— Ех, че е приятно да не трябва да слизаш постоянно и да отваряш тези проклети порти — каза отец Ралф, когато и последната се затвори след тях, а Боб, изпълнявал ролята на вратар, се качи отново в колата.

След изненадите, които Австралия им бе поднесла с главозамайваща бързина, Дройда с изящната си фасада в стил „крал Джордж“, с напъпилите глицинии, с хилядите розови храсти им напомни отново за дома.

— Тук ли ще живеем? — почти изписка от радост Меги.

— Не точно — побърза да й обясни свещеникът. — Къщата, в която ще живеете, е на около миля по-нататък, долу край реката.

Мери Карсън ги чакаше в голямата приемна, но не стана да посрещне брат си и го накара да отиде до нея, както бе седнала в голямото си кресло.

— Е, Пади — каза тя любезно, вперила поглед край него там, където стоеше отец Ралф с Меги на ръце, обвила здраво врата му с малките си ръчички.

Мери Карсън се надигна тежко, без да поздрави Фий и децата.

— Хайде веднага да чуем молитвата, защото отец де Брикасар сигурно бърза да си върви — каза тя.

— Съвсем не, мила ми Мери — отвърна той през смях, а очите му заблестяха. — Ще прочета молитвата, после всички заедно ще закусим с топъл чай, а след това съм обещал на Меги да й покажа къде ще живее.

— Меги ли? — запита Мери Карсън.

— Да, това е Меги. И за да не започвам отзад напред, позволи ми да ти представя всички поред, Мери. Това е Фиона.

Мери Карсън кимна леко и почти не обърна внимание на момчетата, докато отец Ралф изреждаше имената им; цялата беше погълната да наблюдава свещеника и Меги.

4

Къщата на главния пастир бе построена на колове, на десетина метра над тясно дере, покрай което растяха високи евкалипти и много плачещи върби. След пищния парк на Дройда тук беше някак твърде оголено и скучно, но къщата по своите помещения наподобяваше тази, която бяха оставили в Нова Зеландия. Тежки викториански мебели изпълваха и почти задръстваха стаите; над всичко се стелеше фина червеникава прах.

— За щастие има баня — каза отец Ралф, като се изкачиха по широките дървени стълби до предната веранда. Беше доста нагоре, защото самите пилони, върху които лежаха основите, бяха пет метра високи. — Това е за случай, че реката залее бреговете — обясни отец Ралф. — Вие сте точно над нея, а са ми казвали, че водата може да се покачи и шестдесет стъпки за една нощ.

Баня имаше наистина: стара ламаринена вана и очукан бойлер бяха поставени в заградена от всички страни ниша в края на задната веранда. Но жените погнусени установиха, че тоалетната е само една дупка на около двеста метра от къщата, и при това вонеше. В сравнение с Нова Зеландия беше много примитивно.

— Онези, които са живели тук, не са били много чисти — отбеляза Фий, като плъзна пръст по праха върху шкафа.

Отец Ралф се засмя:

— Напразно ще се борите с това — каза й той. — Природата тук е такава, че с три неща няма никога да се справите: жегата, прахта и мухите. Каквото и да правите, те винаги ще са с вас.

Фий погледна свещеника.

— Много сте любезен с нас, отче — рече тя.

— А защо не? Та вие сте единствените роднини на моята добра приятелка Мери Карсън.

Тя вдигна рамене, безразлична към думите му.

— Не съм свикнала да се държа приятелски със свещеник — продължи тя. — В Нова Зеландия те бяха винаги много резервирани.

— Не сте католичка, нали?

— Не. Пади е католик. Децата, разбира се, са възпитани като католици — всички до едно, ако се безпокоите за това.

— И през ум не ми е минало. На вас неприятно ли ви е?

— Все ми е едно.

— Не сте ли сменили религията си?

— Не съм лицемерна, отче де Брикасар. Загубих вяра в моята църква и нямах никакво желание да се приобщавам към друга, също така безсмислена религия.

— Разбирам. — Той наблюдаваше Меги, застанала на предната веранда и загледана към Дройда. — Много е хубава… вашата дъщеря. Знаете ли, имам слабост към тицианови коси. Ако видеше нейната, художникът би се завтекъл за палитрата си. Никога досега не съм срещал точно такъв цвят. Единствена дъщеря ли ви е?

— Да. Момчетата са наследствена черта в семейството на Пади, а и в моето има повече момчета. Момичетата са рядкост.

— Бедното дете — каза той неопределено.



Щом сандъците пристигнаха от Сидни и къщата се изпълни с познатите книги, сервизи, украшения, а гостната бе подредена с мебелите на Фий, нещата взеха да се поправят. Пади и по-големите от Стю момчета не се задържаха в къщи и повечето време прекарваха с двамата ратаи, които Мери Карсън беше задържала, за да се научат на тънкостите на овцевъдството в северозападната част на Нови Южен Уелс, доста по-различно от новозеландското. Фий, Меги и Стю пък налучкваха как да се справят с домакинството в къщата на главния пастир на Дройда, което нямаше много общо с тяхното в Нова Зеландия. Негласно се бяха разбрали за нищо да не безпокоят Мери Карсън, но нейната икономка и прислужниците й им помагаха със същата готовност, както ратаите помагаха на мъжете.

