Улиците бяха пълни с коли, които се движеха във всички посоки, а коне имаше много рядко. През прозорците на таксито те гледаха захласнати високите тухлени сгради, тесните криви улици. Поразяваше ги бързината, с която хората се тълпяха и разпръскваха в странния ритуал на своя градски живот. Уелингтън ги беше смаял, но пред Сидни той приличаше на малък провинциален град.

Докато Фий се съвземаше в една от безбройните стаи на общежитието, което Армията на спасението твърде великодушно наричаше Народен дворец, Пади отиде до централната гара да види кога има влак за Гилънбоун. Момчетата, дошли вече на себе си, настояваха да отидат с него — казали им, че не било далеч и целият път дотам бил в магазини, а в единия продавали и захаросани скариди. Като им завиждаше на младостта, Пади склони, пък и не беше сигурен дали ще го държат краката след трите дни морска болест. Франк и Меги останаха при Фий и бебето, макар че също много искаха да отидат, но повече се безпокояха за майка си. Тя наистина започна бързо да се ободрява — още щом слезе от кораба, и изпи едно канче супа с няколко хапки препечен хляб — донесе й ги едно от ангелчетата с бонета, които се грижеха за бедните.

— Ако не заминем тази нощ, Фий, следващият директен влак тръгва чак след една седмица — каза Пади, като се върна. — Мислиш ли, че ще издържиш да пътуваме тази нощ?

Фий се повдигна, все още немощна.

— Ще издържа — рече тя.

— Според мен трябва да изчакаме — възпротиви се Франк. — Мама още не е в състояние да пътува.

— Ти, Франк, изглежда, не разбираш, че ако изпуснем влака тази вечер, трябва да стоим тук цяла седмица, а в моя джоб просто няма достатъчно пари за една седмица в Сидни. Разстоянията тук са големи и дотам, където отиваме, няма влак всеки ден. До Дъбоу имало три влака утре, но там трябвало да чакаме да се прехвърлим на някаква местна линия и както ми казаха, това щяло да е по-тежко за нас, отколкото ако се помъчим да хванем експреса тази вечер.

— Ще мога, Пади — повтори Фий. — Ето, Франк и Меги ще ми помогнат. Ще издържа. — Очите й, приковани върху Франк, го молеха да мълчи.

— Тогава ще изпратя веднага телеграма на Мери да ни чака утре вечер.

Централната гара беше най-голямата сграда, в която бяха влизали Клийри — огромен цилиндър, който едновременно отразяваше и поглъщаше врявата на хиляди хора, застанали до олющени, стегнати с ремъци куфари и вперили очи в огромно табло, означенията върху което сменяха постоянно мъже с дълги пръти в ръка. В сгъстяващия се вечерен мрак те се сляха с тълпата и не снемаха поглед от желязната сгъваема преграда пред пети коловоз. Тя бе все още затворена, но върху табелката на нея с ръка бе написано: „Поща за Гилънбоун“. Голямо оживление на първи и втори коловоз възвестяваше предстоящото заминаване на нощните експреси за Бризбейн и Мелбърн. Тълпи пътници си пробиваха път край вдигнатите бариери.

Скоро дойде и техният ред: вратите към пети коловоз се отвориха и хората тръгнаха нетърпеливо.

Пади намери едно празно купе във втора класа, каза на по-големите момчета да седнат до прозорците, а Фий, Меги и бебето настани до плъзгащите се врати към коридора. Хора надничаха често вътре с надежда да намерят свободно място, но бързо се отдръпваха ужасени, като виждаха толкова много деца. Оказваше се, че понякога е изгодно да имаш голямо семейство.

Нощта беше много студена и се наложи да използват карираните пътнически одеяла, които носеха привързани към всеки куфар. Вагонът не беше отоплен, ако не се смятат поставените край стената на пода железни сандъчета с разгорени въглени, но и никой не очакваше да има отопление, тъй като в Австралия и Нова Зеландия изобщо нищо не се отопляваше.

— Далеч ли е, тате? — попита Меги, щом влакът излезе от гарата, като потракваше и се поклащаше по безкрайния си път.

— Много по-далеч, отколкото изглеждаше на атласа, Меги. Шестстотин и десет мили. Ще пристигнем утре следобед.

