— Натам — отвърна Никол и махна към един страничен коридор.

Джъдсън я поведе напред, Гуен ги последва. Макс се появи до краката й и се притисна към тях. Ушите му пак бяха снишени, а опашката — вирната.

— Ето те и теб — тихо отрони Гуен. — Тъкмо се чудех къде си.

Спряха пред една отворена врата в коридора. Стъпалата водеха надолу в гъстия мрак, разцепен от един-единствен лъч, който осветяваше под ъгъл циментовия под.

— Това е фенерът й — досети се Джъдсън. — Взела го е със себе си, когато е отивала долу да провери бушоните.

Макс се намести неспокойно между краката на Гуен и измърка нещо разтревожено на котешкия си език. Ужасната музика от камбанките, които висяха от тавана, сякаш се усили. Трябваше да затворим външната врата, помисли си Гуен. Течението се засилваше.

Никол замръзна пред стъпалата.

— Не искам да слизам.

— Всички ще слезем заедно — каза Джъдсън. — А после ми напомни да те питам какво, по дяволите, си търсела тук!

Никол пристъпи с неохота по стъпалата.

— Само исках да говоря с нея.

— Донесе ли старата ловна пушка на баща си, като дойде да си побъбриш с Луиз? — попита Джъдсън.

— Не, кълна се, не съм я носила. — Никол спря, стисна парапета и го изгледа навъсено. — Знам какво предполагаш. Оксли се отби в магазина ми и ми каза какво си мислите. Смятате, че съм стреляла по вас вчера в хижата. Но не бях аз. Той поиска да му покажа пушката, но не можах да я намеря. Някой я е откраднал.

— Така ли? — иронично я изгледа Джъдсън. Личеше си, че не вярва и на дума от казаното. — И кога е станало това?

— Откъде да знам? — изплака Никол. — Държа я в дървения сандък на баба ми. От месеци не съм го отваряла.

— После ще обсъдим подробностите — закани се Джъдсън.

По средата на стъпалата Гуен усети как нова вълна от ледени тръпки атакува сетивата й. Осъзна, че Макс е замлъкнал. Погледна назад: котаракът не я следваше. Силуетът му се очертаваше в рамката на вратата. Но той не гледаше към нея и останалите. Вниманието му беше насочено към нещо, което само той виждате.

Мрачната музика на камбанките ставаше все по-интензивна, почти болезнена. Вятърът виеше в старата къща. Сенките в коридора се издължиха, защото навън се смрачи заради задаващата се буря.

Светлината долу в мазето рязко потрепна. Гуен се обърна стреснато и забеляза, че Джъдсън е вдигнал фенера. Тя се насили да си поеме дълбоко дъх, за да се успокои поне малко.

Джъдсън насочи лъча на фенера към тялото. Луиз лежеше по гръб на студения циментов под. Дългите й сиви плитки бяха омотани от двете страни на главата. Тя по принцип си беше слаба, но в смъртта изглеждаше направо изпита, като скелет. Острите й черти бяха така изсечени, сякаш кожата й беше опъната върху черепа.

Енергията на извършено насилие обливаше мазето и не оставяше съмнение за причината за смъртта. От начина, по който Джъдсън изучаваше тялото, беше ясно, че той долавя същите вибрации и вероятно извлича много повече информация от нея.

— Бедната Луиз — прошепна Гуен.

— Било е убийство — каза Джъдсън.

Никол се присви и се извърна да не вижда тялото.

— Не можете да обвините мен.

Джъдсън не й обърна внимание, а обходи малкото пространство с лъча на фенера. Светлината разкри щайги и кутии, пълни с кристали, огледала и метали, които Луиз беше използвала за камбанките.

Мъжът отново отмести светлината, този път в друга посока.

— Електрическото табло е там на стената. Но тя е била до тази касетка, когато е умряла. Ако е слязла долу да провери бушоните, как се е озовала тук?

Светлината обходи шепа едри кристали с формата на капки, които бяха разпилени по пода край тялото. Гуен проследи лъча и не се изненада, когато духът се появи в един от кристалите.

— Знаех, че ще дойдеш тук рано или късно — каза видението. — Макар че доста се забави.

Джъдсън отмести лъча. Духът изчезна.

