21.

Илайъс Копърсмит пристигна с огромен лъскав черен джип със силно затъмнени стъкла. Гуен стоеше с Джъдсън във фоайето и видя как огромният автомобил спря на едно празно място на паркинга пред странноприемницата.

— И брат ти Сам кара черен джип, нали? — попита тя.

— Да. Защо? — Джъдсън не обърна внимание на въпроса, беше зает да наблюдава баща си.

— Просто питах. Защото и ти караш черен джип. Сигурно е същата марка.

— Получихме отстъпка за количество — обясни Джъдсън.

По-вероятно нещо в ДНК-то на мъжете от семейство Копърсмит ги караше да си падат по големи коли, помисли си Гуен. Други богаташи се фукаха с лъскави червени ферарита или поршета.

От странноприемницата беше невъзможно да се види кой е в джипа, но Гуен се изненада леко, когато отвътре се показа висок слаб мъж с посребрена коса, който би могъл да играе ролята на градски шериф.

— Това е татко — каза Джъдсън. — Подранил е. Трябва да е тръгнал от Сиатъл малко след полунощ. Чудно ми е кой шофира. Трябва да е взел някой от охраната на Копърсмит.

— Баща ти толкова ли е параноичен заради този геод, че си е довел въоръжена охрана?

— Повярвай ми, като знам татко и мнението му за Ханк Барет, не само охраната му е въоръжена — отбеляза Джъдсън.

Гуен се сети за кобура на глезена му и се зачуди дали това не е още една отличителна черта на мъжете Копърсмит — да ходят въоръжени.

— Ще изляза да го успокоя, че е пристигнал където трябва — рече Джъдсън. — Веднага се връщам.

Той прекоси фоайето с дълги спокойни крачки, отвори вратата и излезе навън.

Гуен проследи поздрава помежду им през прозорците на фоайето и потисна тъгата, която изпита за момент. Забеляза, че двамата мъже не се прегърнаха, но връзката между бащата и сина беше толкова силна, че тя я усещаше дори от мястото, където стоеше. Силата на сплотеното семейство.

В този момент се отвори и шофьорската врата на джипа. Слаб, елегантен и привлекателен мъж с платиненоруса коса, подстригана късо по войнишки, слезе от колата с грацията на танцьор. Беше облечен от главата до петите с модерни и много скъпи черни дрехи — черно поло, черен панталон и черни мокасини.

Гуен усети как я облива щастие. И тя имаше семейство. Единствената разлика беше, че с нейния брат не я свързваше кръвно родство.

Тя се втурна през фоайето, изхвърча през вратата и побягна към паркинга.

— Ник — извика. — Какво правиш тук?

Ник Сойър се усмихна, показвайки ослепително белите си зъби, и разтвори ръце. Тя се хвърли в прегръдката му. Той я вдигна с лекота и я завъртя в кръг. Когато я остави на земята, тя го прегърна силно.

— Дойдох да проверя как си — каза той. — Последния път, когато една от сестрите ми се забърка с мъж, чиято фамилия беше Копърсмит, едва не беше убита. Ти добре ли си?

Гуен се засмя.

— Да, чудесно.

Джъдсън се появи до нея. Той изгледа Ник изпитателно.

— Ти трябва да си крадецът котарак.

— За теб съм дилър на антикварни книги — отговори Ник със студен тон.

— Така де… — Джъдсън изглеждаше развеселен. — Онзи дилър на книги, който държи в багажника оборудване за алпинист.

— Всеки с хобито си — отбеляза Ник. — Между другото има един куфар отзад. Аби ти опакова малко дрехи, Гуен. Знаеше, че не си планирала да останеш дълго в Уилби. Предположи, че ще ти трябват някои неща.

Гуен се усмихна, усещайки топлината, която изпълваше душата й.

— Това е сестра ми. Винаги се грижи за мен, дори и когато се приготвя за собствената си сватба.

22.

— Казвам ти, че по някакъв начин Ханк Барет е свързан с това — продължи да настоява Илайъс. — Изпратил е сина си да свърши мръсната работа. Това е единственото логично обяснение.

От мястото, където стоеше — до прозореца в стаята на Джъдсън — успяваше да зърне реката през гъстата гора от ели и борове. Никога не се чувстваше спокоен на такъв горист терен. Когато беше заобиколен от дървета, които пречеха на светлината и ограничаваха видимостта, той започваше да нервничи. Предпочиташе широките открити пространства на пустинята, където човек можеше да види какво се задава.

