Филипа Грегъри - Проклятието на краля

— Наистина ли?

— Още е рано, но се моля да е така. Ще бъде такава утеха, нали? Още едно момче.

Тя е на трийсет и шест години, стара е за още едно раждане.

— Би било прекрасно — казвам, опитвайки се да се усмихна. — Божието благоволение за Тюдорите, милост след жертва.

Отивам с нея до прозореца и се заглеждаме навън към пъстрите градини и хората, които играят на кегли на моравата под нас.

— Той беше толкова скъпоценно момче, когато се появи така рано, в началото на брака ни, като благословия. И беше такова щастливо бебе, помниш ли, Маргарет?

— Помня — казвам кратко. Няма да ѝ кажа, че тъгата ми е заради чувството, че съм забравила толкова много, че годините му с мен просто са се изплъзнали между пръстите ми, сякаш изпълнени с лишени от събития слънчеви дни. Той беше такова щастливо момче, а щастието не се помни толкова ясно.

Тя не ридае, макар че постоянно бърше сълзи от двете си бузи с опакото на дланите си.

— Кралят ще изпрати ли Хари в Лъдлоу? — питам. Ако съпругът ми трябва да бъде настойник на още един принц, тогава аз също ще трябва да се грижа за него, а не вярвам, че бих понесла да видя друго момче, нито дори принц Хари, на мястото на принц Артур.

Тя поклаща глава.

— Нейна светлост забранява — казва тя. — Казва, че той трябва да остане при нас, в двора. Ще бъде образован тук и обучаван за новото си призвание под нейния поглед, под нашия постоянен надзор.

— А вдовстващата принцеса?

— Тя ще се прибере у дома в Испания, предполагам. Тук не я задържа нищо.

— Нищо, бедното дете — съгласявам се, представяйки си момичето с побелялото лице в големия дворец.

* * *

Посещавам принцеса Катерина, преди да се прибера у дома в замъка Стортън. Тя е много млада, за да бъде оставена съвсем сама, само с хора, на които се плаща да ѝ правят компания — строгата ѝ дуеня и придворните ѝ дами, изповедникът ѝ и слугите ѝ — в красивия дворец с големи терасирани градини, които водят надолу към реката. Иска ми се да я доведат в покоите на кралицата в двора, а не да я оставят тук, за да управлява собствено домакинство.

Станала е по-красива през месеците на траура, бледата ѝ кожа блести на фона на бронзовата ѝ коса. По-слаба е и това кара сините ѝ очи да изглеждат по-големи на сърцевидното ѝ лице.

— Дойдох да се сбогувам — казвам ѝ с насилена бодрост. — Отивам си у дома в Стортън, а предполагам, че вие скоро ще потеглите обратно за Испания.

Тя се оглежда наоколо, сякаш за да се увери, че не ни подслушват, но дамите ѝ са далече, а доня Елвира не говори английски.

— Не, няма да се прибера у дома — казва тя със сдържана решителност.

Чакам обяснение. Тя ми отправя бърза, дяволита усмивка, която разведрява мрачността на печалното ѝ лице, и повтаря:

— Няма да си отида. Затова няма нужда да ме гледате така. Няма да си отида.

— Тук вече не ви задържа нищо — напомням ѝ.

Тя ме хваща под ръка, за да може да говори много тихо, докато се разхождаме по дължината на галерията, далече от дамите, а шляпането на пантофите ни по дървения под заглушава звука на думите ни.

— Не, грешите. Има какво да ме задържи. Обещах на Артур на смъртното му легло, че ще служа на Англия, както съм родена и възпитана да сторя — казва тя тихо. — Вие самата го чухте да казва: „Обещай ми сега, любима“ — това бяха последните му думи към мен. Ще спазя това обещание.

— Не можете да останете.

— Мога, и то по най-простия начин. Ако се омъжа за Уелския принц, отново ставам принцеса на Уелс.

Млъквам зашеметено, после успявам да проговоря.

— Невъзможно е да искате да се омъжите за принц Хари — изтъквам очевидното.

— Трябва.

— Това ли беше обещанието ви към принц Артур?

Тя кимва.

— Не може да е искал да каже да се омъжите за малкия му брат.

— Това искаше да каже. Знаеше, че това е единственият начин да бъда принцеса на Уелс и кралица на Англия, а ние с него имахме много планове, бяхме се споразумели за много неща. Той знаеше, че управлението на Тюдорите в Англия не е начинът, по който бяха управлявали кралете от династията Йорк. Искаше да бъде крал на двете династии. Искаше да управлява справедливо и състрадателно. Искаше да спечели уважението на хората, не да ги принуждава. Имахме планове. Когато разбра, че умира, той все така искаше аз да изпълня нашите планове — въпреки че той нямаше да може. Аз ще напътствам Хари и ще го уча. Ще го превърна в добър крал.