Момчетата зяпнаха от изненада, но веднага се улисаха при вида на феерията от светлини навън; всички се скупчиха до прозореца и се взираха: изминали бяха вече близо миля, а къщите не намаляваха. Скоростта се увеличи, светлините оредяха и най-после съвсем изчезнаха, като на тяхно място останаха само снопчетата искри, разлетели се наоколо в свирещия вятър. Когато Пади изведе момчетата навън, за да може Фий да накърми бебето, Меги ги проследи с копнеж. Напоследък вече не беше една от тях — и то, откакто бебето промени живота й и я прикова към къщата подобно на майка й. Не че имаше нещо против — каза си тя с чувство на отговорност. Бебето беше толкова миличко — най-голямата радост в живота й, а и толкова й беше приятно мама да се отнася с нея като с равна. Какво караше мама да има бебета, тя не знаеше, но това беше хубаво. Меги подаде Хал на Фий. Не след дълго влакът спря с пронизително скърцане и стоя на място сякаш часове, като пъшкаше и се задъхваше. Тя умираше от желание да отвори прозореца и да погледне навън, но в купето бе станало вече много студено въпреки въглените в сандъчето на пода.

Пади влезе с димяща чаша чай за Фий. Тя тъкмо оставяше Хал на седалката, сит и сънлив.

— Къде сме? — попита тя.

— Мястото се казва Вели Хайтс. Щели да ни прикачат още един локомотив за изкачването до Литгоу — обясни ми момичето от лавката.

— Колко време имаме, за да изпия това?

— Петнадесет минути. Франк ще ти донесе сандвичи, а аз ще взема на момчетата нещо за ядене. Следващия път ще спрем чак в Блейни, по-късно през нощта.

Меги, внезапно много развълнувана, пийна от горещия сладък чай на майка си и хапна от сандвича, който Франк й донесе. Той я настани на дългата седалка под малкия Хал, загърна я плътно в одеялото и после направи същото с Фий, която легна по цялата дължина на отсрещната пейка. На Стюърт и Хюи постлаха на пода между седалките, а Пади каза на Фий, че ще вземе Боб, Франк и Джек със себе си през няколко купета, за да поговорят с едни овчари, и там ще прекарат нощта. Във влака беше много по-приятно, отколкото в кораба; Меги се заслуша в тракането и ритмичното пухтене на двата локомотива, чуваше вятъра в телеграфните стълбове и от време на време тропот като от забързани копита, когато стоманените колела се забавяха по стръмните релси и след туй припряно бързаха да наберат скорост. После заспа.

Сутринта гледаха с почуда и недоумение природата навън, каквато не бяха допускали, че съществува на една и съща планета с Нова Зеландия. Хълмове наистина имаше, но абсолютно нищо друго не беше като у дома. Всичко беше кафяво и сиво, дори дърветата. Зимната пшеница бе станала вече сребристосива под ослепителното слънце и додето стигаше погледът, се полюшваше и огъваше на вятъра, като само тук-там се виждаха тънки източени дървета със синкави листа или групички прашни храсти, посивели и излинели. С нетрепващ поглед Фий огледа околността, без да промени израза на лицето си, но очите на горката Меги плувнаха в сълзи. Беше грозно, неоградено от човешка ръка и толкова обширно, а без следа от зеленина.

След мразовитата нощ, когато слънцето приближи зенита си, денят стана непоносимо горещ, а влакът трополеше по своя път, като спираше само от време на време в някое малко градче, пълно с велосипеди и конски каруци: коли, изглежда, рядко стигаха дотук. Пади отвори докрай и двата прозореца въпреки саждите, които прехвърчаха и полепваха по всичко. Беше толкова горещо, че едвам си поемаха дъх, а дебелите им новозеландски зимни дрехи дращеха телата им и кожата ги сърбеше. Едва ли другаде, освен в ада, можеше да е така горещо през зимата.

Гилънбоун наближи със залеза и им се видя като малка купчина разнебитени постройки от дърво или ръждиво желязо от двете страни на широка прашна улица без дървета. Чезнещото слънце оставяше златната си диря по всичко и това придаваше на града мимолетно величие, което се стапяше още пред очите им, докато стояха на перона и гледаха. И отново стана типично за най-затънтената вътрешност на континента селище, построено на границата на постоянно стесняващия се дъждовен пояс; на запад се простираха две хиляди мили безводна пустиня.

Лъскава черна кола чакаше пред гарата, а през прахта, дебела няколко сантиметра, без да й обръща внимание, към тях крачеше свещеник. В дългото си расо напомняше на нещо от миналото и сякаш не стъпваше като обикновен човек, а се движеше като в сън; прахта около него се вдигаше на облачета, които се червенееха на последните лъчи на залеза.

