Филипа Грегъри - Проклятието на краля

Монтагю се надвесва напред и побутва пъновете от огъня с носа на ботуша си за езда.

— Знаеш каква е къщата на Кромуел — казва той. — Чираци навсякъде, писари навсякъде, не можеш да разбереш кой кой е, а Кромуел върви сред всичко това, сякаш е наемател.

— Никога не съм била в дома му — казвам презрително. — Не сме толкова близки, че да вечеряме заедно.

— Е, не — казва Монтагю с усмивка. — Но във всеки случай това е оживено, гостоприемно, интересно място, а при вида на хората, които чакат да се срещнат с него, направо ще ти изскочат очите! Всякакви хора от всякакъв произход и положение, и всички те имат някаква работа с него, или носят доклади за него, или шпионират за него — кой знае?

— И вие с Джефри се видяхте с него?

— Той разговаря с нас, а после ни покани да вечеряме с него, и ние останахме и вечеряхме добре. После той трябваше да излезе и покани Джефри да се върне на следващия ден, тъй като искал да изясни още няколко неща.

Усещам как нещо отново стяга гърдите ми и ги потупвам непосредствено под гърлото, сякаш за да напомня на сърцето си да продължава да бие.

— И Джефри отиде?

— Казах му да отиде. Казах му да бъде напълно искрен. Кромуел беше чел съобщението, което Холанд занесе на Реджиналд. Знаеше, че не се отнася за цената на пшеницата в Бъркшър миналото лято. Знаеше, че сме го предупредили, че Франсис Брайън е изпратен да го залови. Обвини Джефри в нелоялност.

— Но не държавна измяна?

— Не, не държавна измяна. Не е държавна измяна да кажеш на някого, на родния си брат, че някой идва да го убие.

— И Джефри призна?

Монтагю въздъхва.

— Отрече го отначало, но после стана очевидно, че Холанд е предал на Кромуел и двете съобщения. Съобщението на Джефри до Реджиналд, и отговорите на Джефри до нас.

— Въпреки това те не са държавна измяна.

Откривам, че съм се вкопчила в този факт.

— Не. Но той несъмнено трябва да е изтезавал Холанд, за да получи съобщенията.

Преглъщам, мислейки си за кръглоликия мъж, който дойде в къщата ми, и синината на бузата му, когато го преведоха припряно покрай нас по пътя.

— Би ли се осмелил Кромуел да изтезава един лондонски търговец? — питам. — А неговата гилдия? А приятелите му? А останалите търговци? Нима те не защитават своите?

— Кромуел сигурно мисли, че е попаднал на нещо. И очевидно наистина се осмелява, именно затова вчера е арестувал Джефри.

— Той няма… няма… — откривам, че не мога да назова страха си.

— Не, няма да изтезава Джефри, не би посмял да докосне някой от нас. Съветът на краля няма да го позволи. Но Джефри е в паника. Не знам какво може да каже.

— Никога не би казал нещо, което да ни навреди — казвам. Откривам, че се усмихвам, дори в тази опасност, при мисълта за любящото, предано сърце на сина ми. — Никога не би казал нещо, което да навреди на когото и да е от нас.

— Не, а освен това, в най-лошия случай, ние само сме предупредили брат си, че е в опасност. Никой не би могъл да ни вини за това.

— Какво можем да направим? — питам. Иска ми се да се втурна към Тауър начаса, но коленете ми са омекнали и не мога дори да се изправя.

— Не ни е позволено да го посещаваме; само съпругата му може да влиза в Тауър, за да го види. Затова изпратих да повикат Констанс. Ще бъде тук утре. А след като го види и се увери, че не е казал нищо, ще отида отново при Кромуел. Може дори да говоря с краля, когато се върне, ако успея да го хвана в добро настроение.

— Хенри знае ли?

— Надявам се да не знае нищо. Възможно е Кромуел да е надхвърлил правомощията си и кралят да се разгневи, когато научи. Напоследък нравът му е толкова непредсказуем, че се нахвърля бясно на Кромуел по-често, отколкото се съгласява с него. Ако успея да го хвана в подходящия момент, ако е обзет от добри чувства към нас, и подразнен от Кромуел, може да приеме това като оскърбление към нас, неговите сродници, и да отнеме властта на Кромуел заради това.

— Толкова променливи ли са настроенията му?

— Почитаема майко, от зори до здрач никой от нас не знае в какво настроение ще бъде той, нито кога или защо то внезапно ще се промени.