Четиримата плюс най-големият котарак, който Илайъс беше виждал, се бяха скупчили в малката стая на Гуен. Косматото животно се беше опънало до нея на едно от старомодните кресла. Джъдсън се беше подпрял на полицата над камината. Сойър седеше на фотьойла и методично унищожаваше красиво оформените миниатюрни сандвичи върху малката маса. Шофирането от Сиатъл очевидно беше траяло доста дълго, а Илайъс беше забранил спирания за похапване, от страх да не закъснеят.

— Не, татко — отвърна Джъдсън. Беше очевидно, че той беше на предела на търпението си, и то с всички усилия на волята. — Това не е единственият възможен отговор. Всъщност дори не е най-вероятният.

По дяволите, никое от децата му не го разбираше, помисли си Илайъс. Той стисна перваза на прозореца с всичка сила. Вярно, осъзнаваха, че фирмата на Барет „Хеликон Стоун“ е сериозен конкурент. Бяха израснали с бизнеса на баща си и знаеха, че може да се очаква определена степен на безпощадност от някой по-важен конкурент. Но не разбираха дълбочината на личната враждебност към корпорация „Копърсмит“, която Барет проявяваше от десетилетия. Не се бяха конфронтирали с този човек лице в лице, не бяха го чували как се заклева да унищожи всичко, което Илайъс е изградил, всичко, което му е скъпо. Нито пък Джъдсън, Сам или Ема вярваха напълно на предупрежденията на баща си, че Барет е предал омразата и на сина си Гидиън.

Но те не бяха наясно с цялата история, напомни си Илайъс. Само Уилоу я знаеше, но тя пазеше тайните на съпруга си.

— Защо си толкова сигурен, че Барет не е замесен? — попита той.

— Казах ти каква е логиката ми — отвърна Джъдсън спокойно. — Ако Гидиън беше дошъл за геода, той щеше да действа много по-дискретно и освен това щеше да успее. А геодът е при нас.

Илайъс невъздържано изръмжа.

Джъдсън невъзмутимо определи изражението му като прекалено познато.

Всеки път, когато Илайъс се оплакваше на Уилоу, че никое от трите им деца не се интересува от това дали ще поеме управлението на корпорация „Копърсмит“, тя му напомняше, че и тримата бяха наследили интелигентността му и специалния му нюх за скали и кристали. Но също и колосалния инат на баща си. Никой от тях не би могъл да работи с теб за повече от пет минути — винаги казваше Уилоу. — Ще трябва да се оттеглиш, преди някой от тях да заеме мястото ти.

Но той не можеше да го направи. Още не. Поне докато не се увереше, че корпорация „Копърсмит“ и семейството не са застрашени от Ханк Барет. Трябваше да се отърва от него по старомодния начин още преди години и да го тровя в пустинята. Никой нямаше да намери тялото и сега нямаше да се занимавам с този проблем.

Но лесното и просто решение беше невъзможно. Уилоу го беше забранила. А и като се замислеше, как да убиеш човек, който е спасявал гърба ти неведнъж в истински престрелки и когото и ти си спасявал на свой ред? Някои граници не можеха да бъдат пресечени. Имаше неписани правила.

— Не можеш да си сигурен, че Барет не е замесен — отново настоя Илайъс.

Но собствената му логика беше пропукана и той го осъзнаваше. Джъдсън беше прав. Уилби беше малък град. Ако Гидиън Барет беше дошъл за безценния камък, той щеше да го е намерил и отнесъл.

Гуен се намеси:

— Не знам за Барет и „Хеликон Стоун“ повече от това, което съм чула от Джъдсън. Но знам доста за Евалин Болинджър и за това как стоят нещата тук, в Уилби. Съгласна съм с Джъдсън. Съмнявам се Евалин да е била убита от външен човек. Бил е някой местен и причината е била лична.

— Така ли? — Илайъс се обърна към нея. Той осъзнаваше, че е в настроението, което Уилоу наричаше заядливо, но толкова по-зле за останалите. Положението беше сериозно. — И откъде знаете това, госпожице Фрейзиър? Да не сте професионален детектив?

