— Гуен, ако намекваш това, което си мисля…

— А и терапията на сънищата. — Ентусиазмът й се засилваше с всяка изминала минута. Очите й блестяха. — Като се замисля, има много общо между двете неща — търсене на следи, разгадаване на мотиви. Сякаш през всички тези години съм чиракувала. Сега съм готова да изляза на светло.

Лошо предчувствие облада Джъдсън, сякаш виждаше надвисналата катастрофа, но не можеше да реагира.

— Какво смяташ да правиш, когато това приключи? — попита той.

— Ще си отворя детективска агенция за парапсихични разследвания — изненадващо обяви Гуен.

Тя вече е решила, няма спиране, помисли си Джъдсън.

— Страхувах се, че ще кажеш това. — Той остави чашата си на поставката. — Гуен, чуй ме, тази работа е доста по-различна от това, което си представяш.

— Не се тревожи, не планирам да ти бъда конкуренция — увери го бързо тя. — Не се интересувам от индустриален шпионаж или работа под прикритие.

— Добре, това е хубаво, защото…

— Аз си мисля за по-обикновени разследвания на убийства, на изчезнали хора.

— Няма обикновени разследвания на убийства или на изчезнали хора. Винаги има причина за случилото се и тя крие опасности.

— Не се тревожи, ще внимавам.

— И това трябва да ме успокои? Гуен, ти си изкарваш прехраната, като разчиташ аурите на хората. Също оправяш лоши сънища, забрави ли?

— Просто обясних, че този опит ще ми бъде много полезен при разследванията. — От вълнение очите й блестяха. — Чувствам, че ще се справя, Джъдсън. Сякаш съм се лутала цял живот и съм търсела себе си, а сега откривам с какво трябва да се занимавам.

— Говориш точно като сестра ми Ема.

— Открих истинската си страст, също като теб. Сигурна съм, че и сестра ти ще намери своята някой ден.

За един кошмарен миг той се озова отново в подводните пещери, поемайки последната глътка въздух от бутилката. Отне му няколко секунди, за да продължи да диша.

Искаше той да пробужда страстта й, не някаква идея за детективско разследване, осъзна Джъдсън. Но тя имаше право. Той изпитваше страст към работата си. Как би могъл да я лиши от нещо подобно? Защото можеше да е опасно. Това беше причината. Мисълта, че Гуен може да се заеме сама с разследвания на убийства, смрази кръвта му. Но трябваше да признае, че я разбира.

Седяха тихо известно време, а дъждът обливаше предното стъкло на джипа. Кипящата енергия на водопада беше осезаема сила, която проникваше при тях. Нещо дълбоко в Джъдсън откликваше на дивите течения. Неспирният, безмилостен грохот беше приглушен от затворените прозорци, но въпреки това се чуваше като далечно ехо. Джъдсън се зачуди колко хилядолетия водата се беше стичала през скалата. И без човек да има талант, можеше да разбере, че паранормалното е реалност. Стигаше само да погледне силите на природата, за да осъзнае, че енергията съществува в огромен — може би безкраен — спектър. И тя се простираше далеч отвъд онова, което хората, с техните ограничени сетива и недоразвити машини, можеха да измерят.

— Понякога преследването не завършва благополучно — каза той след известно време. — Случва се да достигна целта си твърде късно и вече да не мога да помогна на никого. Понякога хората не приемат отговорите, които откривам. А друг път се провалям.

— Случвало ми се е и аз да не мога да оправя някой лош сън — призна Гуен. — Понякога клиентите не приемат съветите, които им давам. Но поне като частен детектив ще имам повече възможности.

— Основният недостатък на детективската работа е, че трябва да се занимаваш с клиенти — каза той.

— Не може да са по-капризни или трудни от тези, които идват на терапия при мен.

— Може и да не са капризни, но определено са опасни. Последният ми клиент опита да ме убие.

— Мили боже! — Гуен преглътна тежко. — Е, обещавам, че ще внимавам.

— Все го повтаряш.