* * *

Прекарвам остатъка от вечерта и по-голямата част от нощта на колене в параклиса си, молейки се на своя Бог за безопасността на сина си; но не мога да бъда сигурна, че Той слуша. Помислям си за стотиците, хилядите майки, които са на колене в Англия тази вечер, молейки се за безопасността на синовете си или за душите на синовете си, загинали за по-малки провинения от това, което са извършили Джефри и Монтагю.

Представям си как вратите на абатствата се разтварят с трясък в лунната светлина на английската лятна нощ, как реликвариите и светата утвар се изсипват върху блестящия калдъръм на притъмнелите площади, докато хората на Кромуел събарят параклисите и изхвърлят реликвите. Казват, че параклисът на Томас Бекет, в който сам кралят се молеше на колене, е бил разбит, скъпите дарове и великолепните скъпоценности са изчезнали в новосъздадения от Кромуел Съд за приходите в хазната, а мощите на светеца са изгубени.

След малко се отпускам на пети и усещам болката в гърба си. Не мога да се заставя да безпокоя Бог; Той има да поправя много неща тази вечер. Представям си Го, стар и изнурен, както съм стара и изнурена аз, съзнаващ така, както го съзнавам и аз, че има твърде много за поправяне и че в Англия, обичаната от Него страна, всичко се е объркало напълно.

Констанс отива право в Тауър, веднага щом пристига в Лондон, а после идва в Л’Ербер. Завеждам я в личния си кабинет и ѝ давам чаша греян ейл с подправки, свалям ръкавиците от студените ѝ ръце и смъквам пелерината и шаловете от раменете ѝ. Тя мести поглед от мен към Монтагю, сякаш мисли, че ние двамата можем да я спасим.

— Никога преди не съм го виждала такъв — казва тя. — Не знам какво мога да направя.

— Какъв? — пита Монтагю внимателно.

— Плаче — казва тя. — Крачи гневно из стаята. Блъска по вратата, но никой не идва. Хваща решетките на прозореца и ги разтърсва, сякаш мисли, че може да срути стените на Тауър. А после се обърна, падна на колене, заплака и каза, че не може да го понесе.

Ужасена съм.

— Измъчвали ли са го?

Тя поклаща глава.

— Не са докоснали тялото му — но гордостта му…

— Каза ли какво са му причинили? — пита Монтагю търпеливо.

Тя поклаща глава.

— Не ме ли чухте? Той бълнува. Обезумял е.

— Говори неразбираемо?

Долавям надеждата в гласа на Монтагю.

— Като обезумял е — казва тя. — Моли се и плаче, после внезапно заявява, че не е направил нищо, а след това казва, че всеки винаги обвинява него, после казва, че е трябвало да избяга, но вие сте го спрели, че винаги го спирате, а след това казва, че и бездруго не може да остане в Англия заради дълговете — плъзва поглед към мен. — Казва, че е редно майка му да плати дълговете му.

— Можа ли да разбереш дали е бил разпитван истински? Обвинен ли е в някакво нарушение?

Тя поклаща глава и казва:

— Трябва да му изпратим дрехи и храна. Студено му е. В стаята му няма огън, а той има само наметалото си за езда. А го хвърли на пода и го стъпка.

— Веднага ще го направя — отвръщам.

— Но не знаеш дали е бил разпитван истински, нито какво е казал? — иска да се увери Монтагю.

— Казва, че не е направил нищо — повтаря тя. — Казва, че всеки ден идват и му крещят. Но той не казва нищо, защото не е извършил нищо.

* * *

Изпитанието на Джефри продължава още един ден. Изпращам управителя с вързоп с топли дрехи и със заповеди да купи храна от пекарницата недалече от Тауър и да занесе прилично ядене за моето момче, но той се връща и казва, че пазачите взели дрехите, но мисли, че ще ги задържат, и че не му позволили да поръча ядене.

— Утре ще отида с Констанс, и ще видя дали мога да им наредя поне да му занесат вечеря — казвам на Монтагю, когато влизам в кънтящата от пустота приемна на Л’Ербер. Тя е празна, няма никой: никакви молители, никакви арендатори, никакви приятели. — А тя може да му занесе зимно наметало, бельо и завивки.

Той стои до прозореца, свел глава, и мълчи.

— Видя ли краля? — питам. — Можа ли да говориш с него за Джефри? Той знаеше ли, че Джефри е арестуван?

— Вече знаеше — казва Монтагю глухо. — Не можех да кажа нищо, защото той вече знаеше.

— Кромуел е действал с негово позволение?

— Това никога няма да узнаем, почитаема майко. Защото кралят знаеше за Джефри не от Кромуел. Знаеше от самия Джефри. Очевидно Джефри му е писал.

— Писал на краля?

— Да. Кромуел ми показа писмото. Джефри писал на краля, че ако кралят му уреди някои удобства, той ще каже всичко, което знае, дори ако то засяга родната му майка или брат му.

