Джейн Кренц - Пророчески сънища

— Ясно. — Гуен отпи от брендито си. — И ти се нуждаеш да приключиш с това.

Джъдсън не реагира на коментара й. После попита:

— И няма съмнение, че откритият във водопада труп е бил на Тейлър?

— Никакво. Разпознахме го с Евалин, Никол също го видя. И трите потвърдихме, че е той.

— Някой дойде ли да прибере тялото, за да го погребе? — попита Джъдсън.

— Не. Никол уреди да бъде кремиран.

— А оръжието?

— Фотоапаратът ли? — Гуен поклати глава. — Не знам какво стана с него. Често си го спомням. Опитвам се да го видя в сънищата си. С Евалин се върнахме в лабораторията на следващия ден, за да го потърсим, но не го открихме. Решихме, че е бил у Зандър, когато е скочил в реката, но не съм напълно сигурна.

— Защо се съмняваш?

— Виждала съм онази сцена отново и отново насън и съм използвала таланта си, за да се вгледам по-добре. Мога да се закълна, че Зандър не държеше нищо в ръцете си, когато изтича навън и се отправи към водопада. Мисля, че е изпуснал фотоапарата някъде в лабораторията. Струва ми се, че го чух как се удря в циментовия под, но може и да греша. Ала както ти обясних, с Евалин претърсихме цялата лаборатория на следващия ден и не го открихме.

— А сега и тя е умряла по начин, който е много подобен на смъртта на двамата, убити с оръжието фотоапарат.

— Да, точно така.

— Ти каза, че сте се върнали чак на следващия ден — продължи Джъдсън. — Това означава, че ако някой е искал да претърси лабораторията, е разполагал с цяла нощ.

— Но от това следва, че и някой друг е знаел за оръжието и какво може да причини то. Също, че е знаел къде да го търси, след като тялото на Зандър беше открито в реката. — Гуен въздъхна замислено. — Следователно някой е бил наясно, че Тейлър убива хора с паранормално оръжие и че е възнамерявал да ликвидира и мен точно в онзи ден.

Пръстенът на Джъдсън блесна от тъмната енергия, но изражението му не се промени.

— Да — съгласи се той. — Говорим за съучастник, който може да е решил да продължи играта.

— Но никой друг от групата не е умрял през изминалите две години. С Евалин следяхме за това.

Джъдсън не отделяше поглед от огъня.

— Ти спомена, че и Мери Хендерсън, и Бен Шуорц са били жертви в играта на Тейлър… И че му допадало да гледа как жертвата му опитва да избяга. Очаквал е и ти да умреш, тичайки в опит да се спасиш.

— Да. Преследването го възбуждаше.

— Това, което долових на местопрестъплението днес, ми подсказа, че убиецът на Болинджър не я е възприемал като брънка в някаква измислена от него игра. Той определено е извлякъл удоволствие от убийството, но през цялото време се е владеел. Не е бил превъзбуден по начина, който би се очаквал, ако е възприемал убийството като игра.

— Можеш ли да видиш всичко това?

— Такъв е талантът ми — рече с равен глас Джъдсън. — Долавям емоциите на престъпника по време на убийството.

Гуен потрепери.

— Сякаш можеш да направиш моментна снимка на съзнанието му.

Той я погледна.

— Да.

— Не ти е лесно с такъв талант. Сигурно ти осигурява много лоши сънища.

Джъдсън я наблюдава дълго с непроницаемо изражение. Накрая се обърна към огъня.

— Талантът ми не допринася нито за спокойни сънища, нито за стабилни дълготрайни връзки — призна мъжът.

Тя изтълкува намека му като предупреждение и се усмихна.

— Добре дошъл в клуба — поздрави го Гуен.

Той също се усмихна.

— Има клуб за хора като мен?

— Хора като нас. И моите проблеми със съня също правят дългите стабилни връзки много трудни. Направо невъзможни…

— Така ли? — Джъдсън я погледна заинтригуван.

— Ще се удивиш колко бързо може да побегне един мъж, когато му кажа, че виждам духове. Всъщност направо се изнасят с писъци и никога не се връщат.

За момент Джъдсън се усмихна дяволито.

— Звучи интересно.

— Мислиш, че се шегувам, нали?

