Джъдсън я издърпа от стола й и я накара да седне в скута му. Прегърна я силно.

— Да прекарам нощта тук с теб е точно това, което искам да направя — каза той. — А след тази вечер мечтая да прекарам и утрешната нощ с теб. И следващата, и всички останали…

Надежда и копнеж изпълниха душата й.

— Казваш, че ще даде шанс на партньорството ни?

— Не говоря за партньорството — възрази Джъдсън. — Това е делово споразумение. А ние сме любовници, не помниш ли?

— Да, любовници. Така е.

Може би не завинаги, но поне за известно време.

44.

Три дни по-късно Гуен стоеше с Джъдсън, Ник и Илайъс под един огромен плажен чадър. Навесът целеше да ги предпази от силното слънце, което изгаряше малкия остров. Макс не беше тук. В момента беше в Копър Бийч, където Уилоу Копърсмит се грижеше да му осигурява толкова прясна сьомга, колкото можеше да изяде.

Гуен гледаше неколцината мъже, които използваха сложни лъскави машини, за да изкопаят и отстранят последните скали и отломки от входа на пещерата. Всички машини и инструменти носеха логото на „Копърсмит“. Същото лого се виждаше и на каските, предпазните очила и униформите на работниците.

Нишки от енергия се изплъзнаха от входа на пещерата. Те накараха Гуен да настръхне. Тя знаеше, че и четиримата усещаха бриза от парапсихична енергия. Работниците при входа бързо се отдръпнаха назад.

— Вътре, в това тясно пространство, се е натрупала толкова енергия, че всички я усещат — каза Илайъс тихо. — Дори и работниците, които нямат специална чувствителност.

Един от мъжете се отдели от групичката и приближи до него.

— Мисля, че вътре е имало някакъв газ, шефе — каза той. — Не съм сигурен с какво си имаме работа. Да се обадя ли да изпратят оборудване за проверка? Могат да ни го доставят от офиса в Аризона за един ден.

Илайъс погледна Джъдсън.

— Ти решаваш. Ще продължим ли сега, или ще изчакаме, докато измислим как да понижим нивото на енергия в пещерата?

— И двамата знаем, че няма начин да се понижи нивото на паранормалната енергия — рече Джъдсън. — Но мисля, че мога да го издържа. Проблемът може да дойде от зарята вътре. Ако още гори, никой няма да успее да влезе. В такъв случай можем просто да затворим входа, за да е сигурно, че никой няма да влезе в пещерата. Ще отида да погледна.

— Ще дойда с теб — каза Ник. — Харесват ми места със силна енергия. Действат ми възбуждащо.

— Леле, какъв шок! — възкликна Джъдсън. Той тръгна към входа. — Да вървим.

Гуен се притесни.

— Чакай, може би трябва да го обмислим, преди да се втурнете в пещерата…

Но Джъдсън и Ник вече крачеха натам и се преструваха, че не я чуват.

— Не се тревожи — успокои я Илайъс с тих глас. — Няма да направят нещо глупаво. Поне така мисля.

— А ако все пак направят? — попита тя.

— В такъв случай двамата с теб ще трябва да влезем и да ги издърпаме навън от проклетата пещера.

— О, да! Точно така.

Те видяха как Джъдсън и Ник взеха някакво оборудване и изчезнаха в пещерата.

— Е, не изтичаха веднага навън, значи не са попаднали на нещо, което не могат да понесат — отбеляза Илайъс.

Гуен оглеждаше машините и екипа от работници. Не беше експерт, но й се стори, че наоколо стоят много повече хора, отколкото бяха нужни за работата.

— Наистина ли това е набързо организиран проект? — попита тя. — Впечатлена съм. На този малък остров има огромна бюрокрация. Не трябват ли обикновено дни, седмици и дори месеци, за да се получат нужните разрешения за подобни изкопни работи?

Илайъс изсумтя.

— Не и когато наемеш местни работници, платиш доста пари на местни фирми и подкупиш правилните хора по веригата. Ще се изненадаш колко бързо може да се придвижи подобен проект.

— Много сте добър, господин Копърсмит.

— Дано да е така. — Той замълча. — Но този проект беше съвсем лесен.

