Филипа Грегъри - Проклятието на краля

Почитаема майко, мисля, че е полудял.

Борейки се със собствената си съвест, Томас Хауард, херцогът на Норфолк, се подчинява на краля във всичко, закрива манастирите и затръшва вратите на онези, които са били отворени отново. Никой няма каквото и да е обяснение за това, явно обяснение не е и нужно. Сега сградите ще бъдат раздадени на съседните лордове, за да ги използват камъните за строителство; земите ще бъдат продадени на близките фермери. Обикновените хора вече няма да се обръщат към абатствата за утеха и помощ, монасите ще бъдат бездомни просяци. Светата Дева няма да бъде почитана пред стотиците хиляди малки олтари в крайпътните параклиси. Няма да има повече поклоннически пътувания, няма да има надежда. От Север идва песен, в която се казва, че няма да има месец май, а аз се заглеждам навън през дебелото стъкло, към сивия вътрешен двор, където снегът бавно се топи, и си мисля, че тази година пролетта идва без радост, без любов, и е вярно: месеците ще се сменят, но няма да има весел месец май.

Веднага щом пътищата стават достатъчно сухи за пътуване, напускам Лондон и отивам в Бишам. Хари се прибира у дома с баща си — личицето му е озадачено, защото сезонът, който обещаваше толкова много, въобще не прилича на пролет. Яздя на допълнително седло зад началника на конницата ми, и извличам известна утеха от това да се облягам на широкия гръб на мъжа, докато едрият кон крачи с полюшване надолу по калния път към Бъркшър.

Така че съм извън града, когато отвеждат Том Дарси в Тауър и го разпитват. Той не проявява особено смирение, Бог да благослови стария човек за гневливия му нрав. Носи в джоба си помилването от краля, и въпреки това е арестуван. Гледа Томас Кромуел в лицето, съзнавайки, че той е негов единствен съдия, и въпреки това му казва, макар да записват думите му като уличаващо го доказателство: „Кромуел, тъкмо вие сте първият и главен причинител на целия този бунт и всички злодеяния.“ Когато синът на ковача примигва, чул тези прости и ясни думи, Дарси му предвещава сигурна смърт на ешафода, като му казва, че дори да дойде денят, когато в Англия остане жив само един благородник, този единствен лорд със сигурност ще обезглави Томас Кромуел.

Довеждат и Джон Хъси, стария шамбелан на принцесата, и аз си го спомням как ме наблюдаваше търпеливо, докато си губех времето с описването на скъпоценностите ѝ, спомням си и вярната обич на съпругата му към нея. Моля се никой да не каже на принцесата, че бившият ѝ шамбелан е задържан в Тауър за разпит.

Неговият разпит, дълъг, подробен, злобно изпълнен с дребнави заплахи, не помага много на Кромуел, защото нито Том Дарси, нито Джон Хъси склоняват да назоват дори един-единствен друг мъж или жена. Дарси не казва, че е яздил с поклонниците, нито пък как им е отворил портите на замъка Понтефракт. Казва, че емблемите на поклонниците били останали в един сандък в замъка му от някогашния му поход до Светите земи, и отказва да разкрие кой ги е получил от неговите ръце. Заявява: „Старият Том няма дори един предателски зъб в главата си“, и не предава никого.

Хенри Кортни ми пише:

Молете се за мен, братовчедке, защото бях посочен за главен обвинител на процеса срещу тези двама достойни лордове — Джон Хъси и Том Дарси. Имам обещанието на Кромуел, че ако съдът обяви Том за виновен, той ще замени присъдата му с изгнание — и че Том ще може да се прибере у дома по-късно. Но няма надежда за Джон Хъси.

Прочитам писмото, застанала до ковачницата, докато чакам да подковат коня ми, и в мига, в който проумявам смисъла, бързо го хвърлям в сърцето на огъня и се обръщам към пратеника в ливреята на Ексетър:

— Направо при господаря си ли се връщате?

Той кимва.

— Предайте му от мен следното. Внимавайте да не сбъркате. Кажете му, че съм изрекла стара поговорка, че това не са мои думи, а нещо, което съм научила от селските хора. Кажете му, че селяните казват да не поставяш главата на човек на дръвника, освен ако не искаш да бъде отсечена. Можете ли да запомните това?

Той кимва.

— Знам я. Дядо ми я повтаряше едно време. Живял е в смутни времена. „Да не поставяш главата на човек на дръвника, освен ако не искаш да бъде отсечена.“

Давам му едно пени.

