— Не. Евалин смени кода след убийствата. Мисля, че аз съм единствената, която го знае.

Той погледна листа в ръката й.

— Трябва да си го е записала някъде, както си направила ти, или да го е запаметила в компютъра си.

— Да, възможно е. Евалин беше много съсредоточена, когато се отнасяше до изследванията й, но за други неща беше доста нехайна… Кодът не се помни лесно. Затова ми го написа. — Гуен се намръщи. — Мислиш ли, че убиецът й е търсел кода за лабораторията в нощта, когато я е умъртвил?

— Може би, но ако е искал само кода, убийството ми изглежда прекалено крайно решение. Много по-лесно би било да обезвреди алармата и да вземе един лост да разбие прозорците. Металните капаци пречат на светлината, но не са надеждна защита срещу проникване.

— Така е.

Гуен отвори вратата. Джъдсън надникна в подобното на пещера помещение, в което всички звуци отекваха. Беше изпълнено с дълбоки сенки. Долови и особената горещина, която беше отличителна черта на паранормалната енергия.

Тежки потоци психична енергия се виеха и кипяха в хижата, повечето много сходни с енергията в хранилището, където Сам пазеше кристалите си, или в изследователската лаборатория на „Копърсмит“. Атмосферата беше силно наелектризирана от многото кристали и други предмети, пропити с психична енергия, събрани в ограниченото пространство.

Но под горещата енергия Джъдсън непогрешимо долови следите от смъртта и насилието.

— Беше права — каза той. — Хората тук не са умрели от естествена смърт.

— И аз го усещам — потвърди Гуен.

Тя щракна един светещ ключ на стената. Пътека от вградени в пода светлини примигна и освети пространството около нозете им. Останалата част от лабораторията продължи да тъне в мрак.

Джъдсън затвори вратата и така изолира слабата дневна светлина.

— Няма ли флуоресцентни лампи на тавана?

— Не. Има настолни на работните плотове, но иначе лабораторията се осветява само от тези лампи на пода. Всичко е с автоматични сензори. Щом отминем някоя част от помещението, ще изгаснат.

— Болинджър е имала сериозен проблем със слънчевата светлина — отбеляза Джъдсън.

— Да, защото я разконцентрираше. Мисля, че това имаше нещо общо с таланта й. Тя беше особено чувствителна към енергията на ултрасветлината. — Гуен продължи напред. Светна нова редица от лампи, разкривайки следващите няколко метра от пода. — Огледалният мотор е в дъното — посочи тя и го поведе натам. — Заема цялата задна стена на хижата.

Джъдсън задейства другото си зрение и последва Гуен сред лабиринта от работни плотове, шкафове и витрини, все по-силно заинтригуван от това, което виждаше. Освен множеството стари инструменти и машини, имаше и огромна колекция от кристали и камъни, за които беше сигурен, че ще впечатлят силно Сам.

Задейства още по-силно таланта си и отвори възприятията си за пропитата с енергия атмосфера. Наоколо въздухът беше натежал от психична енергия, но сетивата му реагираха най-вече на тъмните потоци на насилието.

Беше се възстановил от кошмара в пещерата, но Гуен беше права — докато имаше този талант, щеше да се чувства принуден да преследва лошите. Тя беше единствената жена, която познаваше, която разбираше тази негова страна и това не я отблъскваше, нито предизвикваше нездраво любопитство. Тя просто приемаше, че това е природата му.

А снощи беше заявила съвсем ясно, че не търси обвързване, също като него. Според всички доводи на логиката и разума, това я правеше жената на мечтите му.

Само да можеше да я накара да спре да настоява, че той се нуждае от терапия.

Гуен рязко спря.

— Това е входът на огледалния мотор.

Но той вече беше усетил повишеното ниво на енергията с приближаването им до дъното на лабораторията. Горещата психична енергия припукваше в атмосферата и караше косъмчетата на тила и ръцете му да настръхнат. Дланите го засърбяха.

— Каквото и да е, явно е много силно — каза Джъдсън. — Впечатлен съм.

