Тихото мяукане на Макс привлече вниманието на Джъдсън, когато той се появи от банята след сутрешния душ. Котаракът беше в стаята на Гуен.

Слабо раздвижване на енергия в стаята напомни на Джъдсън за подземната река, която го беше извела от подводната пещера. Долови тихи стъпки в коридора и погледна часовника си. Наближаваше седем.

Чу приглушения шум от затваряне на врата в коридора.

Този път Макс измяука по-настойчиво.

Джъдсън си извади чиста риза от гардероба и се ослуша. Видя, че котаракът е застанал пред вратата, която водеше към коридора.

Гуен излезе от банята, като закопчаваше колана на дънките си.

— От какво се оплаква Макс? — попита Джъдсън.

— Не знам — зачуди се Гуен. — Започна да мяука преди няколко минути, докато ти беше под душа. Сигурно е гладен. Ще го нахраня, преди да слезем на закуска.

Котаракът рязко загуби интерес към това, което го привличаше допреди миг. Той стана и се отправи през стаята, за да поздрави Гуен с настойчивото си мъркане. Тя се наведе и го почеса зад ушите.

— Макс се подразни от шума, който долетя от коридора преди малко — обясни Джъдсън.

— Откъде знаеш?

— Защото и аз чух някого. Който и да беше, слезе по аварийното стълбище.

Гуен се изправи.

— Сигурно е подранил гост, тръгнал да потича навън.

— Може. Ще огледам.

Джъдсън излезе в коридора. Аплиците на стените го осветяваха с топла златиста светлина. Той погледна калните следи от стъпки по пода и ги последва до вратата към стълбището.

Отвори я точно навреме да чуе прихлопването на вратата на първия етаж.

Върна се и влезе в стаята. Гуен го чакаше.

— Е, какво видя?

— Посетителката ни е дошла отвън. Оставила е малко кал по килима и стълбището.

Гуен се впечатли.

— Парасетивата ти ли ти подсказаха, че е била жена?

— Не, използвах зрението си. Следите от стъпки бяха на жена. Дошла е по аварийното стълбище, стигнала е до вратата ти, после се е върнала по обратния път. Я да огледаме стаята ти.

Той мина през свързващата врата, заобиколи леглото и огледа отблизо мястото, където Макс беше застанал по-рано. От този ъгъл видя това, което не беше забелязал откъм стаята си.

На пода лежеше един плик.

Той го вдигна.

— Изглежда, ти е изпратила някакво съобщение.

— Сигурно сметката за щетите в стаята — предположи Гуен. — Ще се погрижа за това на закуска.

— Това не е никаква сметка. — Нямаше име или адрес на плика, но той долавяше някаква тревожност, която се излъчваше от хартията.

Джъдсън разкъса плика и извади снимката.

Гуен застана до него.

— Това е копие на същата снимка, която намерих на пода край тялото на Евалин. Снимката на участниците в проучването. — Тя я погледна отблизо. — Някой е оградил лицето ми с кръг.

Джъдсън обърна снимката и прочете надрасканото послание на глас:

— Ти си следващата.

33.

— Сигурен ли си? — попита Гуен.

— Почти — каза Джъдсън.

Гуен отвори леко сетивата си и погледна аурата му, докато той спираше джипа. Беше задействал таланта си — комбинацията от адреналин и психична енергия го държеше, откакто беше отворил плика със снимката със заплашителния надпис. Но както винаги, той се владееше добре.

Джъдсън поседя мълчаливо известно време, оглеждайки гъстата ивица дървета между колата и задната врата на цветарския магазин „Хъдсън“. На задната седалка Макс гледаше навъсено през наскоро поправената вратичка на клетката си.

Беше спряло да вали, но ранната утринна мъгла се беше спуснала по реката и сега приглушаваше звуците и ограничаваше видимостта. Мъглата всъщност имаше този ефект само върху хората с нормално зрение и слух — помисли си Гуен.

— Какво виждаш? — попита го тя.

Погледът му блестеше от психичната енергия.

— Просто се чудех дали гледаш през мъглата.

