Сюзън Елизабет Филипс

Първата дама

„Трябва да овладеете онова, с което смятате, че не можете да се справите.“

Елинор Рузвелт

1.

Корнелия Личфийлд Кейс усещаше как носът я засърбява. Иначе той си беше много елегантен нос. Перфектно оформен, сдържан, изящен. Челото й можеше да се нарече патрицианско, скулите — фино изрязани, но в никакъв случай не и остри, което щеше да ги напрани вулгарни. Синята мейфлауърска1 кръв във вените й беше осигурила тен дори по-нежен от този на Жаклин Кенеди2 — една от най-известните й предшественички. Френското излъчване включваше и дългата й светла коса, която тя би подкъсила още преди години, ако баща й не й беше забранил да го прави. По-късно съпругът й също беше й предложил — о, беше я помолил така нежно, той винаги беше нежен с нея — да я остави дълга. И ето каква беше сега, американска аристократка с прическа, която мразеше, и нос, който я сърбеше и който нямаше как да почеше, тъй като стотици милиони хора по света я наблюдаваха на екраните на телевизорите си.

Фактът, че погребваш съпруга си, със сигурност би лишил деня ти от повод за забавления.

Тя потрепери и се опита да потисне надигащата се истерия, чувствайки, че се беше приближила още повече до усещането, че ще се разпадне. Застави мисълта си да се концентрира върху красотата на октомврийския ден и начина, по който слънцето проблясваше по редиците мраморни гробове в Арлингтънското национално гробище, но небето беше като надвиснало, а слънцето — твърде жежко. Дори й се струваше, че и земята като че се надигаше, за да я погълне.

Мъжете от двете й страни още повече я наближиха. Новият президент на Съединените щати я улови за рамото. Баща й я прихвана за лакътя. Точно зад нея скръбта на Тери Акерман — най-близкия приятел и съветник на мъжа й, я заля като огромна тъмна вълна. Те я задушаваха, отнемайки й въздуха, от който имаше нужда, за да диша.

Тя потисна надигналия се у нея вик, свивайки пръстите на краката си в елегантните черни кожени обувки, прехапвайки долната си устна и насочвайки съзнанието си изцяло към звучащия хор от „Goodbye, Yellow Brick Road“3. Песента на Елтън Джон й припомни, че той беше написал една друга песен — за мъртва принцеса4. Дали щеше сега да напише една и за убит президент? Не! Не мисли за това! Щеше да мисли за косата си, за носа, който я сърбеше. Да се тревожи как така не можеше да яде, откакто нейната секретарка й беше съобщила новината за убийството на Денис, извършено само през три пресечки от Белия дом от някакъв луд на тема оръжия, сметнал, че правото му да носи оръжие включва и правото му да се възползва от американския президент като от мишена за стрелба. Убиецът беше застрелян на място от инспектор от вашингтонската полиция, но това не беше променило факта, че нейният съпруг, с когото бяха женени от три години, мъжът, когато тя някога беше обичала така безумно, сега лежеше пред нея в проблясващ на слънцето черен ковчег.

Тя се откъсна от поддръжката на баща си, за да може да се докосне за миг до миниатюрното американско знаме под формата на значка от емайл, забодена на ревера на черния й костюм. Точно тази значка, която Денис толкова често си беше слагал. Би трябвало да я даде на Тери. Прииска й се да можеше да се обърне още сега и да му я подаде, може би, за да облекчи мъката му.

Имаше нужда от надежда — нещо позитивно, в което да се приюти — но положението беше тежко дори за краен оптимист. И изведнъж една мисъл я прониза…

Тя вече не беше Първата дама на Съединените американски щати.



Няколко часа по-късно и малката утеха, която беше открила, й беше отнета от Лестър Вандерворт, новия президент на САЩ, още докато той вдигаше поглед към нея над бюрото в Овалния кабинет, зад което беше седял и Денис Кейс. Кутията с миниатюри „Млечен път“, която нейният съпруг беше съхранявал в специална кутия, останала още от Теди Рузвелт5, беше изчезнала, както и колекцията му от снимки. Вандерворт не беше сложил нищо свое, дори и снимка на починалата си съпруга — пропуск, който тя със сигурност знаеше, че екипът му щеше съвсем скоро да коригира.