— А ако уреждането на документите не се беше получило толкова гладко, щяхте да долетите с малка армия от лични телохранители, нужното оборудване и работници, за да отворите входа на пещерата.

— Разбира се — потвърди Илайъс.

— Понеже знаете, че Джъдсън трябва да се върне вътре.

— Да. — Илайъс огледа входа на пещерата през слънчевите си очила. — От начина, по който ми обясни по телефона, разбрах, че за него е много важно да се върне вътре.

— Да. Така е.

Илайъс погледна Гуен.

— Джъдсън изглежда много по-добре, отколкото когато се върна от този остров.

Тя си спомни горещата енергия, която гореше в аурата на Джъдсън вечерта, когато се бяха запознали на вечерята в Сиатъл.

— Да. Сега той е добре.

— Благодарение на теб.

— Не. Джъдсън се нуждаеше от време, за да се възстанови след тежкото изтощение от преживяното тук.

— Но ти си помогнала на този процес. Двамата с Уилоу няма да забравим какво направи за Джъдсън. Семейството ни ти е длъжник. Ако някога се нуждаеш от нещо, просто ни кажи.

Гуен се усмихна, трогната.

— Благодаря, господин Копърсмит. Но тази услуга вече е отплатена. Джъдсън ми помогна да приключа с онази незавършена история в Уилби. Сега сме квит, повярвайте ми.

— Добре. — На грубоватото му лице се изписа задоволство. — Уилоу казва, че така е по-добре.

— Права е — съгласи се Гуен. — Така всеки е свободен да продължи напред.

— Да. Уилоу твърди, че не е добре една жена да се тревожи, че мъжът е влюбен в нея, защото го е спасила от кошмарите му. Според нея за връзките е важно жената да знае, че е намесено нещо по-дълбоко и трайно.

Гуен затаи дъх.

— Съпругата ви е мъдра жена.

— Така е. — Илайъс я погледна през слънчевите си очила. — И аз не съм глупав.

Гуен се засмя.

— Никой не ви е нарекъл глупав, господин Копърсмит.

— Джъдсън е влюбен в теб.

Тя се обърна да погледне към пещерата.

— Много е рано, за да се каже.

— Не и за един Копърсмит. Въпросът е дали ти ще разбиеш сърцето му?

Тя се изчерви.

— Наистина не мисля, че сега е времето или мястото да говорим за тези неща.

— Не се сещам за по-добро време и място. Въпросът е съвсем прост. Ще разбиеш ли сърцето на сина ми?

— Господин Копърсмит, за бога…

— Уилоу казва, че ако се каниш да разбиеш сърцето му, трябва поне да е заради добра причина, а не заради някоя погрешна.

Гуен усети, че започва да се ядосва.

— Ако приемем, че наистина съм в състояние да го направя, в което силно се съмнявам, каква би била погрешната причина да разбия сърцето на Джъдсън?

— Да го направиш, защото смяташ, че е за негово добро — каза Илайъс. — Най-ужасната причина на света.

Тя замръзна.

— Но ако той не е наясно със себе си…

— Няма такова нещо като Копърсмит, който не е наясно със себе си. — Илайъс млъкна и насочи вниманието си към пещерата. — Ето ги, излизат. Не изглежда да са се изпържили вътре.

Гуен проследи погледа му. Джъдсън и Ник се появиха от пещерата. Тя веднага задейства сетивата си и огледа аурите им. И двамата изглеждаха нормално — поне доколкото можеха да изглеждат нормално аурите на двама души със силни таланти, помисли си тя.

— Те са добре — съгласи се тя.

Джъдсън свали каската и сложи слънчевите си очила. Тръгна към Гуен и Илайъс. Ник го последва, ухилен от въодушевление.

— Вътре още има силна енергия. Като някаква екстремна атракция е.

Илайъс погледна Джъдсън.

— Намери ли нещо?

— Може би. — Джъдсън вдигна предмет, който изглеждаше като фенер. — Това е оръжието, което Сполдинг използва срещу мен. Ще накарам Сам и техниците да го огледат.

Гуен се разочарова.

— Но това не е, което търсеше в съня си.