— Понякога забравям, че виждаш нещата по различен начин от мен. Не се тревожи, няма да се блъсна в някое дърво и да си разбия главата.

— Изобщо не ми е хрумнала подобна възможност. — Гуен се обърна и огледа местността. — Трябва да ти кажа: сигурна съм, че знаеш какво правим тук, но това не е най-успокояващото нещо при дадените обстоятелства. Не забравяй, че тя има една стара пушка.

— Предложих ти да останеш в странноприемницата — напомни й Джъдсън.

Тя не обърна внимание на думите му.

— Може би трябва да говорим първо с Оксли.

— Няма да има полза.

— Може да се получи неловко, ако те заловят.

— Няма да ме хванат. Но ако все пак се случи, ти се обади по телефона на баща ми.

Гуен едва сдържа усмивката си.

— Това ми напомня за съвета, който даде на Ник.

— Защото това е най-разумното при тези обстоятелства.

— Леле! — Тя щракна с пръсти. — Трябва да е хубаво да си имаш семейство, което може да реши всеки твой проблем.

— Семейство Копърсмит не може да реши всеки проблем, но се справя много добре с разни дразнещи правни детайли. — Джъдсън разкопча предпазния си колан и отвори вратата. — Няма да се бавя.

— Забрави. — Гуен също слезе от колата. — Няма да отидеш там без подкрепление, партньоре.

Той бързо обмисли думите й, после кимна. Беше взел решението си.

— Добре.

— Радвам се, че се разбрахме. — Гуен беше доволна, че той я третира като равностоен партньор в разследването.

— Като имам предвид ситуацията, предпочитам да си ми под око — добави Джъдсън.

Дотук с партньорството, помисли си тя.

— Ти все пак се нуждаеш от помощта ми — настоя Гуен. — Аз съм тази, която познава града и местните жители. Без мен нямаше да имаш никаква представа откъде да започнеш това разследване. Нещо повече, аз съм шефът тук. Забрави ли, че аз плащам сметките?

— Плащането на сметките не означава, че ти си шефът. Означава, че си клиентът.

— Въпрос на гледна точка.

Те си проправиха път през дърветата до тясната павирана ивица зад магазина, която служеше за паркинг. Гуен изчака Джъдсън да се справи със старата ключалка. За нейна изненада, той почука на вратата. Рязкото тропане я стресна. Но Гуен се удиви още повече, когато той натисна бравата и отвори.

— Знаем, че си вътре, Никол — каза Джъдсън спокойно.

Гуен го погледна изненадана. Това със сигурност беше новина за нея.

— О, Джъдсън, не съм сигурна, че ще бъде разумно да се конфронтираме с нея.

Тя замълча, когато чу предпазливите стъпки от другата страна на вратата.

Никол се появи на прага. Беше облечена с избелели дънки, дънкова риза с дълги ръкави и светъл пухен елек. Косата й беше стегната на опашка.

— Трябваше да се сетя, че ще отгатнете кой е оставил снимката под вратата на Гуен. — Устата й се изви в мрачна усмивка. — В крайна сметка и двамата имате паранормални способности. А аз съм просто една глупачка, която беше достатъчно наивна да се влюби в човек от вашия вид. Не се тревожете, научих си урока.

Гуен усети как някаква хладина премина през тялото й. Спомни си нещо, което Евалин й беше казала преди много време. Рискът в това да обясниш на другите, че паранормалното е реално, се състои в следното: ще има хора, които ще възприемат себеподобните си с талант не само като различни, а и като опасни. А когато хората се страхуват от нещо, те опитват да го контролират, изолират и дори унищожат. Спомни си за салемските вещици.

— Зандър Тейлър не беше един от нашия вид — рече тихо Гуен. — Той беше чудовище.

— Ясно. Вчера най-после осъзнах това и сама.

— Време е да поговорим — каза Джъдсън.

— Добре. — Цветарката се извърна и се отдалечи в сенките. — Макар че сигурно вече няма значение.

Джъдсън пристъпи през прага. Гуен разбра от потрепването на енергия в атмосферата, че той е задействал таланта си. Тя го последва в стаята зад магазина. Тъмното, земно ухание на прясно откъснати цветя, растения в саксии и гниещи листа атакува сетивата й.