— Чакай — спря го Гуен. — Освети пак кристалите!

Джъдсън насочи фенера към тях.

— Дух ли виждаш? — попита той невъзмутимо.

— Да — кимна Гуен.

— Дух? — изпищя ужасена Никол. — Вие двамата сте по-луди и от старата вещица.

Гуен не отвърна. Нито пък Джъдсън. Той държеше лъча на фенера насочен към кристалите.

Гуен се наведе, за да ги погледне отблизо. Духът изсумтя презрително:

— Страшен талант имаш, няма що! Каква полза от него? Винаги закъсняваш. Сега ще трябва да живееш с мисълта, че не си могла да ме спасиш от демона, точно както не успя да спасиш и Евалин.

— Не се заяждай с мен — прошепна Гуен. — Ти си тази, която твърдеше, че е вещица. Не усети ли, че това ще се случи? Знаеше, че съм в града. Можеше да вдигнеш телефона. Само че ти нямаш телефон, нали? Или някое друго творение на прогреса.

— По дяволите! — прошепна Никол. — Тя наистина ли мисли, че говори с духа на Луиз?

— Нещо такова — отвърна Джъдсън и продължи да държи фенера неподвижно. — Тихо.

— Искаш да си мълча ли? — избухна Никол. — Тя е тази, която говори с духа на мъртва жена.

— И заради това я мислиш за странна? — ядоса се Джъдсън. — А ти си тази, която е имала връзка със сериен убиец.

— Какво? — ахна Никол. — Не, не, това не е вярно! Не може да бъде… Зандър не беше убиец. Гуен погуби онези хора преди две години, а сега и Евалин, и Луиз.

— Млъкнете и двамата! — скара им се Гуен. — Трябва да се концентрирам. Какво правеше тук, Луиз?

— Знаех за малкия ти проблем, че виждаш духовете на убитите, забрави ли — отвърна духът.

— Не съм забравила.

— Слязох, за да проверя електрическото табло, но после се появи демонът. Знаех, че е дошъл да ме убие. Щях всеки момент да умра. Направих всичко възможно да ти оставя послание.

— Успяла си да отвориш тази кутия с кристали, преди да загинеш. — Гуен огледа разпилените камъни.

— Демонът не разбра, че опитвам да ти оставя съобщение.

— Точно както Евалин е направила със снимката. — Гуен продължи да изучава замислено мястото. — Много малко хора знаят, че виждам духове.

— Да, пазиш тази тайна цял живот, нали? — рече видението.

— Странно е…

— Аз пък виждам демони, забрави ли? Поне ги виждах, докато бях жива.

Гуен отвори сетивата си още малко и задълбочи транса си, за да съзре невидимото.

— Кажи ми нещо, което не знам.

— Бих ти казала, ако можех, но ти си наясно, че това не работи по този начин. Мога само да ти вменя тежко чувство за вина, за да бъдеш принудена да откриеш убиеца — обясни й духът.

— Първата стъпка е да разбера защо на някого му е трябвало да те погуби.

— Вещиците никога не са били харесвани, но и от нас има полза. Евалин се нуждаеше от таланта ми, помниш ли?

— А ти каква връзка имаш с тази история? — попита Гуен.

— Очевидно съм знаела нещо, което и Евалин знаеше. След като демонът се отърва от нея, трябваше да се отърве и от мен.

— Но защо сега?

Страховита мелодия от адски музикални акорди прозвуча в къщата. Експлозията от диви звуци насити атмосферата с яростна, болезнена енергия. Горе Макс измяука пронизително.

Внезапно изтръгната от транса, Гуен бързо се извърна.

— Макс.

Силуетът на котарака се очертаваше на фона на сияние от ултрасветлина. Гърбът му беше извит, а опашката му — щръкнала и напълно неподвижна. Той съскаше на нещо, което не се виждаше откъм мазето.

Никол изпищя.

— Какво става? — задави се в хлипанията си тя.

Гуен стисна рамото й.

— Тихо — прошепна й тя. Използва малко енергия, за да й внуши да мълчи.

Никол спря да пищи, но започна да трепери неконтролируемо.

— В къщата има нещо, нали? То ще ни убие, както е погубило Луиз.