— Не се засягай, но при попрището, което сам си избрал, нямаш право да поучаваш другите колко е важно да не се поемат рискове. Нито ти, нито аз можем да пренебрегнем способностите си, Джъдсън.

— Разговорът не отива на добре, нали? — отбеляза той. — Може би трябва да се върнем към разследването, с което сме се заели.

— Добре.

Той се намести в ъгъла и подпря ръка на облегалката на седалката си.

— Хрумна ми, че е възможно Зандър Тейлър да ви е предоставил повече информация, отколкото сте подозирали.

Гуен повдигна вежди.

— Защо мислиш така?

— Опитният лъжец обикновено е достатъчно умен да казва колкото се може повече истини. Така историята му е по-убедителна.

— Едно нещо знам със сигурност за него и то е, че беше отличен лъжец.

— В такъв случай е възможно поне част от информацията, която е предоставил на Евалин, когато е кандидатствал за проучването, да е била вярна.

— Дори и да е така, как ще отделим истината от лъжата?

Джъдсън затвори очи и задейства малко енергия — достатъчно, за да активира таланта си и да се озове в главата на психопата.

— Имам чувството, че когато започнем да ровим, ще открием, че Тейлър наистина е бил осиновен и че осиновителите му са били убити. Може би от самия Тейлър, след като знаем какъв е парапсихичният му профил, ала това не е нашият проблем в момента.

— Понякога се чудя колко хора е убил, но вероятно никога няма да научим — каза Гуен мрачно. — А може би и не искам да знам.

Джъдсън я погледна.

— Сигурно не е излъгал, че е попаднал в приемно семейство. Всички тези факти могат да бъдат проверени. Освен това те биха събудили съчувствие към него. А той точно това е целял.

— Склонна съм да се съглася с теб, дори и само заради факта, че когато говореше за приемни семейства, беше очевидно, че ги познава добре.

— Като теб?

— Да — призна тя с равен глас. — Но дори и тези конкретни факти да са верни, къде ни отвеждат те?

— Още не съм сигурен — замисли се той. — Все още се лутам, задавам въпроси… Но трябва да действаме по-бързо. Нямам време да правя проучвания. Ще възложа на Сойър да провери историята на Тейлър и да види какво ще открие. — Джъдсън посегна към телефона си. — По дяволите! Щеше да бъде полезно, ако разполагахме със старите папки на Болинджър от времето, когато е работела в „Самърлайт“.

— Защо? — попита Гуен.

Джъдсън започна да набира номера на Сойър.

— Поне щяха да ни помогнат да разберем Тейлър по-добре. Училището би трябвало да пази някакви данни за миналото му.

— Но Зандър не е учил в „Самърлайт“.

Джъдсън застина миг преди да натисне бутона за свързване.

— Сигурна ли си?

— Напълно.

— Мислех, че всички участници в проучването на Болинджър са избрани от папките от „Самърлайт“.

— Евалин откри повечето от нас от тези папки, но не всички — поясни Гуен. — В началото беше пуснала за кратко обява в интернет. Но се отказа от този подход само след няколко дни, защото беше затрупана от молби на кандидати, които живееха във фантазиите си: фалшиви екстрасенси, откачени, отвлечени от извънземни и поддръжници на теории за конспирации. Каза, че не може да прерови всички тези случаи, за да открие евентуално един или двама души с истински таланти.

— А как е попаднала на Тейлър?

— Той ни разказа, че видял една от обявите в мрежата, които Евалин беше пуснала в началото на проекта. Свързал се с нея по интернет и я очаровал, като поласкал академичната й гордост. Представил се за сериозен изследовател. Споделил, че е чувал за работата й в полето на паранормалното и че е чел някои от публикациите й в едно електронно списание. Когато предложил да дойде в Уилби за своя сметка, за да се запознае с нея, тя подскочила от радост. А след разговора с него беше убедена, че той има истински паранормален талант.

— Така става. — Джъдсън се загледа във водопада, стиснал телефона си в ръка. — Така нещата се връзват…

— За какво говориш? — не разбра Гуен. — Защо е толкова важно, че Зандър се е включил в проучването на Евалин, отговаряйки на обява в интернет?