— Не е — потвърди Джъдсън. Той бръкна в джоба си и извади къс хартия. — Ето кое дойдох да намеря.

— Какво пише на него? — попита Илайъс.

— Мисля, че е име на фирма и градът, където се намира тя — каза Джъдсън. — Някой от вас да е чувал за „Джоунс и Джоунс“ в Скаргил Коув, Калифорния?

45.

Гласът от другия край на линията прозвуча като ниско, зловещо ръмжене на мечка.

— Фалън Джоунс — каза мечката. — Кой сте вие и откъде имате този номер?

— Казвам се Джъдсън Копърсмит — представи се Джъдсън. — Получих номера от един човек, който е много добър в издирването на информация в интернет.

Ник се усмихна и отпи от бирата си.

Последва кратко мълчание отсреща.

— Копърсмит като в „Копърсмит Майнинг Кампъни“? — попита Фалън Джоунс. Звучеше заинтригуван.

— Да. И също като в „Копърсмит Кънсалтинг“ — поясни Джъдсън.

— Не съм чувал за „Копърсмит Кънсалтинг“.

— Малка фирма сме — отвърна Джъдсън. — Специализирана в парапсихични разследвания. Нещо като „Джоунс и Джоунс“.

— Така ли? Доста такива агенции има на пазара. Повечето са мошеници.

— Ние сме различни — отвърна Джъдсън. — Като вас. И между другото ние също не сме чували за „Джоунс и Джоунс“. Но трябва да поговорим.

— Защо?

— Обаждам се от един малък остров в Карибско море. От една подводна пещера извадихме останките от тялото на мъж, на име Даниел Паркър. Бил е убит преди малко повече от месец. Оставил е съобщение за този, който го открие, къс хартия, на който пише името на фирмата ви.

— Прав сте — каза Фалън Джоунс. — Трябва да поговорим.

46.

— От тази агенция „Джоунс и Джоунс“ изпратили Даниел Паркър да работи под прикритие в друга тайна държавна агенция, свързана с разузнавателната общност — обясни Джъдсън. — Изчезнал без следа преди повече от месец. Джоунс каза, че го проследили до някакъв карибски остров, но не този. И оттам следата се губела.

Ник се взираше в екрана на компютъра си.

— От този момент нататък Паркър е плащал само в брой. Наел лодка, с която да стигне до острова, където очевидно смятал да се срещне със Сполдинг.

— Според Джоунс, Паркър случайно е попаднал на операцията на Сполдинг, докато е работел по друг случай — продължи Джъдсън. — Вместо да докладва на „Джоунс и Джоунс“, изглежда, Паркър е станал изменник. Видял шанс за лесни пари. Джоунс смята, че вероятно Паркър е опитал да изнудва Сполдинг. Но ако случаят е такъв, Паркър изобщо не е бил от неговата класа.

Бяха се събрали на верандата на открития бар в хотела. Гуен се беше изтегнала на шезлонга и си играеше с чадърчето в коктейла си с ром. Наслаждаваше се на красивия залез над острова. Беше същият цвят като коктейла й.

— Сполдинг е планирал да започне работа за тази организация „Нощните сенки“, за която Джоунс ти е разказал, така ли? — попита тя.

— Джоунс твърди, че „Нощните сенки“ са група хора с паранормални таланти, които са разработили някакво лекарство, което засилва вродените паранормални способности на човек — обясни Джъдсън.

Ник повдигна вежди.

— Това е готино.

— Според Джоунс не чак толкова — уточни Джъдсън.

— Очевидно лекарството има тежки странични ефекти, такива, в сравнение с които агресивността, предизвикана от вземането на стероиди, изглежда като обикновена простуда. Също така съществуват сериозни последици при спиране на приема. Пропускането на няколко дози изпраща човек в бързо прогресираща лудост. Обичайният резултат е самоубийство. „Джоунс и Джоунс“ имат антидот, но никой не е пожелал да го вземе. „Нощните сенки“ предпочитат да не оставят следи.

— По дяволите! — изруга Ник. — Защо винаги трябва да има странични ефекти? Явно сега знаем какво е станало с онези двамата, които са те нападнали тук, на острова, преди да влезеш в пещерата.