Джъдсън вече беше изкачил стъпалата, притиснал гръб към стената. Той погледна към коридора, в посоката, накъдето гледаше Макс.

— Няма никой в къщата — обясни мъжът. — Но има прекалено много натрупана енергия. Трябва да се махнем оттук.

Гуен подкани Никол да тръгне нагоре.

— Хайде.

Тя се втурна по стъпалата, а Гуен я последва.

Призрачната музика на блъскащите се камбанки изпълваше къщата и преминаваше през стените. Дъските на пода се разтресоха под стъпките им.

Джъдсън ги поведе към предната врата. За първи път Гуен забеляза, че пръстенът му свети ярко.

— Какво става? — попита тя.

— Не съм сигурен. Но тези проклети камбанки генерират голямо количество енергия. Сякаш музиката им е стигнала до някаква критична точка и сега потоците вибрират неконтролируемо.

— Не разбирам. Музиката е ужасна, но как би могла да бъде опасна.

— Не мисля, че някой от нас иска да остане, за да си отговори на този въпрос. — Джъдсън погледна Гуен. — Излезте първо вие двете. Вървете право към джипа и не спирайте да тичате, докато не се качите вътре.

Никол вече беше изпаднала в истерия. Гуен я дърпаше към входната врата. Макс измяука тревожно. Тя едва не го настъпи.

Блъскането, дрънченето и тракането на камбанките ставаше все по-диво, като нарастваща какофония. Енергията се повишаваше толкова бързо, че атмосферата беше гъсто пропита от нея.

Камбанките зазвучаха в шокиращо сетивата кресчендо точно когато двете жени стигнаха до дневната. Някаква паранормална буря изригна около тях. Бушуващите потоци от огнена музика се разбиваха като бурни вълни и се пенеха около телата им.

Инстинктивно, Гуен опита да се защити, задействайки таланта си. Донякъде успя, предпазвайки се от най-тежкото въздействие на енергията, но знаеше, че не може да удържи дълго на този помитащ напор.

Никол изпищя и припадна. Строполи се внезапно. Гуен се изплаши и изпусна ръката й. Котаракът измяука.

Пътеката към вратата беше блокирана от пронизваща енергия.

Джъдсън се протегна и сграбчи най-близката скулптура от висящите от тавана. Гуен видя как тялото му потрепери при допира с вятърните камбанки. Той стисна зъби, за да устои на острата атака върху сетивата му. Изтръгна камбанките от куката и ги разби в пода.

Зелените кристали, всеки в рамка от тъмен метал, се разтрошиха и замлъкнаха. Но тъмната музика в къщата стана по-силна и яростна. Паранормалните пламъци се засилиха.

— Енергийната буря блокира всеки изход от къщата — извика той. — Ще трябва да притичаме през нея.

— Не съм сигурна, че това е възможно. — Гуен погледна Никол. — Може да загубим съзнание като нея.

— Имаме по-голям шанс да успеем, ако се държим един за друг — обясни й Джъдсън.

Тя искаше да го попита защо мисли така, но осъзна, че сега всеки миг беше ценен. Нямаха избор, трябваше да опитат. Никой от двамата нямаше да издържи още дълго тази атака върху сетивата им.

— Добре. Да действаме!

Тя протегна ръка и стисна едната китка на Никол. Джъдсън стисна другата.

— Каквото и да става, не се пускай — викна Джъдсън.

Макс изсъска.

Джъдсън го грабна със свободната си ръка. Гуен удивена видя, че котаракът не опита да го одере и да се измъкне, а притихна в прегръдката му.

Музиката се усили, носеше се на разтърсващи съзнанието им вълни, като някаква демонична симфония. Енергията ставаше все по-интензивна с всяка изминала секунда.

Но в пространството около тях изненадващо проблесна странен огън. Гуен осъзна, че свежата енергия идва от пръстена на Джъдсън. Той светеше като миниатюрно слънце.

Противодействащата му енергия изпълни атмосферата. Камбанките затрепериха яростно в отпор. Гуен чу звука от чупещи се кристали.

В следващия момент ужасната музика внезапно стихна. Гуен още чуваше камбанките, но сякаш звукът идваше от друга стая или дори от друго измерение. Паранормалната огнена преграда, която блокираше пътя към вратата, се стопи. Заля ги вълна на облекчение.