— Моторът беше най-великото творение на Евалин. — Гуен заобиколи една работна маса. — Тя ми довери, че първоначално си го е представяла просто като малък експеримент. Първата версия беше с големината на душ-кабина. Но резултатите бяха толкова необикновени, че тя продължи да разширява площта на огледалата. Накрая моторът достигна сегашния си размер.

Тъмните огледални стени, които образуваха външната част на мотора, стигаха почти до тавана. Джъдсън прецени, че са високи около четири метра и половина. Всеки сантиметър от дебелото стъкло беше пропит с енергия. Искри от ултрасветлина се появяваха и изчезваха в дълбините на отразяващите повърхности. Той погледна през входа и видя коридор от огледала.

— Евалин проектира вътрешността с формата на прост лабиринт — поясни Гуен. — Идеята беше да се увеличат до максимум огледалните повърхности вътре. Резултатът е, че има много завои, чупки, задънени отсечки и такива, които свършват с пресичащи се коридори.

— Никога не съм виждал нещо подобно — ахна Джъдсън. — Съмнявам се, че и Сам е виждал. Той ще се почувства като дете в магазин за играчки. Откъде е взела Евалин идеята за създаването на този мотор? От собствените си изследвания ли?

— Каза ми, че преди години, в някаква библиотека открила в един стар дневник бележки, които описвали възможността да се конструира огледален мотор. Странен изследовател на паранормалното от викторианската епоха, някой си Уелч, опитал да построи подобна машина в края на деветнайсети век, но допуснал съществен дефект в проектираната конструкция.

Джъдсън предпазливо протегна ръка и докосна най-близкия огледален панел. Шок от психична енергия порази като електричество сетивата му. Той бързо дръпна пръста си.

— Какъв е бил дефектът в проекта на Уелч? — попита той напрегнато.

— Уелч заключил, че най-ефективният начин да затвори силната енергия в огледалата бил, като убива хора. Планирал да ги умъртвява в огледална стая, която построил в имението си, надявайки се стъклата да поемат енергията, отделяна при настъпване на смъртта.

— Сериозно ли? — Джъдсън я погледна невярващо.

— Разбира се — потвърди Гуен. — Евалин ми показа записките му. Обясни ми, че той бил на път да открие нещо важно, но сбъркал в заключението си за това как да захранва истинския огледален мотор.

— И слава богу. — Джъдсън огледа огледалния коридор с нарастващо безпокойство. — Какво се случило с изобретението му?

— Евалин беше успяла да открие имението, в което бил построен огледалният мотор. Оказало се, че било унищожено от силна експлозия и пожар. Предполагаше, че моторът е прегрял и избухнал.

— Освен теб и Болинджър, други знаеха ли тази история?

— Доколкото съм наясно, Евалин не беше се доверила за това на никого, освен на мен. Обсъждахме дали да не превърнем историята за първия огледален мотор в един от епизодите на „Срещи с отвъдното“, ала тя заяви, че не иска да я превръща в телевизионно шоу. Страхуваше се, че някой луд може да приеме всичко сериозно.

— Права е била. Все щеше да се намери някой откачалник сред зрителите. Но Зандър Тейлър е убил двама души тук, нападнал е и теб… Сигурна ли си, че не е знаел за теорията на Уелч?

— Онзи ден той говори много, хвалеше се колко хора е убил, ала не спомена нищо за огледалната стая или за Уелч. Доколкото с Евалин знаехме, той не се интересуваше от наука или от историята на паранормалното. Просто му харесваше да убива с паранормални средства.

— И по някакъв начин е попаднал на оръжие, което не оставя следи и което му помага да осъществи фантазията си. Спомена ли ти къде е открил фотоапарата?

— Не. Ала Евалин беше сигурна, че оръжието не е дошло от нейната лаборатория. Но може малко преди смъртта си да е попаднала на нещо. — Изражението на Гуен стана напрегнато. — Вероятно това е тайната, която криеше в мотора.

— Има ли осветление в лабиринта?

— На места има вградени подови лампи — обясни Гуен. — Но поради някаква странна причина вътре не ти трябва осветление. Огледалата излъчват толкова много енергия, че повечето хора, дори и с малко талант, я възприемат като осветление. Вътре излъчването е много силно. И може да подейства дезориентиращо.