Вандерворт беше слаб мъж с аскетично излъчване. Беше и направо непоносимо интелигентен, почти изцяло лишен от чувство за хумор и доказан работохолик. Шестдесет и четири годишният вдовец сега се беше превърнал в една от най-желаните в света партии за женитба. За пръв път — след смъртта на Едит Уилсън осемнадесет месеца след встъпването в длъжност на президента Удроу Уилсън6 — Съединените щати се оказваха без Първа дама.

Въздухът в Овалния кабинет се контролираше от климатик, високите три етажа прозорци зад бюрото бяха непроницаеми за куршуми и това породи у нея усещане, че всеки момент ще повърне. Както беше застанала пред камината, загледана, без да го вижда всъщност, в портрета на Вашингтон7 от Рембранд Пийл8, гласът на новия президент я достигаше като че от много далеч.

— … не бих искал да ви се сторя лишен от съчувствие към мъката ви, като повдигам този въпрос сега, но нямам друг избор. Нямам намерение да се женя повторно и никоя от моите познати дами не е в състояние да се справи като Първа дама. Искам вие да продължите да изпълнявате тази роля.

Докато се обръщаше, усети ноктите си да се забиват в дланите й.

— Това е абсурдно. Не мога да го направя.

Прииска й се да му изкрещи, че все още е облечена в дрехите от погребението, но невъздържаните прояви на чувства бяха изличени от поведението й далеч преди тя да влезе в Белия дом.

Аристократичният й баща се изправи от една от двете кушетки, тапицирани в кремава дамаска, и застана в тъй наречената си поза на принц Филип9 — с ръце скръстени отзад и изнесена върху токовете на обувките тежест на тялото.

— Ти преживя тежък ден, Корнелия. Утре ще можеш по-ясно да прецениш всичко.

Корнелия. Всички хора от значение в нейния живот я наричаха Нийли, освен баща й.

— Нямам намерение да променям решението си…

— Разбира се, че ще го направиш — прекъсна я той. — Управлението на нашата държава се нуждае и от компетентна първа дама. С президента преценихме ситуацията от всички гледни точки и двамата стигнахме до извода, че това е идеалното решение.

Тя твърдо отстояваше решенията си, освен когато въпросът не опираше до нейния баща — тогава се налагаше да прояви желязно упорство, за да му се противопостави.

— Идеално за кого? Не и за мен.

Джеймс Личфийлд й отправи онзи покровителствен поглед, който той, откакто тя го помнеше, използваше, за да упражнява контрол над хората. Иронията беше в това, че той имаше много повече власт сега — като председател на партия, отколкото през осемте години, когато беше вицепрезидент на Съединените щати. Нейният баща пръв беше оценил като потенциален президент Денис Кейс — красивия и неженен губернатор на Вирджиния. Четири години по-късно щеше да постигне върха по отношение на репутацията си като създател на крале, повеждайки дъщеря си към олтара, за да се омъжи за същия този мъж.

— По-добре от всеки друг мога да разбера колко травмиращо би могло да бъде подобно решение — продължи той, — но ти представляваш най-видимата връзка между управлението на Кейс и управлението на Вандерворт. Страната има нужда от теб.

— Да не искаш да кажеш, че партията се нуждае от мен?

На всички им беше ясно, че липсата на личностно обаяние превръщаше в трудна задача избирането на Лестър за президент. Макар и опитен политик, той не притежаваше способността на Денис Кейс да се превръща в звезда.

— Нямаме предвид само бъдещото преизбиране — отрони се от устата на баща й като шприцована сметана лъжата. — Мислим преди всичко за американския народ. Ти си много важна като символ на стабилността и приемствеността.

Вандерворт се намеси оживено:

— Като първа дама вие ще си запазите стария офис и сътрудници. Сам ще се погрижа за всичко, от което имате нужда. Вземете си месец, за да се възстановите при баща си в Нантъкет, и след това ще ви помогнем да се заемете с обичайната си програма, започвайки с прием за дипломатическия корпус. Не поемайте ангажименти за средата на януари — тогава е срещата на Г-8 и пътуването из Южна Америка, което е наложително да се състои. Всичко това всъщност фигурира в програмата ви и не смятам, че би представлявало проблем за вас.

