Филипа Грегъри - Проклятието на краля

— Нека умрем, макар да сме само малцина, според заслуженото, вместо цялата ни страна да бъде доведена до разруха.

Не знам какво мисли Монтагю, когато Джефри изтъква довод в полза на смъртта му и на смъртта на нашите братовчеди и приятели. Изобщо не мисля. Упорито се опитвам да не чувам нищо за процеса срещу него, и се опитвам да не мисля какво означава той. На колене съм в малката стая в Каудрей, където съм сложила разпятието и Библията си, с притиснати към лицето сключени ръце, и се моля се неспирно Бог да внуши жалост на краля и той да освободи невинния ми син, и да изпрати клетия ми обезумял син у дома при съпругата му. Зад мен Катерина и Уинифред се молят за баща си, със замаяни и уплашени изражения.

Живея безмълвно в стаята си, взирам се навън през крайречните ливади към високата зеленина по хълмовете, и ми се иска да съм у дома, иска ми се синовете ми да са с мен, иска ми се отново да съм млада жена и животът ми да е ограничен, а надеждите ми да се определят от скучния ми, безопасен съпруг, сър Ричард. Сега го обичам така, както не успях да го обичам преди. Сега си мисля, че той си постави за задача в живота да ме опази, да опази всички ни, и че трябваше да му бъда по-благодарна за това. Но съм достатъчно стара и мъдра да знам, че всички съжаления са безплодни, затова свеждам глава в молитва и се надявам той да чува, че оценявам онова, което направи, вземайки една млада жена от семейство, твърде близко до трона, и че знам какво правеше, когато прекарваше цялото си време, отдалечавайки ни все повече и повече от опасния му блясък. Аз също се опитвах да укривам всички нас; но ние сме бялата роза — цветът блести дори в най-тъмния, най-гъстия жив плет; може да се види дори в тъмнината на нощта като паднала луна, сияеща бледо сред плътните, лъскави листа.

От стаята си в кулата в Каудрей чувам как домакинството се готви за Коледа, точно както правим ние в Бишам, точно както сигурно прави и кралят в Гринич. Спазват коледните пости, режат клонки от бодлива зеленика и бръшлян, от къпини и прещип, и изплитат зелен коледен венец; довличат голям дебел пън, който ще гори в огнището до края на коледното празненство, репетират коледни песни и се упражняват в танци. Поръчват специални подправки и започват дългото приготвяне на традиционните блюда за дванайсетдневните празненства. Слушам суетнята на домакинството пред вратата ми и сънувам, че съм си у дома, докато не се събуждам и си спомням, че съм далече от къщи, в очакване Уилям Фицуилям да дойде от Лондон и да ми каже, че синовете ми са мъртви и с надеждите ми е свършено.

Той идва в началото на декември. Чувам тропота на конния му отряд по пътеката, чувам ги как викат конярите и открехвам капака на прозореца на спалнята си, а когато поглеждам надолу, виждам Уилям и хората му около него, суматохата около пристигането им, съпругата му, която излиза да го поздрави, дъха на конете, който се вижда ясно в студения въздух, скрежът, който хрущи по тревата под краката им.

Наблюдавам го как слиза от коня си; яркото му наметало, украсената с бродерия шапка, начинът, по който трие измръзналите си ръце една в друга. Разсеяната целувка, с която удостоява съпругата си, заповедите, които дава с крясъци на хората си. Това е човекът, който ще ми донесе сломяваща мъка. Това е човекът, който ще ми каже, че всичко е било напусто, че целият ми живот е бил безполезен, че синовете ми са мъртви.

Той идва право в стаята ми, сякаш няма търпение да се наслади на триумфа си. Лицето му е мрачно и сериозно, но очите му светят.

— Ваше благородие, съжалявам да ви съобщя, но вашият син лорд Монтагю е мъртъв.

Обръщам се и го поглеждам в лицето със сухи очи.

— Съжалявам да го чуя — казвам овладяно. — По какво обвинение?

— Държавна измяна — казва той невъзмутимо. — Синът ви и неговите братовчеди Хенри Кортни и Едуард Невил бяха изправени пред свои равни, съдени и признати за виновни в измяна срещу краля.

— О, нима се признаха за виновни? — питам: гласът, откъснал се от студените ми устни, прозвучава рязко.

— Намериха ги за виновни — казва той, сякаш това е отговор, сякаш това изобщо би могло да бъде правилен отговор. — Кралят прояви милост към тях.

Чувствам как сърцето ми подскача от вълнение.

— Милост?

— Позволи да бъдат екзекутирани на Тауър Хил, а не в Тайбърн.