Тя мина през входа. Той я последва. Мислеше, че е подготвен, но горещата енергия на огледалата го връхлетя като буря и подпали сетивата му.

— По дяволите — изстена той. — Това е истински адреналин!

Гуен го погледна подозрително.

— Сигурен ли си, че ще издържиш?

— О, да.

Тя разбра и очите й блеснаха.

— За нас това е нещо като влакче на ужасите, нали?

— И така може да се каже — подсмихна се той.

— Интересното е, че моторът не влияе на всеки човек по един и същи начин. Другите участници в проучването на Евалин го намираха за много смущаващо място. Твърдяха, че се чувстват така, все едно вървят по тъмна уличка или в тясна минна галерия.

Тя зави зад ъгъла и изчезна в дълбините на лабиринта. Джъдсън бързо я настигна. Енергията от огледалата ставаше по-силна, докато напредваха към сърцето на мотора.

Джъдсън се вгледа в дълбочината на едно близко огледало и видя образа си, повтарящ се безброй пъти в тъмната безкрайност.

— Каза, че Болинджър стигнала до извода, че енергията, отделяна в момента на смъртта, не е начинът да се захранва огледалният мотор. Какво е използвала в такъв случай?

— Кристали. — Гуен зави отново. — Но оригиналните камъни трябваше да се настройват много често. За щастие тя се досети кой от града можеше да го прави… Луиз Фулър.

— Жената, която майстори вятърните камбанки ли?

— Да. Евалин ми довери, че Луиз има някаква паранормална способност, свързана с кристалите.

— Сам ще иска да се запознае с нея.

— Пожелавам му късмет. Луиз не обича да общува с никого. Много е странна. Ексцентрична е и живее като отшелник. Местните я наричат Вещицата от Уилби. Но тя прави удивителни вятърни камбанки. Но дори и с нейна помощ отначало на Евалин й беше трудно да поддържа огледалата в работещо състояние повече от два часа без прекъсване.

— Тези огледала са много горещи и със силна енергия — отбеляза Джъдсън. — Настройвани ли са скоро?

— Това вече не се налага. Преди две-три години Евалин попаднала на един геод на някакво изложение за скъпоценни камъни и минерали. Той привлякъл вниманието й. Тя го купила и го донесла тук. Като го разцепила, открила, че е пълен с кристали, които били достатъчно силни, за да захранят огледалния мотор. Нещо повече, тези кристали не се нуждаели от настройване.

Ледени тръпки пронизаха сетивата на Джъдсън.

— Къде е геодът сега? — попита той шепнешком.

— Предполагам, че е още тук. — Гуен продължи по друг къс коридор. — Той беше най-ценното притежание на Евалин. Съхраняваше го в една стоманена кутия в сърцето на мотора. Надявам се, че е скрила в кутията при геода онова, което е искала да намеря.

— Странно скривалище.

— Не би го казал, ако познаваше Евалин. Тя беше убедена, че почти никой не може да влезе толкова навътре в мотора, за да открие контейнера на геода. Почти стигнахме.

Джъдсън последва Гуен зад ъгъла и двамата се озоваха в малко квадратно помещение с огледални стени. В средата на стаята имаше стоманена кутия.

Гуен отлости капака й и внимателно го повдигна. Гореща психична енергия ги лъхна като зловещ дим от тлеещ горски пожар.

— По дяволите… — изруга Джъдсън. Той отиде до кутията и погледна разцепените половини на геода. — Не мога да повярвам.

В кутията имаше още нещо — сгъната карта.

Той не се впечатли от нея, защото цялото му внимание беше насочено към геода.

— Това ли е скалата, която захранва огледалата? — попита той.

— Да. Много е странна нали? Толкова е красива отвътре и се усеща силата на кристалите. Евалин ми каза, че никога не е виждала нещо подобно.

— Аз съм виждал — каза тихо Джъдсън.

Нищо от вида на скучната сива скала не подсказваше какви тайни се крият вътре. Отвън изглеждаше съвсем обикновена, ала блестящите кристали в сърцевината й грееха в паранормална дъга от цветове, хвърляйки странни сенки в спектъра от видима и невидима светлина. Потоци от енергия се надигаха на смущаващи вълни. Пръстенът на Джъдсън се загря под въздействието на геода.