— Принц Хари има много добри страни — опитвам се да подбирам думите си. — Но той не е, и никога няма да бъде, принцът, когото изгубихме. Той е обаятелен и енергичен; храбър е като лъвче и е готов да служи на рода и страната си… — поколебавам се. — Но той е като емайл, скъпа моя. Той блести на повърхността, искри; но не е чисто злато. Не е като Артур — който беше верен, до мозъка на костите си.

— Въпреки това ще се омъжа за него. Ще го направя по-добър, отколкото е.

— Ваша светлост, скъпа моя, баща му ще търси изгодна партия за него, друга принцеса. А вашите родители ще търсят втори брак за вас.

— Тогава разрешаваме два проблема с един отговор. Освен това така кралят избягва плащането на вдовишката ми издръжка. Това ще му хареса. И ще получи остатъка от зестрата ми. Това ще му се понрави. И запазва съюза с Испания, който искаше толкова много, че… — тя млъква рязко.

— Който искаше толкова много, че уби брат ми за това — довършвам тихо изречението. — Да, знам. Но вие вече не сте испанската инфанта. Била сте омъжена. Не е същото. Вие не сте същата.

Тя се облива в гореща руменина.

— Ще бъде същото. Ще го направя да бъде същото. Ще кажа, че съм девица, и че бракът не е бил консумиран.

Ахвам:

— Ваша светлост, никой не би ви повярвал…

— Но никой никога няма да попита! — заявява тя. — Кой би се осмелил да се усъмни в думите ми? Ако аз казвам така, значи е така. А вие ще ме подкрепите като моя приятелка, нали, Маргарет? Защото правя това за Артур, а вие го обичахте, както го обичах аз? Ако не отречете онова, което ще кажа, тогава никой няма да се усъмни в него. Всички ще искат да вярват, че мога да се омъжа за Хари, никой няма да разпитва слугите и придворните за клюки. Никоя от моите дами няма да отговори на въпрос от английски шпионин. Ако вие не кажете нищо, никой друг няма да го стори.

Толкова съм зашеметена от този скок от сърдечна мъка към заговор, че мога само да ахна и да я погледна. Изражението ѝ е съвсем решително, челюстта — здраво стисната.

— Повярвайте ми, не можете да направите това.

— Ще направя това — казва тя мрачно. — Обещах. Ще направя това.

— Ваша светлост, Хари е дете…

— Нима мислите, че не зная това? Толкова по-добре. Именно затова Артур настояваше толкова. Хари трябва да бъде обучен. Аз ще напътствам Хари. Ще го съветвам. Знам, че е суетно, разглезено малко момче. Но аз ще го превърна в такъв крал, какъвто трябва да бъде.

Готвя се да възразя, но внезапно виждам у нея кралицата, каквато може да стане. Ще бъде внушителна. Това момиче е възпитавано като бъдеща кралица на Англия от тригодишна възраст. Изглежда, че ще бъде кралица на Англия, както и да ѝ изневерява късметът.

— Не знам как е правилно да се постъпи — казвам несигурно. — Ако бях на ваше място…

Тя усмихнато поклаща глава.

— Лейди Маргарет, ако бяхте на мое място, щяхте да се приберете у дома в Испания и да се надявате да живеете тихо и в безопасност, защото сте се научили да стоите далече от трона; била сте възпитана в страх от краля, от който и да е крал. Но аз бях отгледана да бъда принцеса на Уелс, а после кралица на Англия. Аз нямам избор. Още от люлката ме наричаха принцеса на Уелс! Не мога просто да променя името си сега и да се скрия от предопределената ми съдба. Трябва да направя каквото обещах на Артур. Трябва да ми помогнете.

— Половината двор видя как ви слагат да си легнете заедно в първата ви брачна нощ.

— Ако се налага, ще кажа, че е бил неспособен.

Ахвам пред решителността ѝ.

— Катерина! Нима ще го опозорите?

— Това не е позор за него — казва тя разпалено. — Позорът е за всеки, който ме пита. Знам какво беше той за мен, и какво бях аз за него. Зная как ме обичаше и какво бяхме един за друг. Но не е нужно никой друг да знае. Никой друг никога няма да узнае.

Виждам страстта, която още изпитва към него.

— Но вашата дуеня…

— Тя няма да каже нищо. Не иска да се върне в Испания с „повредена стока“ и наполовина похарчена зестра.

Катерина се обръща към мен и се усмихва с безстрашната си усмивка, сякаш ще бъде лесно.

