Странно, колко много бяха свещениците, които приличаха на Адонис и имаха магнетизма на Дон Жуан. Дали не приемаха безбрачието, за да избягнат другите последици?

— Защо се мъчите да свикнете с Гилънбоун? — поде отново тя. — Не е ли по-добре да се откажете от расото, вместо да се примирявате? С вашите способности бихте спечелили пари и слава в много други поприща, а не можете да отречете, че ви привлича поне мисълта за слава.

Лявата му вежда се повдигна.

— Драга мисис Карсън, вие сте католичка и знаете, че моите обети са свещени. Трябва да нося расото до края на живота си. Не мога да се отрека от него.

Тя се изсмя пренебрежително:

— Е, хайде, хайде! Да не би наистина да вярвате, че ако нарушите обетите си, те ще се стоварят върху вас с гръм и мълнии и ще ви сполети възмездие?

— Разбира се, не. Нито пък ви смятам за толкова наивна, та да допускате, че само страхът от възмездие ме държи в лоното на църквата.

— Охо! Ставате язвителен, отче де Брикасар! Какво тогава ви обвързва все пак? Какво ви кара да понасяте прахта, жегата и мухите в Гили? Нали си давате сметка, че това може да е доживотна присъда?

Сянка премрежи за миг сините очи, но той се усмихна, защото изпита леко съжаление към нея.

— Вие сте ми истинска разтуха, повярвайте. — Сви устни, погледна към тавана и въздъхна. — Още от люлката съм подготвен за свещеник, но далеч не е само това. Как бих го обяснил на една жена? Аз съм като съд, мисис Карсън, който понякога целият се изпълва от бога. Ако бях по-добър свещеник, този съд никога нямаше да остава празен. Това изпълване, това сливане с бога не зависи от мястото. Усещам го, все едно дали съм в Гилънбоун или в епископски палат. Трудно ми е да го опиша, защото дори за свещеника то си остава загадка. Обладава ме нещо божествено, каквото другите хора не могат никога да познаят. Може би е именно това. Да се откажа от него ли? Не, не бих могъл.

— Значи, това е сила, така ли? И защо да е присъща единствено на свещениците? Кое ви кара да мислите, че миропомазването в една изтощително дълга церемония е вече в състояние да надари с тази сила когото и да е?

Той поклати глава.

— Разберете, така съм устроен, не е само до ръкополагането. Дълги години старателно изграждане на такова психическо състояние, което да отвори съда за бога. То трябва да се заслужи. Ден след ден да се заслужи. Именно в това е смисълът на обетите, не разбирате ли? Нищо земно не бива да застане между свещеника и това негово състояние: нито любовта към жена, нито любов към парите, нито отказ да се подчиниш на заповедта на други. Бедността не ме плаши — семейството ми не беше богато, приемам безбрачието и с лекота се приспособявам към него. А колкото до покорството — за мен това е най-трудно. Но се покорявам, защото, ако мисля, че моята личност е по-важна от ролята ми на съд за приемане на бога, ще бъда загубен. И ако трябва, готов съм да изтърпя Гилънбоун като доживотна присъда.

— Тогава сте глупак — каза тя. — И аз съм на мнение, че има по-важни неща от любовта, но да си съд за бога, съвсем не е едно от тях. Интересно, никога не съм предполагала, че така ревностно вярвате в бога. Допущах, че се съмнявате.

— Съмнявам се, разбира се. Та кой мислещ човек не би се съмнявал! Именно за това е тази празнота у мен понякога. — Погледът му бе насочен някъде отвъд нея, към нещо, което тя не можеше да види. — Знаете ли, бих се отрекъл от всяка амбиция, от всяко желание, ако мога да бъда съвършен свещеник.

— Във всяко нещо съвършенството е непоносимо скучно — отвърна тя. — Що се отнася до мен, предпочитам да има и малко несъвършенство.

Той се разсмя и я погледна с възхищение, примесено със завист. Тя бе несъмнено забележителна жена.

Беше останала вдовица преди тридесет и три години, а единственият й син бе умрял още като невръстно дете. Поради особеното й положение в обществото на Гилънбоун тя не беше приела нито едно от предложенията, направени от по-амбициозни мъже. Като вдовица на Майкъл Карсън, тя беше безусловно кралица, но като съпруга на някого трябваше да предостави на мъжа си да се разпорежда с всичките й владения. А Мери Карсън не беше от онези, които бяха се съгласили да свирят втора цигулка. Затова се бе отрекла от плътта в името на властта. Да има любовник, беше немислимо, понеже Гилънбоун бе такъв добър проводник на клюките, както жицата — на електрическия ток. А тя най-малко от всичко искаше да я уличат в човешка слабост.

