам се да узная това — изричам ясно. — Радвам се, че синът ми служи вярно на краля. Добре ли е синът ми?

— И двамата ви сина са добре — казва той. — И са уверени, че тези беди скоро ще приключат.

Кимвам.

— Можете да вечеряте в залата тази вечер, ако желаете.

Той се покланя.

— Благодаря ви.

Някой друг пристъпва напред с някакво оплакване за цената на ейла в една от кръчмите на арендаторите ми, а управителят застава до мен и отбелязва проблема.

— Доведете този човек в покоите ми преди вечеря — казвам тихо. — Постарайте се да не го види никой.

Той не мигва. Само записва твърдението, че ейлът се разрежда с вода и че чашите не се пълнят докрай, и махва на следващия молител да пристъпи напред.

* * *

Лангриш ме чака до малкия огън в спалнята ми, скрит тук като таен любовник. Не успявам да сдържа една усмивка. В спалнята ми отдавна не ме е чакал мъж; вдовица съм вече от трийсет и две години.

— Какви са новините?

Сядам в стола си до огнището, а той се изправя пред мен.

Той безмълвно ми показва малко парче плат, знак, какъвто човек може да пришие към яката си. Същият е като емблемата, която Том Дарси ми даде — петте рани на Христос и бяла роза отгоре. Безмълвно я докосвам, сякаш е реликва на вярата, и му я връщам.

— Поклонниците разпуснали по-голямата част от войската, в очакване кралят да се съгласи на техните условия. Кралят изпрати позорна заповед на Том Дарси: да се срещне с водача на поклонниците, Робърт Аск, под предлог, че иска почтено да преговаря с него, да го отвлече и да го предаде на хората на Кромуел.

— Какво каза Том?

— Каза, че никога не би допуснал по името му да има дори едно петънце.

Кимвам.

— Такъв е Том. А синовете ми?

— И двамата са добре, и двамата освобождават всеки ден хора от войската си, пожелали да се присъединят към войската на поклонниците, но и двамата са се заклели да служат във войската на краля, и никой не подозира нищо различно. Кралят поиска повече подробности за исканията на поклонниците, и те му ги обясниха.

— Монтагю и Джефри мислят ли, че кралят ще удовлетвори исканията?

— Ще трябва да го стори — казва мъжът простичко. — Поклонниците биха могли да надвият кралската армия в миг, чакат отговор само защото не искат да воюват с краля.

— Как могат да се наричат верни поданици? След като са тръгнали на бой? Когато бесят неговите служители?

— Загинаха забележително малко хора — казва той. — Защото едва ли има някой, който да не е съгласен с тях.

— Томас Лий. Заслужава си бесенето, съгласна съм.

Той се засмива:

— Щяха да го обесят, ако го бяха заловили, но той се измъкна. Изпрати готвача си на свое място, като страхливец, и вместо това обесиха него. Поклонниците не нападат лордовете или краля. Винят само неговите съветници. Кромуел трябва да бъде прогонен, унищожаването на манастирите — прекратено, а вие и семейството ви — върнати като съветници на краля.

Поглежда ме почти свенливо и се усмихва.

— Имам новини и за другия ви син, Реджиналд.

— В Рим ли е? — питам нетърпеливо.

Лангриш кимва.

— Ще го направят кардинал — казва той благоговейно. — Възложено му е да дойде в Англия като кардинал и да възвърне на Църквата нейния блясък, веднага щом кралят се съгласи с исканията на поклонниците.

— Папата ще изпрати сина ми у дома да възстанови църквата?

— Да спаси всички ни — казва Лангриш набожно.

Тази година ще отбележим дванайсетте коледни дни, спазвайки старите обичаи. Абатството в Бишам може и още да е затворено, но тук, в Лондон, отварям параклиса си, слагам коледни светлини на прозореца и държа вратата отворена, за да може всеки да влезе и да види олтара, обвит в златен брокат, потира и разпятието, проблясващи в ухаещата на тамян тъмнина, блясъка на кристалната дарохранителница, съдържаща тайнството на Причастието, параклиса с усмихнатите, уверени рисувани ликове на светците по стените, украсен със знамената на църквата и на моето семейство. В тъмнината на ъгъла на параклиса знамето с бялата роза проблясва бледо; отсреща е богато избродираната теменужка на семейство Поул в папски и имперски пурпурен цвят. А аз коленича, заравям лице в ръцете си и си мисля, че няма причина Реджиналд да не стане папа.