— Разбира се, но ми стана ясна идеята. Имала си някои проблеми с по-дълготрайните връзки. Радвам се да науча, че не съм единственият.

Нямаше смисъл да му обяснява, че говори сериозно, реши Гуен.

— Мисля, че и двамата можем да се оправдаем с талантите си за провалените си връзки — каза тя вместо това.

Джъдсън кимна.

— С изключение на Сам, никой в семейството ми не ме разбира. Майка ми и сестра ми са убедени, че имам сериозен проблем с обвързването. Теорията им е, че съм обсебен от желанието да преследвам лошите, че съм едва ли не пристрастен към използването на таланта си. Те се страхуват, че това в крайна сметка ще ми навреди психически, ако не и физически.

— Е, ще трябва да намериш начин да се справяш с това, защото се нуждаеш от преследването — посъветва го Гуен, без да се замисли. — Талантът ти те кара да го правиш, точно както моят ме подтиква да съзирам духове. Ала нито ти, нито аз можем да спрем да виждаме това, което виждаме.

— Не можем — съгласи се той. — Не че имаме избор.

— Не съм сигурна, че бихме искали да имаме… И така е достатъчно трудно. Не мога да си представя някой от нас да попадне на местопрестъпление и да не долови, че там се е случило нещо лошо. Все едно стъпваш върху гробове или минаваш през старо бойно поле и не усещаш мъртвите или умиращите… Би било проява на неуважение, не мислиш ли?

Джъдсън се изненада. Очите му се напрегнаха в замислено изражение.

— Да, точно така го усещам.

— А баща ти? Той разбира ли те?

— Татко си мисли, че моят проблем е само един: още не съм намерил подходящата жена. Споделя тази теория с всеки, готов да го изслуша. Но дълбоко в себе си се тревожи, че няма да имам късмета, който той е имал с мама, и че това е по негова вина.

— Защо?

— Чувства се виновен, понеже е убеден, че проблемът е заради моя талант. И се обвинява за това.

— Нима смята, че си наследил таланта по бащина линия?

— Той знае, че съм го наследил от него. — Джъдсън присви устни. — По дяволите, това е самата истина. Вероятно той е виновен за паранормалните ни способности — на Сам, Ема и моите. Но той не е виновен, че е бил поразен от тежка доза радиация преди четирийсет години.

— Това ли се е случило? — тревожно го изгледа Гуен.

— Дълга история… Ала същественото е, че татко бил засегнат от експлозия в една стара мина, когато бил съвсем млад. Имаме причини да смятаме, че при взрива се е освободило голямо количество паранормална енергия. Сам, Ема и аз сме убедени, че ултрасветлината е променила неговата ДНК по някакъв начин, който се е отразил и на трите му деца.

— Това е интересна теория — замислено кимна Гуен. — Аз нямам представа откъде е дошъл талантът ми. Никога не съм познавала родителите си. Били са убити малко след раждането ми. Лелята, която ме отгледа, се кълнеше, че способностите ми не са дошли от нейната страна на семейството. Значи съм го наследила по бащина линия. Но пък леля Бет си имаше разни идеи фикс.

Последва дълго мълчание. Само Макс не спираше да мърка.

— Как се справяш с проблемите с връзките ти? — попита Джъдсън.

— Предимно като ги избягвам.

— Проблемите ли?

— Не, връзките. Така е по-лесно. — Гуен се протегна и се настани по-удобно в креслото. — Е, след като установихме, че никой от двама ни не е подходящ за дългосрочна връзка, може би е добре да се върнем на темата за разследването. Ти каза, че не вярваш убиецът на Евалин да е разигравал някаква ужасна игра. За какво ни подсеща това?

— Че е била убита поради съвсем прагматична причина. — Джъдсън се изправи и отиде до прозореца. Погледна навън в нощта. — Познавала си я по-добре от всеки друг. Имаш ли представа откъде можем да започнем с търсенето на тайните й?

— Може би — въздъхна Гуен.

Тя стана от стола и прекоси стаята, за да извади снимката от чантата си. Донесе я и показа на Джъдсън това, което Евалин беше написала отзад.

— Огледало, огледало — прочете той.

— Смятам, че вероятно зная къде е скрила поне една много важна тайна — каза Гуен.