Но сега бе вече достатъчно възрастна и можеха да я смятат неуязвима за изкушенията на плътта. И ако младият нов пастор така ревностно изпълняваше задълженията си към нея, то тя му се отплащаше с някои дребни подаръци като например автомобил, в това нямаше нищо нередно. Здрава опора на църквата през целия си живот, тя винаги бе проявявала щедрост към своята енория и духовния й пастир — дори когато отец Кели не можеше от хълцане да си прочете литургията. И не единствено тя беше благотворително настроена към приемника на отец Кели. Отец Ралф де Брикасар бе спечелил благоразположението на всеки член от своето паство, бил той богат или беден. Ако онези, които живееха по-далеч, не можеха да дойдат на църква в Гили, той отиваше при тях и то на кон, преди Мери Карсън да му подари колата. Със своята кротост и доброта спечели симпатиите на всички, а някои го обикнаха искрено. Мартин Кинг от Бугела поднови мебелировката в презвитерството, без да жали пари, а Доминик О’Рурк от Дибън-Дибън нае една добра икономка и й плащаше заплатата.

Така от висотата на възрастта и положението си Мери Карсън можеше да се радва на компанията на отец Ралф, без да буди подозрения: приятно й беше да кръстоса остроумието си с това на не по-малко интелигентен събеседник, правеше й удоволствие да го сразява в словесните схватки, макар и никога да не беше сигурна дали е излязла победителка.

— Да се върнем на това, което казахте — че Гили не е място, което би избрал папският нунций — поде тя, като се настани по-удобно в креслото. — Какво според вас би направило достатъчно силно впечатление на негово преосвещенство, та да го накара да превърне Гили в един от стълбовете на своите владения?

Свещеникът се усмихна печално.

— Трудно е да се каже. Може би някакъв изумителен успех например. Внезапното избавление на хиляди души или пък неочакваното изцеление на хроми и слепи… Но времето на чудесата отдавна е отминало.

— Ами, ами! Съмнявам се. Според мен господ просто е променил методите си. В наши дни си служи с пари.

— Колко сте безцеремонна. Може би затова ми допадате толкова много, мисис Карсън.

— Името ми е Мери. Наричайте ме, моля ви, Мери.

Мини влизаше с чая, сервиран върху масичка на колела, когато отец де Брикасар отвърна:

— Благодаря ви, Мери.

Докато ядяха топлите банички и препечените филийки с аншоа, Мери Карсън рече с въздишка:

— Драги отче, искам тази сутрин да се помолите особено горещо за мен.

— Наричайте ме Ралф — каза той и продължи шеговито: — Едва ли бих могъл да се моля за вас още по-горещо, отколкото досега, но ще се опитам.

— Чаровен сте! Или криете някакъв намек в думите си? Не държа на външната форма, но с вас никога не съм сигурна дали зад нея не се таи нещо друго. Както давате например бучка захар на коня. Какво точно мислите за мен, отче де Брикасар? Никога не ще узная, защото винаги ще бъдете достатъчно тактичен да не ми кажете, нали? Похвално, похвално… Но поне се молете за мен. Аз съм стара и имам много грехове.

— Възрастта не щади никого, а и аз съм грешен.

Дрезгав смях се изтръгна от гърлото й.

— Всичко бих дала да разбера какви са греховете ви. Истина ви казвам. — Тя помълча за момент и после промени темата: — Останах без главен пастир.

— Пак ли?

— За пети път от една година насам. Все по-трудно попадам на свестен човек.

— Е, казват, че и вие не сте кой знае колко щедра и грижлива работодателка.

— Какво нахалство! — възмути се тя и се разсмя. — А кой ви купи новия „Даймлер“, за да не обикаляте на кон?

— А аз колко горещо се моля за вас?

— Ако Майкъл имаше поне половината от остроумието и качествата ви, може би щях да го обикна — каза тя рязко. Лицето й се промени, стана злобно. — Да не мислите, че си нямам никого на света и трябва да оставя парите и земята си на майката църква, а?

— Нямам представа — отвърна той спокойно, докато си наливаше още чай.

— Имам брат с голямо семейство, с много синове.

— Толкова по-добре за вас.