За момент чувам думите, но не мога да проумея смисъла. После разбирам.

— Не! — Ужасена съм. — Не може да е вярно. Трябва да е измама. Кромуел сигурно те мами! Това е типично за него!

— Не. Видях бележката. Беше почеркът на Джефри. Не греша. Това бяха точните му думи.

— Предложил е да предаде мен и теб заради малко топли дрехи и хубава вечеря?

— Така изглежда.

— Монтагю, той сигурно си е изгубил ума. Никога не би направил такова нещо, никога не би ми причинил зло. Сигурно си е изгубил разсъдъка. Боже мой, клетото ми момче, сигурно не е на себе си.

— Да се надяваме — казва ядно Монтагю. — Защото, ако е луд, не може да даде показания.

* * *

Констанс се връща от Тауър, подкрепяна от двама слуги, неспособна да върви, неспособна да говори.

— Болен ли е? — Хващам я за раменете и се взирам в лицето ѝ, сякаш мога да разбера какво не е наред със сина ми от неподправения ужас в изражението на съпругата му. — Какво става? Какво става, Констанс? Кажи ми?

Тя поклаща глава. Надава стон.

— Не, не.

— Разсъдъка си ли е изгубил?

Тя скрива лице в ръцете си и започва да хлипа.

— Констанс, говори ми! На дибата ли са го разпъвали?

Назовавам най-лошия си страх.

— Не, не.

— Не е прихванал потната болест, нали?

Тя вдига глава.

— Почитаема майко, опитал се е да се самоубие. Взел нож от масата, хвърлил се върху него и се пробол близо до сърцето.

Рязко я пускам и се хващам за един висок стол, за да не падна.

— Фатално ли е? Смъртоносна рана? Момчето ми?

Тя кимва.

— Много е зле. Не ми позволяват да остана при него. Видях дебели превръзки около гърдите му, превързали са го два пъти. Не говореше. Не можеше да говори. Лежеше на леглото си, през превръзките се процеждаше кръв. Разказаха ми какво е направил, а той не каза нищо. Само обърна лице към стената.

— Прегледал го е лекар? Превързали са го?

Тя кимва.

Монтагю влиза в стаята зад нас, с бледо, ужасено лице, с крива усмивка.

— Нож за хранене от масата му?

— Да — казва тя.

— А той добре ли вечеря?

Този въпрос е толкова чудат, толкова странен насред тази трагедия, че Констанс се обръща и се втренчва в него.

Тя не знае какво има предвид той, но аз знам.

— Имаше много хубава вечеря, няколко блюда, в огнището имаше огън, а някой му беше изпратил нови дрехи — отвръща тя.

— Нашите дрехи ли?

— Не — казва тя, смутена. — Някой му беше изпратил разни неща за да се чувства по-удобно, нови неща; но не ми казаха кой.

Монтагю кимва и излиза от стаята, без да каже и дума повече, без да ме погледне.

* * *

На другата сутрин, на тиха закуска в стаята ми, двамата седим плътно един до друг на малката маса пред огъня и Монтагю ми разказва, че камериерът му не се прибрал у дома снощи и никой не знае къде е.

— Какво мислиш? — питам тихо.

— Мисля, че Джефри го е посочил като служител, който ми носи писма и съобщения, и че е арестуван — казва Монтагю тихо.

— Синко, не мога да повярвам, че Джефри би ни предал, че би предал когото и да е от нашите хора.

— Почитаема майко, обещал е на краля, че ще предаде и двама ни за топли дрехи, дърва за горене, и хубава вечеря. Вчера са му поднесли хубава вечеря, а днес са му занесли закуската в стаята. Точно сега го разпитва Уилям Фицуилям, графът на Саутхамптън. Той води разследването. Щеше да е по-добре за Джефри, и по-добре за нас, ако, когато е насочил ножа към сърцето си, го беше забил право в целта.

— Недей! — повишавам тон на Монтагю. — Не казвай това! Не изричай това така лекомислено. Не говори такива ужасни неща. Говориш като дете, което не знае нищо за смъртта. Никога, никога не е по-добре да умреш. Никога не помисляй, че е така. Синко, зная, че се страхуваш. Не мислиш ли, че аз също се боя? Видях брат си да влиза в същия този Тауър, и излезе само за да отиде на смърт. Родният ми баща умря там вътре, обвинен в държавна измяна. Не мислиш ли, че Тауър буди постоянен ужас у мен, а представата, че Джефри е там вътре, е като сбъдване на най-ужасния кошмар? И сега се боя, че може да отведат и теб? Моя син? Моя наследник?