Пола тръгна с наперена крачка към кухнята.

Джъдсън изчака тя да се отдалечи и вметна:

— Изглежда, си се сдобила с котка.

— Засега… — Гуен понижи отново глас и се наведе леко напред: — Колко време мислиш, че ще ти трябва, за да проведеш разследването?

— Зависи докъде искаш да стигна с него. — Джъдсън говореше с нормален тон, без да шепне.

Гуен се намръщи.

— Какво означава това?

— Ще ми трябват около пет секунди на мястото, за да определя дали приятелката ти е била убита.

— Наистина ли? Брат ти подчерта, че се занимаваш професионално с разследвания и че имаш талант за тези неща, но пет секунди на местопрестъплението не ми звучи като достатъчно време за провеждане на задълбочено разследване.

Джъдсън отхвърли съмненията й с леко движение на ръката си.

— Убийството оставя следи, дори и когато е осъществено с паранормални средства. Но ти вече знаеш това, нали? Трябва да си доловила нещо, когато си открила тялото на приятелката си, което те е накарало да заподозреш, че има нещо нередно.

Гуен забарабани с пръсти по масата.

— Добре, очевидно имам подозрения, но талантът ми е доста несигурен за такива неща.

— Несигурен ли?

— Мога да разчитам сънища и да виждам аури. Не разследвам убийства. Виж, същественото е, че трябва да бъда абсолютно наясно какво се е случило с Евалин. Това означава, че ми е нужен човек, който да проведе разследването и който е готов да прекара повече от пет секунди на местопрестъплението.

— Така ли? — Джъдсън се облегна на стола си и опъна краката си под масата. Пъхна палците си под широкия си кожен колан. — Какво по-точно искаш от мен?

— Ами, първо, очаквам да определиш причината за смъртта.

— Тоест искаш да знаеш дали Болинджър е била убита с паранормални средства?

— Да. Признавам, че предвид здравословното й състояние не е невъзможно да е получила сърдечен удар или инсулт. Но искам да бъда сигурна.

— Какво друго? — попита Джъдсън.

— Ако заключиш, че е била ликвидирана, искам да откриеш убиеца, разбира се.

— Виждаш ли — ето къде нещата стават несигурни, както се изрази ти…

Гуен присви очи.

— Това сложно ли е?

— Много сложно.

— Защото не те бива особено в това да откриваш убийци ли? — попита тя с най-сладкия си глас.

— Глупости. Бива ме.

Той млъкна, защото Пола се върна пред масата с неговото кафе и сметката, която Гуен трябваше да подпише. Пола я изчака, докато тя надраска името си на листа и й остави бакшиш.

Пола го взе и се отправи към кухнята.

— Не изглеждаше впечатлена от бакшиша — отбеляза Джъдсън.

— А би трябвало, защото беше приличен… Работила съм като сервитьорка. Всички знаят, че бившите сервитьори оставят по-щедри бакшиши от необходимото, дори и когато обслужването не е било добро.

— Просто казвам, че тя не изглеждаше впечатлена.

— И освен това не обича котки. Забрави за Пола. Да се върнем на нашата тема. Спомена, че умееш да откриваш лошите. Тогава кое е трудното за теб в едно разследване на убийство?

Джъдсън вдигна чашата с кафето си.

— Усложнението в такива случаи е да се намерят такива доказателства, от които местните ченгета ще имат полза. И чрез тях да арестуват извършителя и той да бъде осъден.

— Вие с брат ти не се ли занимавате именно с това?

— Не точно — отвърна Джъдсън. — Обикновено работата ни не се документира.

— Така ли?

— Аби не ти ли обясни каква е дейността на „Копърсмит Кънсалтинг“?

Гуен се поколеба.

— Каза ми, че провеждате разследвания на сигурността по поръчка на някаква държавна агенция, която наскоро била закрита заради бюджетни съкращения.

Джъдсън изглеждаше засегнат, но не я поправи.

— Точно така — съгласи се той. — Но хубавото в работата за бившия ни клиент беше, че този, който ръководеше нещата, не се впрягаше за разни законови технически изисквания, с които трябва да се съобразяват стандартните правоохранителни органи. Ние не се занимавахме с арести.