— Здравейте! Аз съм отец де Брикасар — заговори той, като подаваше ръка на Пади. — Сигурно вие сте братът на Мери: приличате си. — Той се обърна към Фий и доближи безсилната й ръка към устните си, като се засмя искрено изненадан: никой, не можеше по-бързо от отец Ралф да отличи благородното потекло на една жена. — Колко сте красива! — отбеляза той, сякаш изричаше най-естественото нещо на света за един свещеник. Чак тогава погледът му се прехвърли на скупчените момчета, спря озадачен върху Франк и се плъзна по другите един по един, както бяха наредени по височина. Зад тях Меги стоеше съвсем сама, зяпнала го с отворена уста, като че виждаше самия бог. Без да забелязва сякаш, че расото му от скъп шевиот се валя в прахта, той мина покрай момчетата, клекна пред Меги и я хвана с двете си ръце — силни, нежни и добри.

— А ти коя си? — попита той засмян.

— Меги — отвърна тя.

— Името й е Мегън — намеси се свъсено Франк с чувство на омраза към този красив и потискащо висок мъж.

— Любимото ми име: Мегън. — Той се изправи, но задържа ръката на Меги в своята. — По-добре е да пренощувате в презвитерството — каза той, като поведе Меги към колата. — Утре ще ви закарам в Дройда, много е далеч, а вие сте пътували с влак чак от Сидни.

Освен хотел „Империал“, католическата църква, манастирът, католическото училище и презвитерството бяха единствените тухлени постройки в Гилънбоун, а дори голямото общинско училище се беше задоволило с паянтов строеж. Щом падна мрак, въздухът стана изведнъж много студен, но в приемната на презвитерството гореше камина с дебели пънове, а отнякъде се носеше апетитна миризма на ядене. Икономката, съсухрена шотландка с изумителна енергия, се засуети да им показва стаите, като не спираше да говори с разлетия си северозападен акцент.

Свикнали с недостъпните и резервирани духовници в Уахин, Клийри бяха смутени от непринуденото и любезно държане на отец Ралф. Само Пади се поотпусна, защото това му напомни за дружелюбните свещеници в родния му Голуей, които се отнасяха приятелски и с най-обикновените хора. Семейството вечеря сред почтително мълчание и при първа възможност се оттегли горе. Пади неохотно ги последва. От вярата той черпеше топлина и утеха, а религиозността на останалите се коренеше във внушения страх от наказание.

Когато семейството се прибра, отец Ралф се изтегна в любимия си стол: загледан в огъня, запалил цигара и с усмивка на лицето. Мислено си представи Клийри така, както ги бе видял на гарата, мъжа, който много приличаше на Мери, но беше съсипан от работа и несъмнено лишен от нейната злоба; уморената му красива жена, на която повече би прилягало да слезе от ландо, теглено от два бели коня; мургавия свъсен Франк с черните очи… черни очи; другите синове, повечето досущ като бащата, освен най-младия, Стюърт — копие на майка си: щеше да стане хубав мъж, като порасне; бебето, за което още нищо не се знаеше, и Меги. Най-сладкото, най-чаровното момиченце, което бе виждал някога. Цветът на косата й не можеше да се опише с думи; нито червен, нито златен, а прелестна смесица от двете. А само като го погледнеше с тези светлосиви, чисти искрящи очи — същински скъпоценни камъни! Той сви рамене, хвърли угарката в огъня и стана. С напредването на възрастта май започваше да става мечтател. Скъпоценни камъни. Май неговите очи не виждаха вече както трябва.

На сутринта той закара нощните си гости в Дройда и тъй като беше вече свикнал с пейзажа, много се забавляваше от техните забележки. Най-близкото възвишение е на двеста мили на изток — обясни той, — а това са австралийските черноземни равнини. Безбрежно пасище, равно като тепсия, тук-там с по някое дърво. Денят беше пак много горещ, но в „Даймлера“ се пътуваше далеч по-удобно, отколкото във влака. Бяха тръгнали рано, без да закусят, защото беше през пости. Одеждите си и светото причастие отец Ралф беше прибрал в черно куфарче.

— Тези овце са мръсни — разочаровано отбеляза Меги, загледана в стотиците ръждивочервени пашкули, заровили ненаситни муцунки в тревата.

— Аха, явно е трябвало да предпочета Нова Зеландия — заключи свещеникът. — Там сигурно е като в Ирландия — с чистички бежови овце.

— Да, наистина прилича на Ирландия — потвърди Пади, — има същата свежа зелена трева, но е много по-дива, некултивирана. — Отец Ралф много му беше допаднал.

В този момент пред очите им изскочиха няколко ему, изправиха се и стремглаво хукнаха, размахали дългите си възлести крака, проточили шии. Децата ахнаха и прихнаха да се смеят от възторг — за пръв път виждаха такива огромни птици, които тичат, вместо да летят.