— Не го казвайте на никой друг — заръчвам. — И не забравяйте, това не са мои думи.

Чакам новини за процеса. Монтагю ми пише:

Джон Хъси е мъртъв. Дарси беше признат за виновен, но ще бъде помилван и пощаден.

Това е лъжа на онзи велик лъжец, Кромуел. А поговорката на хората беше вярна — не поставяй главата на човек на дръвника, освен ако не искаш да бъде отсечена. Лордовете вярват в обещанието за спасението на Том Дарси, затова го признават за виновен и чакат кралят да замени присъдата му от екзекуция на изгнание.

Но кралят предава този велик англичанин и той е изпратен на дръвника.

Мисля си за Том Дарси, и как той се надяваше да загине на кръстоносен поход, сражавайки се за вярата си, и когато ми съобщават, че е бил обезглавен като предател на Тауър Хил през юни, докато лястовиците се стрелкали припряно от реката към Тауър, строейки гнездата си за лятото, съзнавам, че е загинал за вярата си, точно както искаше.

Един амбулантен търговец идва до задната врата и казва, че има хубав подарък само за мен. Слизам в двора на конюшнята, където той седи на издигнатото стъпало за възсядане на конете с вързопа в краката си. Покланя се, когато ме вижда.

— Имам нещо за вас — казва. — Казах, че ще ви го предам и ще си тръгна. Затова сега продължавам.

— Колко?

Той поклаща глава и пуска в ръката ми малка кесия.

— Човекът, който ми го даде, каза да ви пожелая късмет, и че ще дойдат добри времена — казва той, мята на рамо вързопа си и излиза от двора.

Отварям кесията и преобръщам малката брошка в ръката си. Това е брошката с теменужката, която дадох на стария Том Дарси. Той така и не ме призова, защото мислеше, че е спечелил победа и че кралят е обещал помилване. Не ме призова, защото мислеше, че Бог го закриля. Прибирам брошката в джоба си и влизам вкъщи.

* * *

Изтребването на Севера продължава. Осем мъже и една жена, лордове и поземлени аристократи, двама от тях мои далечни роднини, всички до един — мои познати, всички до един — добри християни и верни поданици — се явяват пред съдебните заседатели по обвинение в държавна измяна. А сред тях е йоркшърецът Робърт Аск.

Младият мъж, който носеше сатенената дреха на краля, очаква процеса си в Тауър — без пари, без дрехи за преобличане, и почти без храна. Никой не смее да му изпрати нищо, а дори ако някой би го сторил, пазачите ще го отмъкнат. Той е получил пълно кралско помилване за това, че предвождаше поклонниците, и оттогава, макар да имаше бунтове и отчаяни мъже, борещи се за живота си, той нито ги е водил, нито ги е насърчавал. Откакто се върна на Север от двора, не е правил нищо друго, освен да се опитва да убеди хората да приемат помилването и да вярват на думата на краля. Заради това той е в Тауър. Кромуел хитро намеква, че след като Аск е повярвал, че на Север ще има парламент, след като е заявил, че манастирите ще бъдат възстановени, то той е уверявал хората, че поклонническият поход е постигнал целите си, и че това е — трябва да е — държавна измяна.

Вървя в горещата слънчева светлина из полята край дома си и гледам зреещата пшеница. Жътвата ще бъде добра тази година. Мисля си за Том Дарси и как той ми изпрати вест, че ще дойдат добри времена, и че Томас Кромуел е постановил, че такава надежда е предателска. Питам се дали семената на пшеницата се готвят да узреят и дали това е държавна измяна? По залез-слънце един заек изскача от житата и затичва в голям полукръг около мен по пътеката, а после спира, сяда на задните си крака, и поглежда назад към мен, с тъмни и интелигентни очи.

— А ти? — казвам му тихо. — И ти ли чакаш да дойде твоето време? И ти ли си предател, който чака да се върнат добрите времена?

Изправят на съд всички, които довеждат в Лондон, и намират всички за виновни. Обвиняват духовници: игумена на Гизбъро, абата на Жерво, абата на абатството Фаунтинс. Арестуват Маргарет Булмър, задето е обичала съпруга си толкова много, че го помолила да избяга, когато видяла, че поклонническият поход се е провалил. Собственият ѝ домашен свещеник дава показания срещу нея, съпругът ѝ, сър Джон Булмър, е обесен и разсечен на четири в Тайбърн, а съпругата му е изгорена в Смитфийлд. Сър Джон се е провинил в държавна измяна, тя е виновна, че го е обичала.