— Знам, че синът ми и братовчедите му не бяха виновни в никаква измяна спрямо нашия многообичан крал — казвам. — Къде са съпругата на Хенри, лейди Кортни, и синът ѝ, Едуард?

При този въпрос той се поколебава. Какъвто е глупак, почти ги е забравил.

— Все още в Тауър — казва навъсено.

— А синът ми Джефри?

Той не обича въпроси. Избухва:

— Мадам, не се полага вие да разпитвате мен. Синът ви е екзекутиран като предател, а вие сте заподозряна.

— Наистина — казвам бързо. — Ваша задача е да ме разпитвате, какъвто сте опитен. Всички те заявиха, че са невинни, а вие не намерихте доказателства срещу тях. Аз не съм виновна и няма да намерите доказателства срещу мен. Бог да ви е на помощ, Уилям Фицуилям, защото вие грешите. Разпитвайте ме, както пожелаете, макар че съм достатъчно стара да ви бъда майка. Ще откриете, че не съм извършила нещо нередно, както и скъпият ми син Монтагю не беше извършил нищо нередно.

Грешка е да изричам името му. Долавям, че гласът ми е изтънял и не съм сигурна, че мога да проговоря отново. Уилям се възгордява, забелязал слабостта ми.

— Бъдете напълно сигурна че ще ви разпитам отново — казва.

Без да може да ме види, зад гърба си, ощипвам кожата на дланите си.

— Бъдете напълно сигурен, че няма да откриете нищо — казвам язвително. — А накрая тази къща ще рухне около вас, тази река ще се надигне срещу вас, и ще съжалявате за деня, в който сте се изправили срещу мен в надменността и глупостта си и сте ме измъчвали с разказа за смъртта на един по-достоен от вас човек, синът ми Монтагю.

— Нима ме проклинате? — изрича задъхано той, целият побелял и потен, треперейки от съзнанието, че родът му вече е прокълнат заради унищожаването на абатството Каудрей, прокълнат с огън и вода.

Поклащам глава.

— Разбира се, че не. Не вярвам в такива безсмислици. Човек сам създава съдбата си. Но когато се вслушвате в лъжливи свидетели срещу достоен човек като моя син, когато ме подлагате на разпит, съзнавайки, че не съм извършила нищо лошо, вие сте на страната на злото в света и вашият приятел и съюзник ще ви приближи още повече до него.

* * *

Мейбъл идва да ме измъчва с пълния списък на загиналите. Джордж Крофтс, Джон Колинс и Хю Холанд са били обесени, изкормени и разсечени на четири в Тайбърн, главите им — забучени на Лондонския мост. Синът ми Монтагю, моят скъпоценен син и наследник, е бил обезглавен на Тауър Хил, братовчедите му Хенри Кортни и Едуард Невил го последвали, погубени от секирата на ешафода.

— Екзекутирани като предатели — казва тя.

— Смърт вместо доказателства — отвръщам аз.

Прекарвам деня, от зори до здрач, в параклиса в Каудрей, с гробницата на рода Де Боуън пред мен и сивата тишина на зимната дневна светлина около мен. Моля се за Монтагю, за братовчедите му Едуард и Хенри, изведени на Тауър Хил, където и чичо му положи невинната си глава и загина. Моля се за всичките ни родственици, които са в опасност днес. Моля се за синовете им, особено сина на Хенри Кортни, Едуард, който може би е гледал през прозореца си и е видял последното преминаване на баща си през заскрежената трева до външната порта, а отвъд нея — до Тауър Хил и дръвника, към палача с черната маска и смъртта.

Моля се за децата на Монтагю: сина му Хари, на сигурно място с майка си в Бокмър, дъщерите му Катерина и Уинифред, които дойдоха с мен на това злощастно бдение, а повече, отколкото за всички други, се моля за Джефри, който ни доведе до тази трагедия и сигурно — защото познавам сина си — и сам желае да е мъртъв тази вечер.

* * *

Държат ме тук, докато зимата преваля, макар че синът ми е в гроба си, а моето момче Джефри е все така в Тауър. Казват ми, че се опитал да се задуши, като се затиснал под леглото си с дюшека си върху лицето. Говори се, че именно така умрели братовчедите му, принцовете в Тауър, задушени под завивките си. Но за сина ми това не се оказало фатално; а може да не е вярно и за принцовете. Джефри остава все така през цялата тази зима, предател в очите на своя крал, предал брат си и себе си, ужасен предател на семейството си и на мен, своята майка. Оставят го зад студените стени на Тауър, и зная, че ако го оставят там достатъчно дълго, той и бездруго ще умре, от студа през зимата или от чумата през лятото, и едва ли ще има значение дали показанията му са били верни или лъжливи, защото това момче, момчето ми, което беше толкова многообещаващо, ще бъде мъртво. Мъртво като брат си Артур, който умря в разцвета на прекрасната си младост, мъртво като брат си Монтагю, който умря, запазвайки вярата си и опитвайки се да спаси братовчедите си.