Е, най-накрая изглежда си беше спомнил, че всички тези събития бяха вписани в програмата й — тя беше планирала да бъде участник в тях редом до своя обаятелен, златокос съпруг. Връщайки се отново към по-спокойния си тон, президентът изрече това, с което всъщност трябваше да започне:

— Разбирам, че се намирате в много тежък момент от живота си, Корнелия, но вярвам, че и президент Кейс би искал да продължите обичайните си занимания, а заетостта ще ви помогне да понесете по-леко мъката си.

Копеле! Искаше й се да му изкрещи тази дума в лицето, но тъй като беше истинска дъщеря на баща си, обучена от раждането си в самоконтрол, тя изрече хладно, обръщайки се и към двамата:

— Казах, че това е невъзможно. Сега си искам моя живот обратно. Заслужила съм го.

Баща й се приближи към нея, прекосявайки овалния килим с втъкания печат на президента, отнемайки й по този начин и малкото въздух, от който се нуждаеше, за да диша. Тя се почувства като затворница и си спомни, че Бил Клинтън веднъж беше нарекъл Белия дом бижу в короната на федералната система от изправителни заведения.

— Ти нямаш деца, за да се грижиш за тях, нито професия, на която да се посветиш — поде баща й. — Не си егоистка, Корнелия, а и беше възпитана като човек на дълга. След като прекараш известно време на острова, ще се почувстваш отново предишната. Американският народ разчита на теб.

Как се беше случило така, запита се тя учудена. Как беше успяла да се превърне в толкова популярна първа дама? Баща й го беше обяснил с факта, че страната беше станала свидетел на израстването й, но тя смяташе, че още от детството й я бяха обучавали да се излага на публичното внимание, без да допуска сериозни грешки.

— Аз нямам такава популярност. — Вандерворт говореше в обичайния си директен стил, нещо, което тя харесваше у него, макар това да му струваше избирателни гласове. — Вие можете да ми я дадете.

Тя разсеяно се запита как ли би постъпила Жаклин Кенеди, ако Ел Би Джей10 й беше предложил нещо подобно. Но Ел Би Джей не се беше нуждал от първа дама заместител. Защото вече си е бил избрал най-добрата и се беше оженил за нея. И Нийли си беше мислила, че се е омъжила за най-добрия човек, но при нея ситуацията не се беше развила по най-добрия начин.

— Не искам да се заема с тази роля. Заслужих си правото на личен живот.

— Ти се отказа от правото си на личен живот още когато се омъжи за Денис.

Но баща й грешеше. Беше се отказала още в деня, в който се беше родила като дъщеря на Джеймс Личфийлд.

Когато беше на седем години — много преди баща й да стане вицепрезидент, в националните ежедневници бяха публикувани статии, разказващи как беше подарила всички великденски яйца, намерени от нея на моравата пред Белия дом, на едно дете инвалид. В никоя от тях не се споменаваше, че именно баща й — по онова време сенатор, й беше подсказал идеята да подари яйцата, и че тя беше плакала след това, защото не й се искаше да го прави.

На дванадесетгодишна възраст, със зъби, върху които проблясваха шини, я бяха фотографирали как подготвя порции с царевична крем супа в кухнята за подготовка на супи в Белия дом. На тринадесетгодишна възраст — със зелена боя на носа, докато помагаше в ремонта на дом за престарели хора. Но популярността й беше подпечатана навеки, когато я бяха снимали в Етиопия на шестнадесетгодишна възраст с гладуващо кърмаче в ръце и стичащи се сълзи на ярост и мъка по бузите й. Снимката беше на корицата на „Тайм“ и я превърна в символ на американското милосърдие.

Стори й се като че бледосините стени ще се стоварят върху нея.

— Погребах съпруга си преди по-малко от осем часа. Не искам да водя спорове по въпроса сега.

— Разбира се, скъпа моя. Можем да продължим с уговарянето на ангажиментите ти утре.



В крайна сметка тя успя да си откупи шест седмици спокойно уединение, след което отново я бяха върнали на работа — бяха я върнали към това, което беше научена да прави, това, което Америка очакваше от нея.