— Ясно.

— Проблем ли има? — попита Джъдсън.

— Още не съм сигурна. Брат ти предупреди ли те, че ако успеем да докажем убийството на Евалин Болинджър, шефът на местната полиция ще сметне, че аз съм главната заподозряна?

Джъдсън отпи от кафето си и остави чашата.

— Мисля, че Сам спомена за тази възможност, да.

— Да си изясним нещо, Джъдсън. Наемам те да откриеш човека, който е убил Евалин Болинджър, ако приемем, че е била убита. Очаквам да го направиш по начин, който няма да прати мен в затвора.

— Обикновено начислявам по-висока тарифа за такава работа.

Гуен впери поглед в него и няколко секунди мълча. В това време Джъдсън пийна още от кафето си.

— Сериозно ли говориш? — попита тя накрая.

— Не. — Усмивката му беше ледена, а очите му горяха. — Не се тревожи, ти ще минеш по тарифата за роднини и приятели. Това означава, че няма да плащаш за допълнителните услуги като тази да се погрижа убиецът да бъде арестуван. Ще ги получиш безплатно.

— О, благодаря. — Беше готова да избухне, но се овладя. Напомни си, че нямаше други варианти за хора, които да проведат разследването. — Какво точно предлагаш да направим като начало?

— Според „Парапсихични разследвания за глупаци“ първата стъпка е да се посети местопрестъплението. — Той погледна часовника си. — Ще направя това по-късно тази вечер, когато мога да вляза вътре, без да ме забележат.

— Няма защо да се прокрадваш в къщата. Ключовете са у мен.

— Е, това със сигурност ме улеснява. Може ли да попитам защо имаш ключове от къщата на жертвата?

Гуен се напрегна.

— Евалин нямаше много приятели. Тя прекара живота си в изучаване на паранормалното.

— Което не е доходоносна кариера, освен ако не си шарлатанин ясновидец.

— Точно така — съгласи се Гуен. — Но все пак имаше някаква собственост и е оставила всичко на мен.

Джъдсън повдигна леко вежди.

— Този случай става все по-интересен с всяка изминала минута. Осъзнаваш ли, че в някои кръгове фактът, че си единствената наследница на Болинджър, може да се възприеме като мотив за убийство?

— Повярвай ми, тази мисъл вече ми мина през ума, и то повече от веднъж.

5.

Джъдсън влезе в стаята си на третия етаж и хвърли черната пътна чанта на табуретката до голямото легло. Едно нещо беше пределно ясно: нищо не се беше променило в реакцията му спрямо Гуен. Когато я видя в чайната, изпита същия прилив на сексуално желание, същата дълбока тръпка, които се бяха стоварили върху него преди месец, при първата им среща в Сиатъл.

В онази вечер тя беше поразила сетивата му като наркотик. Днес беше изпитал същия опияняващ шок.

Нещо повече, този път реакцията му беше още по-силна, може би защото не беше спирал да мисли за нея през изминалия месец.

Тя е висока за жена, но точно подходяща на ръст за мен, мислеше си Джъдсън. Беше привлекателна, но не като момичетата от кориците на списанията. И имаше страхотно силно въздействие върху него.

Носеше тъмната си коса на спретнат кок на тила, което подчертаваше кралския й нос, високото чело и дълбоките, пронизителни очи на вещица.

А това веднага извикваше очевидния въпрос: къде беше мъжът в живота й? Според Сам и Аби в света на Гуен нямаше такъв, ала твърдението им изглеждаше малко вероятно. Кого трябва да убия, за да станеш моя, Гуендолин Фрейзиър?

Старите дъски на пода изскърцаха под нозете му, когато прекоси стаята. Странноприемницата беше от края на деветнайсети век. Според черно-белите снимки на стените сградата беше изникнала като частно имение. Богатият търговец на дървесина, който я построил, я използвал като лятна къща, където да посреща гости и бизнес партньори.

Джъдсън спря до прозореца, за да проучи гледката. Реката се виждаше през гъстата гора. От мястото, където се намираше, водопадите не се забелязваха. Замисли се за това, което беше успял да научи за събитията преди две години. Първите два смъртни случая настъпили през по-малко от три седмици. Гуен открила и двата трупа. Няколко дни по-късно Зандър Тейлър паднал във водопадите, очевидно самоубийство. Гуен и този път се обадила на 911.