Отвеждат Робърт Аск от Тауър в съдебната зала за процеса му и обратно в затвора, макар че когато за последно беше в Лондон, той пируваше в двора, а кралят го прегърна. От Тауър го отвеждат в Северна Англия, за да умре пред очите на мъжете, които го чуха да им обещава помилване. Отвеждат го в Йорк и го развеждат на показ из града, зашеметен и безмълвен пред нещастието на най-храбрия си син. Отвеждат го до самия връх на кулата Клифърд на стените на Йорк и той прочита признание, а те нахлузват въже около врата му, където кралят окачи собствената си златна верижка; оковават го в железни вериги, и го обесват.

Някои от лордовете и аз поискахме от Кромуел милост за мъжете от Севера. „Милост! Милост! Милост!“

Той няма такава.

Монтагю идва да ме посети в средата на лятото. На пода във всяка стая има свежи тръстики, а прозорците са широко отворени, за да пускат вътре благоуханния въздух, така че къщата е изпълнена с птичи песни.

Той ме открива в градината да бера билки срещу чумата, защото миналото лято беше ужасно, особено за бедните, особено за Севера. Свършили са всички масла в склада ми за лекарства, че трябва да направя още. Монтагю коленичи пред мен, аз полагам изцапаната си със зелени петна ръка върху главата му, и забелязвам, за първи път, няколко сребристи косъма сред бронзовите.

— Сине Монтагю, посивяваш — казвам му строго. — Не може синът ми да е с посивяла коса, това ще ме накара да се чувствам твърде стара.

— Е, скъпият ти Джефри оплешивява — казва той весело, като се изправя. — А това как ще го понесеш?

— Как ще го понесе той?

Усмихвам се. Джефри винаги е бил ужасно суетен по отношение на хубавата си външност.

— Ще носи шапка през цялото време — предрича Монтагю. — И ще си пусне брада като краля.

Усмивката се изпарява от лицето ми.

— Как са нещата в двора? — питам кратко.

— Ще се поразходим ли?

Той ме хваща под ръка и аз тръгвам бавно с него, далече от градинаря и помощниците, навън през градината с билките, през малката дървена порта, към ливадата, която се спуска надолу към реката. Окосената трева отново е израсла и стига почти до коленете ни; ще приберем втора реколта сено от това поле, сочно и зелено, осеяно с маргаритки, лютичета и ярките, румени главици на маковете.

Високо над нас в безоблачното небе се издига чучулига, песента ѝ става все по-силна с всяко пърхане на крилете ѝ. Спираме и гледаме извисяващата се точица, докато става почти невидима, а после звукът рязко спира и птицата се стрелва надолу, към скритото си гнездо.

— Поддържам връзка с Реджиналд — казва Монтагю. — Кралят изпрати Франсис Брайън да го залови и трябваше да го предупредя.

— Къде е сега?

— Беше в Камбре. Известно време бил като в капан в града, а Брайън го чакал само да пристъпи навън. Брайън каза, че ако Реджиналд стъпи дори с един крак във Франция, ще нареди да го застрелят.

— О, Монтагю! Получил ли е предупреждението?

— Да, но той така или иначе знае, че трябва да внимава. Знае, че кралят и Кромуел няма да се спрат пред нищо, за да го накарат да замлъкне. Знаят, че е общувал с поклонниците и че пише на принцесата. Знаят, че събира армия срещу тях. Джефри искаше да отнесе съобщението. После ми каза, че иска да се присъедини към Реджиналд в изгнанието.

— Каза ли му, че не може?

— Разбира се, че не може. Но той вече не може да понася тази страна. Кралят не желае да го приеме в двора, отново е потънал в дългове, и не може да се застави да живее под управлението на един Тюдор. Беше убеден, че поклонниците са победили, мислеше, че кралят се е вразумил. Сега не иска да остава в Англия.

— А какво мисли, че ще стане с децата му? А съпругата му? А земите му?

Монтагю се усмихва.

— О, знаеш какъв е. Избухна и заяви, че ще замине, а после размисли и каза, че ще остане и ще се надява на по-добри времена. Знае, че ако още един от нас отиде в изгнание, ще стане още по-лошо за онези, които останат. Знае, че ще изгуби всичко, ако замине.