Отвеждат сър Никълъс Кару в Тауър и разкриват, че е възнамерявал да погуби краля, да завземе трона и да ожени сина си за принцеса Мери. Уилям Фицуилям ми казва това с блеснали очи, сякаш очаква да падна на колене и да кажа, че това е бил тайният ми план през цялото време.

— Никълъс Кару? — изричам слисано. — Началникът на конницата на краля? Когото той обичаше и на когото се доверяваше във всеки един ден през тези четиридесет години? Най-обичаният му другар в турнири и война, откакто бяха момчета заедно?

— Да — казва Уилям: лицето му помръква, защото той също беше техен другар и знае какво безумие е това. — Същият. Не знаете ли, че Кару обичаше кралица Катерина и не беше съгласен с отношението на краля към принцесата?

Свивам рамене, сякаш това няма особено значение.

— Много хора обичаха кралица Катерина — казвам. — Кралят обичаше кралица Катерина. Нима вашият Томас Кромуел смята да осъди на смърт всички от двора ѝ? Защото това ще са хиляди. И вие сред тях.

Уилям кипва и се изчервява.

— Мислите се за много мъдра! — изригва той. — Но в крайна сметка ще стигнете до ешафода! Помнете ми думите, графиньо. Най-сетне ще стигнете до ешафода!

Сдържам гнева и думите си, защото си мисля, че тук има нещо повече от безсилния гняв на един млад мъж към по-стара жена, която знае повече, отколкото той някога ще научи. Поглеждам го в лицето, сякаш искам да разчета червените вени и оредяващата коса, тлъстината под брадичката, плод на постоянния стремеж да си угажда, и дребнавата нацупена гримаса на лицето му.

— Може да стане и така — казвам тихо. — Но можете да кажете на вашия господар Кромуел, че не съм виновна в нищо, и че ако ме убие, убива невинна жена, и че кръвта ми и тази на моите родственици ще опетни списъка на делата му за цяла вечност.

Поглеждам внезапно пребледнялото му лице.

— И вашия също, Уилям Фицуилям — казвам. — Хората ще запомнят, че сте ме затворили в къщата си против волята ми. Съмнявам се, че ще задържите дълго къщата си.

* * *

През студеното време скърбя за сина си Монтагю, за неговата честност, за непреклонната му почтеност, липсва ми неговата близост. Виня себе си, задето не съм го ценила преди, задето го оставях да мисли, че обичта ми към Джефри е по-голяма от обичта ми към останалите ми момчета. Иска ми се да бях казала на Монтагю колко скъп ми беше, как разчитах на него, как обичах да го гледам да расте и да се издига на високия си пост, как неговият хумор ме топлеше, как предпазливостта му ми напомняше, че той е мъж, с когото баща му щеше да се гордее, че бях горда с него, че все още се гордея с него.

Пиша на снаха си, неговата вдовица, Джейн; тя не отговаря, а оставя дъщерите си на моите грижи. Вероятно се е наситила на писма, запечатани с бяла роза. Стаята ми в кулата на Каудрей е малка и тясна, а спалнята ми — дори още по-малка, затова настоявам внучките ми да се разхождат в градините край студената река всеки ден, независимо от времето, и да излизат на езда два пъти седмично. Постоянно ги наблюдават да не би да изпратят или получат писмо, и те стават бледи и тихи, предпазливи като хора, свикнали да бъдат затворници.

Странно, но загубата на Монтагю ми припомня загубата на брат му Артур, и аз скърбя за него отново, съвсем отначало. В известен смисъл се радвам, че Артур не доживя да види трагедията на семейството си и лудостта на някогашния си приятел, краля. Артур умря в годините на слънчева светлина, когато мислехме, че всичко е възможно. Сега сме в студеното сърце на дълга зима.

Сънувам брат си, който отиде на смърт там, където синът ми тръгна към своята, сънувам баща си, който също умря в Тауър. Понякога просто сънувам Тауър, квадратната заплашителна грамада, подобна на бял пръст, сочещ нагоре, обвиняващ небето, и си мисля, че прилича на надгробен камък за младите мъже от семейството ми.