— И ще родя син на Хари — обещава тя. — Точно както се надявахме двамата с Артур. И момиче на име Мери. Ще се грижите ли за децата ми, лейди Маргарет? Не искате ли да се грижите за децата, които Артур искаше да имам?

Би било по-благоразумно да не ѝ казвам нищо, макар че би трябвало да ѝ кажа, че жените трябва да променят имената си и да потискат собствената си воля, макар че можех да ѝ кажа, че предопределените съдби са за мъжете.

— Да — казвам неохотно. — Да. Наистина искам да се грижа за децата, които му обещахте. Наистина искам да бъда гувернантка на Мери. И никога няма да кажа нищо за вас и Артур. Не знам нищо със сигурност, дори не бях в замъка през първата ви брачна нощ, и ако сте истински решена, тогава няма да ви предам. Няма да имам мнение.

Тя свежда глава и аз осъзнавам, че е дълбоко облекчена от решението ми.

— Правя това за него — напомня ми тя. — От любов към него. Не заради собствената си амбиция, нито дори заради родителите си. Той го поиска от мен, и аз ще го сторя.

— Ще ви помогна — обещавам ѝ. — Заради него.

Но не мога да направя за нея особено много. Вече не съм съпругата на настойника на Уелския принц, защото вече няма отделен двор и домакинство на Уелския принц. Новият принц — Хари — е обявен за твърде ценен, за да бъде изпратен надалече. Докато коремът на моята братовчедка кралицата расте от бременността с дете, за което всички казват, че трябва да е момче, единственият им жив наследник, Хари, е отглеждан в двореца Елтам близо до Гринич със сестрите си Маргарет и Мери, и макар да е здраво, силно единайсетгодишно момче, достатъчно голямо да поеме задълженията си като кралски наследник, достатъчно възрастен, за да има свои собствени съветници и да се учи от тях да отсъжда внимателно, нейна светлост майката на краля настоява той да бъде държан у дома като сестрите си — обожаван и разглезен повелител на кралството в детската стая.

Той разполага с най-добрите домашни учители, най-изтънчените музиканти, и най-умелите ездачи, които да го научат на всички знания и умения, необходими за един млад принц. Майка му, моята братовчедка, се старае той да бъде учен и начетен и се опитва да го накара да разбере, че един крал не може да получава винаги каквото поиска; но нейна светост настоява той никога да не бъде излаган на каквато и да е опасност.

Той не трябва никога да се приближава до болен човек, покоите му трябва да се почистват постоянно, край него трябва винаги да има лекар. Трябва да язди прекрасни коне, но те трябва да са обяздени и укротени от началника на конницата му и да е гарантирано, че са безопасни за изключително ценния си ездач. Той може да язди и да се цели в мишената за хвърляне на копие, но никога не може да се изправи срещу противник в турнир. Може да гребе по реката, но никога, ако има изгледи, че ще завали. Може да играе тенис, макар че никой никога не го побеждава, да пее песни и да свири на различни инструменти, но никога не трябва да се превъзбужда или прегрява, или да се напряга. Не го учат да управлява, не го учат дори да владее себе си. Това момче, вече разглезено и покварено, сега е единственият мост към бъдещето за Тюдорите. Ако го загубят, ще изгубят всичко, за което са се борили, заговорничили и работили. Без син и наследник, който да последва краля от рода на Тюдорите, няма династия на Тюдорите, няма кралска фамилия Тюдор. След смъртта на брат си сега Хари е единственият син и наследник. Нищо чудно, че го загръщат в хермелин и му сервират от златни блюда.

Той не може да направи и крачка, без болезнено да си дадат сметка, че той е единственото им момче. Фамилията на Тюдорите е толкова малобройна: кралицата ни, изправена пред изпитанието на раждането, крал, който е постоянно измъчван от възпалено гърло и не може да си поеме дъх, без да изпитва болка, старата му майка, две момичета, и само едно момче. Малобройни са и са уязвими.

Никой не отбелязва другото — че ние, Плантагенетите от рода Йорк, сме толкова многобройни. Наричат ни демонско котило, и наистина, ние се плодим дяволски лесно. Имаме наследници в изобилие, начело с моя братовчед Едмънд, който постоянно печели последователи и влияние в двора на император Максимилиан, брат му Ричард, и десетки сродници и братовчеди. Кръвта на Плантагенетите е плодовита; нарекли рода на Planta Genista, храстът зановец, който расте навсякъде, и в най-бедната почва, който никога не може да бъде изкоренен, и дори когато бъде изгорен, упорито израства пак още на следващата пролет, жълт като злато, дори корените му да са впити в най-голата, камениста земя.