— Когато се омъжих, нямах почти нищо. Знаех, че в Ирландия не мога да се надявам на добра партия — там жената трябва да е от добро семейство, за да си намери богат съпруг. Работих денем и нощем, докато спестя пари за път до страната, където богатите мъже не са толкова придирчиви. Когато пристигнах тук, единственият ми капитал бяха лицето, фигурата ми и повече мозък, отколкото се изисква обикновено от жените. И това стигаше да заплени Майкъл Карсън, който бе един богат глупак. Той ме носеше на ръце до последния си час.

— А брат ви? — подсказа й той, решил, че тя се отклонява от темата.

— Брат ми е единадесет години по-млад от мен, което ще рече, че сега е на петдесет и четири. Само двамата останахме от семейството. Почти не го познавам; той беше малко дете, когато напуснах Голуей. Сега живее в Нова Зеландия, но ако е емигрирал там, за да забогатее, не е постигнал целта си. Снощи, когато слугата ми съобщи, че Артър Тивайът си нарамил торбата и си заминал, изведнъж се сетих за Падрайк. Аз вече остарявам и нямам близки наоколо, а Пади е опитен стопанин, само че няма пари за собствена земя. Защо, помислих си, да не му пиша и да го извикам тук със синовете му? Като умра, той и без това ще наследи Дройда и „Майкар Лимитид“ като единствен жив моя роднина, по-близък от онези непознати братовчеди, останали в Ирландия. — Тя се усмихна. — Глупаво е да чакам, нали? По-добре да дойде сега, вместо по-късно, и да се научи да отглежда овце по тукашните черноземни равнини, което сигурно е доста по-различно от овцевъдството в Нова Зеландия. А после, когато няма да ме има, ще може да заеме мястото ми и да не мизерства повече. — Навела глава, тя внимателно наблюдаваше отец Ралф.

— А защо не сте се сетили по-рано?

— О, мислила съм го. Но доскоро ми се струваше, че най-малко от всичко искам глутница гладници да ме чака с нетърпение да издъхна. Но напоследък смъртта ми се струва някак по-близка и си мисля, че… не знам. Като че ли е по-добре да съм сред свои.

— Какво ви е? Да не сте болна? — попита той бързо с искрена тревога в очите.

Тя вдигна рамене.

— Съвсем здрава съм. Но има нещо зловещо в това да си на шестдесет и пет. Внезапно от бъдеще старостта става настояще.

— Разбирам ви и сигурно сте права. Ще се почувствате по-добре, като чуете млади гласове из къщи.

— О, не, те няма да живеят тук. Ще се настанят в къщата на главния пастир долу, край реката, да са далеч от мен. Не обичам нито деца, нито гласовете им.

— Не се ли отнасяте твърде зле към брат си, Мери? Нищо, че е толкова по-млад от вас.

— Той ще ме наследи — нека си го заслужи — отвърна тя сухо.



Фиона Клийри роди още едно момче шест дни преди деветия рожден ден на Меги, доволна, че междувременно се бе отървала само с няколко помятания. На девет години Меги можеше вече да й помага. Самата Фий беше на четиридесет и затова родилните болки я изтощиха повече от друг път. Детето, наречено Харълд, бе слабичко бебе и никой не си спомняше лекарят да е идвал така често в дома им.

Грижите на Клийри се трупаха една след друга. След войната селското стопанство, вместо да се възмогне, изпадна в депресия. Работа се намираше все по-трудно.

Един ден тъкмо приключваха вечерята, когато старият Енгъс Макуъртър им донесе телеграма и Пади я отвори с разтреперани пръсти: телеграмите никога не съдържаха добри вести. Момчетата се скупчиха наоколо — всички освен Франк, който си взе чая и стана от масата. Фий го проследи с поглед, после се извърна към Пади, който изпъшка.

— Какво има? — попита го тя.

Пади бе вперил поглед в хартията, сякаш тя съобщаваше за смърт.

— Арчибълд не ни иска.

Боб удари с юмрук по масата: той бе очаквал с такова нетърпение да отиде с баща си като чирак и първото място щяха да са кошарите на Арчибълд.

— Защо постъпва така подло с нас, татко? Нали трябваше да започнем работа още утре?

— Не казва защо, Боб. Сигурно някой негодник ме е изместил.

— О, Пади! — въздъхна Фий.

Бебето Хал заплака в люлката си до печката, но преди Фий да събере сили да стане, Меги скочи. Франк се бе върнал и застанал от вътрешната страна на вратата с чаша чай в ръка, гледаше баща си изкосо.

— Е, май ще трябва да отида и да поговоря с Арчибълд — рече Пади най-сетне. — Късно е вече да търсим работа другаде, а той ми дължи поне обяснение. Дано да се хванем някъде поне като доячи, докато открият кошарите на Уилоуби през юли.