— Не, но умея да прилагам здрав разум при решаването на даден проблем — отвърна Гуен спокойно. — Намирам този подход за много по-полезен, отколкото фиксирането в някаква стара вражда, което би попречило на мисленето ми.

Илайъс повдигна вежди. Това не го очаквах, помисли си той. Изгледа Гуен с интерес и любопитство. Много малко хора извън семейството имаха смелостта да го поставят на мястото му. Уилоу му казваше, че той ги плаши, но Илайъс нямаше нищо против. Страхът му помагаше.

Ала Гуен Фрейзиър изобщо не изглеждаше стресната. Тя седеше на креслото си, кръстосала крака, и излъчваше спокойствие и овладяност, които отговаряха на посланието, което изпращаха очите й: „Не смей да ме плашиш“.

Той забеляза кратката развеселена усмивка на Джъдсън. Това го изненада още повече от откритието, че Гуен има смелостта да му противоречи. Всички в семейството знаеха, че Джъдсън не се усмихваше, откакто се беше върнал от онзи остров. Всъщност той избягваше всичките си роднини и се криеше в един малък град край брега, където ближеше раните си в самота.

Илайъс го разбираше. Един мъж се нуждаеше от време да се възстанови от предателството и близката среща със смъртта. Беше сигурен, че експлозията в пещерата е причинила и някои невидими поражения на сина му. Семейството се беше съгласило да даде на Джъдсън известна свобода. Но сега на Илайъс му се струваше, че Гуен Фрейзиър и едно малко разследване на убийство бяха точно лекарството, от което Джъдсън се нуждаеше.

Сойър се засмя леко и се протегна към последния сандвич.

— Добре дошъл в моя свят — каза той на Гуен. Сдъвка миниатюрния сандвич и изтупа трохите от ръцете си. — Трябваше да слушам как нашият Уайът Ърп дудне за онези негодници Барет през цялото пътуване от Сиатъл.

Джъдсън го погледна.

— Ти си се отегчил, след като си го слушал да говори за Ханк Барет и сина му няколко часа. Представи си да слушаш това през целия си живот. Докато растяхме, мама трябваше да въведе правилото, че по време на вечеря не се говори за Барет, също и през семейните ваканции.

— Сериозно? — Ник изрече това без никакъв интерес. — Мога да си представя как той ви изнася лекции за бъдещето на конкурентите му в бизнеса и това разваля ваканцията ви в Дисниленд. Ужас.

Но излъчването на абсолютна незаинтересованост си противоречеше с погледа, който Ник си размени с Гуен. Очите им се срещнаха за не повече от секунда, ала Илайъс беше сигурен, че разчете посланието, което двамата си размениха. Ако те си спомняха някакви разговори по време на семейни вечери или ваканции, определено не бяха приятни.

— Като говорим за бизнес — поде Илайъс, — да се върнем на него. — Той се намръщи на Джъдсън. — Кажи ми какво открихте в къщата на Болинджър.

— Имах усещане за планиран удар — обясни той. — Мисля, че убийството е целяло да накара потенциален свидетел да замълчи, че някой е открил нещо, което убиецът не е искал Евалин да знае.

Илайъс се обърна с гръб към прозореца.

— Трябва да призная — изсумтя той, — че убийство на невъоръжена жена не звучи типично за Барет. Но ви казвам, че геодът е адски добър мотив.

— Знам — прекъсна го Джъдсън. — Но има и други. Двамата с Гуен разглеждаме възможността смъртта на Болинджър да е свързана с нещо, което се е случило в Уилби преди две години.

Двамата с Гуен.

Илайъс се вгледа внимателно в сина си няколко секунди. Какво ставаше тук? Ако имаше термин, с който да се опише стилът на работа на Джъдсън, той беше „вълк единак“. Тази черта се беше проявила много рано. От самото начало беше ясно, че от трите му деца Джъдсън беше най-малко вероятният наследник на семейната империя. Той почти винаги работеше сам.

А сега двамата с Гуен разглеждаха възможността.

На Илайъс му просветна: беше толкова обсебен от теорията, че Ханк Барет е замесен в случващото се в Уилби, че не беше обърнал нужното внимание на енергията, която припукваше във въздуха между Джъдсън и Гуен Фрейзиър.

Той погледна към отворената врата, която свързваше двете стаи. Чувството за интимност в това пространство беше непогрешимо.