Редици декоративни вази бяха отрупали рафтовете. Сухи украшения за букети изпълваха големи метални контейнери. Хладилник със стъклена врата бръмчеше тихо в единия ъгъл. Няколко чифта градинарски ножици и различни други инструменти бяха грижливо подредени на един работен плот.

Никол влезе в предната част на магазина. Големи саксии, пълни с хризантеми, орхидеи, маргарити и лилии, надничаха от сенките. Кошници с билки и цъфтящи саксийни растения висяха от тавана.

Никол мина зад щанда и отвори вратата на един малък офис. Тя щракна електрическия ключ и вътре стана светло.

Гуен погледна снимките, които покриваха стените, и потрепери. Описаното от Триша Монтгомъри беше точно. Малкото пространство беше като олтар на Зандър Тейлър.

Над бюрото беше закачен голям календар с цветя. Месец август беше илюстриран с живописна снимка на диви горски цветя. В квадратчетата на някои дати имаше красиво написани бележки. „Сватбата на Картър.“ „Нахрани кучетата.“ „Поръчай нови вази за странноприемницата.“ Но с изключение на красивия календар, всеки сантиметър от пространството по стените беше покрит със снимки на Зандър Тейлър.

Те бяха с най-различни размери. На повечето от тях Тейлър позираше пред камерата сам, усмихнат с чаровната си усмивка на психопат. Никол беше с него на някои от кадрите, облегната на него, обвила ръка около кръста му, изглеждаше щастлива и влюбена.

Но олтарът на Зандър Тейлър беше осквернен. Всички снимки бяха дивашки нарязани, но неведнъж, а отново и отново. На бюрото лежаха остри градинарски ножици. Единственият недокоснат образ в стаята бяха цветята на календара.

— Хората ме съветват, че трябва да продължа напред — въздъхна Никол. — Убеждават ме, че трябва да превъзмогна загубата на Зандър. — Загледа се в една от нарязаните снимки. — Но аз някак не мога да го направя. В продължение на две години всеки път, когато влизах в тази стая, се чувствах така, сякаш съм го загубила едва вчера. И това не ми тежеше.

— Не си искала да се освободиш от него — каза Гуен внимателно.

— Не. — Никол се усмихна с горчивина. — Но сега, след като знам истината за Зандър, ще ми се да избягам повече от всичко на света. А това е невъзможно.

— Защо пъхна снимката под вратата на Гуен тази сутрин? — попита Джъдсън.

— Исках да я предупредя. — Никол скръсти ръце и погледна Гуен. — Предположих, че това е най-малкото, което мога да направя след всички неща, които съм наговорила на теб и за теб, след всички обвинения, които ти отправях. Чувствах се зле и заради това, че стрелях по теб.

— Ти ли беше? — попита Гуен.

— Не се опитвах да те убия. Просто исках да те изплаша, да те накарам да се махнеш от Уилби.

— Какво се опитваше да ме предупредиш със снимката тази сутрин? — попита Гуен.

Никол се загледа в снимките.

— Зандър е. Той се е завърнал. А сега ще убие всички ни. Но съм сигурна, че първо ще се заеме с теб.

Джъдсън я наблюдаваше съсредоточено.

— Зандър Тейлър е мъртъв. Намерили са тялото му в реката преди две години.

— Ти лично го идентифицира — напомни й Гуен.

Никол поклати глава.

— Той имаше много силен паранормален талант. Би могъл да заблуди всекиго. Не бих изключила възможността да е инсценирал собствената си смърт. Казвам ви, той се е върнал, за да отмъсти, чак тогава ще е приключил мисията си.

— Каква мисия? — попита Джъдсън.

— Преди две години ми довери, че е нещо като агент под прикритие. Заяви, че тъй като е истински талант, от ФБР са го наели да издирва измамници и шарлатани, които се представят за екстрасенси. Той обясни, че такива престъпници се възползвали от старците и хората, загубили близък човек, че всяка година измамниците крадели милиони и се измъквали безнаказано, защото никой не можел да ги спре.