Всичко беше много неясно. Открояваше се единствено фактът, че мистериозните смъртни случаи, отнели живота на трима от участниците в изследователския проект на Болинджър, бяха секнали след смъртта на Тейлър. Според Сам оцелелите участници в проучването бяха все още живи. Поне до тази сутрин.

А сега водещата проекта беше мъртва. И отново Гуен Фрейзиър беше открила тялото.

Джъдсън продължи да се взира в гъстите гори отсреща. В планините на Орегон все още имаше много диви места. Всяка година хора тръгваха на походи в тази част на Тихоокеанския северозапад и изчезваха завинаги. Суровият терен осигуряваше безброй скривалища за всякакви хищници, включително и за опасни хора. Един престъпник би могъл да извърши убийство и после да изчезне в горите за толкова дълго, колкото поискаше.

Обърна се с гръб към прозореца и бавно свали пуловера си. Отвори кожената чанта, извади чиста риза в малко по-различен нюанс на сивото, взе несесера си с тоалетни принадлежности и влезе в голямата, декорирана във викториански стил баня, за да се освежи. Не беше свикнал да работи за частни лица, но предполагаше, че е желателно да бъде спретнат. Поне беше сигурен, че това бе от значение за клиент като Гуен. Долу в чайната тя беше заявила недвусмислено, че я глождят съмнения за таланта му и неговата ангажираност към случая. Най-добре беше да се заеме за работа, преди тя да го е уволнила.

Напомни си, че трябва да се грижи за репутацията на „Копърсмит Кънсалтинг“. Не можеше да си позволи да загуби още един клиент.

Отне му половин секунда да разпознае мъжа в огледалото. Очите му не изглеждаха така мрачни и бездушни като през изминалите седмици. Беше сигурен за едно — Гуен Фрейзиър щеше да му осигури работата, от която се нуждаеше, за да забрави терзанията си.

Втъкна ризата в панталона си и излезе от огромната баня.

Приглушено мяукане го накара да спре. Обърна се към свързващата врата. Тя беше заключена от неговата страна, но Джъдсън забеляза сенките на четири лапи до процепа под вратата.

Той отключи и натисна дръжката, но откри, че вратата все още е залостена от страната на Гуен.

— Съжалявам, коте — рече той. — Засега не може да мърдаш оттам.

Чу ново приглушено мяукане. Този път котаракът звучеше раздразнен.

— Оплачи се на шефката — каза Джъдсън.

Той отново прекоси стаята и спря, за да завърже връзките на дясната си обувка, като подпря крак на табуретката до леглото. Дръпна крачола си и се увери, че пистолетът в кожения кобур е на мястото си на глезена му.

Доволен, че е подходящо облечен за работа — вероятно дори малко по-издокаран от необходимото, той излезе в коридора и слезе във фоайето. Смущаващ шепот от енергия премина през сетивата му, когато осъзна, че Гуен не го чака край рецепцията.

Мъжът зад бюрото вдигна глава от това, върху което работеше, и го погледна с присвити очи през очилата си с черни рамки. Беше около трийсетгодишен, набит, със светлокафява коса, която беше започнала да оредява. Номерът с прехвърлените през темето кичури не вършеше работа. На табелката с името му пишеше „Райли Дънкан“.

— Ако търсите госпожица Фрейзиър, тя излезе навън да говори с един човек — обясни Райли.

Джъдсън му благодари с кимване, погледна през прозореца и видя Гуен на паркинга. Не беше сама. Висок мъж с дълга до раменете руса коса беше с нея. Нещо в начина, по който изглеждаха двамата, застанали един до друг, подсказваше, че се познават от преди. По скръстените ръце на Гуен и вирнатата й брадичка Джъдсън отгатна, че Гуен не е доволна от развоя на разговора.

Той излезе навън. Беше късен следобед и градът още беше облян от слънчевата светлина на дългите летни дни. Но тук, в планините, здрачът се спускаше по-рано дори по това време на годината. Сенките вече се прокрадваха към Уилби.