Джъдсън се обърна към нея.

— Помисли сама… Евалин пуска кратка серия от обяви в мрежата, но после отменя набирането на кандидати по този начин, за да използва само папките си от „Самърлайт“. Ала за този кратък отрязък от време тя по някакъв начин е успяла да привлече вниманието на сериен убиец.

Гуен кимна бавно.

— Има милиони фалшиви екстрасенси, които се рекламират онлайн. Какъв е шансът Тейлър да попадне точно на рекламата на Евалин? Това ли питаш?

— Да.

— Аз специално нямам представа — призна Гуен. — Старая се да избягвам математиката.

— Това не е математика, а интуиция.

Гуен се усмихна.

— Ти и твоят талант.

— Мисля, че Зандър Тейлър е научил за Евалин и проучването й преди две години, защото вече е имал сигнализация. Някаква предупредителна система, създадена така, че всяка новина от Уилби да се появява на компютъра му.

— За бога, защо да следи новините от някакво малко градче?

— Има само една причина, за която се досещам — обясни Джъдсън. — Следял е какво става в Уилби, защото е имал лична връзка тук.

— Но никой в града не го познаваше, сигурна съм в това. Иначе все някой щеше да се издаде…

— Каза ми, че Луиз Фулър не била особено общителна.

— Луиз… — Очите на Гуен леко се напрегнаха. — Мили боже, прав си. Никол спомена, че Луиз настройвала фотоапарата му. Това означава, че е възможно Зандър да е познавал Луиз от годините, преди да дойде в Уилби. Може би той я е използвал през цялото време. Но никоя от другите му жертви не живееше близо до градчето, поне ние не открихме такива.

— Умният психопат не замърсява собственото си гнездо, поне докато не загуби контрол или не реши да се отърве от нежелани свидетели. Защо да рискува с убийства на място, което обитава? — Джъдсън замълча за момент. — Освен ако предизвикателството не е неустоимо.

— Групата участници в проучването на Евалин е била неустоимо предизвикателство — прошепна Гуен. — Пристрастеността на Зандър е надделяла над самоконтрола му.

— Тейлър е следял събитията в Уилби, защото Луиз Фулър, жената, която е настройвала оръжието му, е живеела тук. Но сега възниква въпросът: как той е открил Луиз?

— И защо никой в града не го познаваше, преди да се присъедини към проучването — добави Гуен.

Джъдсън погледна към лабораторията от другата страна на водопада.

— Тук вече трябва да гадаем, но все пак има няколко сигурни неща. Парапсихичният талант е с генетичен компонент. Например семейство Копърсмит доказва, че способността да се вижда и манипулира паранормалното може да се предава по кръвна линия. Другото, което знам, е, че семейните тайни винаги се пазят най-ревностно.

— Семейни тайни ли? — попита Гуен озадачена.

— Ще трябва да проверим това. Ще се обадя на Сойър.

Той набра номера.

Ник отговори на третото позвъняване. Джъдсън чу приглушени гласове около него. Един от тях беше на майка му.

— Дано да е нещо важно — каза Ник. — В момента съм зает, Копърсмит.

— Какво правиш? — попита Джъдсън.

— Пробвам смокинга си. Между другото майка ти казва, че трябва скоро да дойдеш на проба, иначе ще си имаш големи неприятности. Нали си кум на Сам, ако не си забравил.

— Това, което помня, е, че би трябвало да работиш по моя случай.

— Някои от нас, които са с истински талант, можем да се занимаваме с няколко работи едновременно. Майка ти и аз например. Между другото госпожа Копърсмит поръча да ти предам, че още не е открила странни финансови маневри за никой от списъка на заподозрените, който ми даде.

— Ще добавя още имена в този списък.

— Как така розова! — Гласът на Ник се изпълни с възмущение. — Ще водя булката по пътеката към олтара. Това е класическа сватба. Не мога да бъда с розова риза. Ще бъда с бяла.