Постепенно всички се убедиха, че Дройда е един затворен свят, така откъснат от цивилизацията, че скоро дори и Гилънбоун остана само име, свързано с далечен спомен. В границите на самия чифлик имаше конюшни, ковачница, гаражи, безброй бараки, в които се складираше всичко — от храни до машини; имаше кучешки колиби, истински лабиринт от кошари, гигантско помещение за стригане на овцете с цели двадесет и шест клетки в него и още един зигзаговиден лабиринт от заградени дворове. Имаше и кокошарници, свинарници, краварници, мандра и спални помещения за двадесет и шест стригачи, бараки за общите работници, още две по-малки къщи като тяхната — за пастирите, други бараки за чираците, кланица и места за сечене и складиране на дърва.

Всичко това заемаше централната част на един почти правилен кръг без никакви дървета, с диаметър три мили — главният стопански двор. Само там, където беше къщата на главния пастир, групата постройки стигаше почти до гората отвъд. Но около навесите и дворовете за животни имаше дървета, за да хвърлят тъй желаната и необходима сянка. Това бяха главно евкалипти — огромни, здрави, с гъсти корони, красиви в своя покой. Отвъд, сред високите треви на пасбищата, лениво пристъпяха коне и дойни крави.

В дъното на дълбокото дере до къщата на главния пастир бавно течеше плитка и кална рекичка. Никой не повярва на отец Ралф, че тя можела да се вдигне на двадесет метра за една нощ. Водата й се изпомпваше на ръка — за банята и кухнята — и жените дълго време не можаха да свикнат да мият чиниите, да се къпят и да перат дрехите с тази зеленикаво кафява вода. Шест тежки железни цистерни, прикрепени на прилични на кранове дървени стойки, събираха дъждовната вода от покрива, която се използуваше за пиене, и те се научиха да я пестят и да не мият с нея. Защото никой не можеше да каже кога ще падне следващият дъжд, та да напълни отново цистерните.

Овцете и другият добитък пиеха вода, която идваше направо от артезианските кладенци, но не от кранове или поилки, а така, както бликаше от хиляди метра дълбочина. Тя течеше вряла през тръба, където беше пусната сонда, и по тесни канали, обрасли с яркозелена трева, стигаше до всички части на големия чифлик. Но хората не можеха да пият тази наситена със сяра и други минерали вода.

Отначало разстоянията ги зашеметяваха. Цялата площ на чифлика беше двеста и петдесет хиляди акра6. Най-дългата му страна беше осемдесет мили. Четиридесет мили и двадесет и седем огради отделяха имението от Гилънбоун — единственото селище на по-малко от сто и шест мили. По-късата източна граница беше река Барун, както местните хора наричаха този северен приток на реката Дарлинг, а тя беше пълноводна, тинеста, дълга хиляда мили и се вливаше в река Мъри, която се вливаше в океана след хиляда и петстотин мили, чак в Южна Австралия. Гилън крийк, рекичката, която течеше край къщата на главния пастир, се вливаше в Барун на две мили отвъд главния чифлик.

На Пади и на момчетата всичко много им хареса. Понякога прекарваха на седлата дни наред на много мили разстояние от чифлика; нощуваха под открито небе, така необятно и обсипано със звезди, сякаш беше наистина част от бога.

Сивокафявата земя гъмжеше от живот: хиляди кенгура на стада бягаха с подскоци между дърветата. Не знаеха прегради и бяха много привлекателни с изяществото, волността и числеността си. Емутата си правеха гнезда сред тревистата равнина и горделиво обхождаха като великани своите териториални граници, трепваха при всеки странен шум и побягваха по-бързо от коне, изоставяйки тъмнозелените си яйца, големи колкото футболни топки. Термити си строяха ръждивокафяви кули, подобни на малки небостъргачи; гигантски мравки, които хапеха лошо, се вливаха в земята на потоци през дупките на своите могили.

Птичият свят бе богат и пищен, неизчерпаем на нови видове, и пернатите живееха не по двойки, а с хиляди заедно: мънички зелено-жълти папагали с дълги опашки, които Фий наричаше птички на любовта, а местните хора — вълнисти папагалчета; по-малки папагали, обагрени в аленочервено и синьо и наречени розови папагали; големи светлосиви папагали с мораво розово по гърдите, под крилата и по главите, наричани розово какаду, и накрая едрите, чисто бели птици с перести жълти гребени, на които бяха дали името какаду. Мънички сипки, врабчета и скорци цвърчаха, и се въртяха по клоните, а силните кафяви чапли ликуваха, като че се кискаха, или се гмурваха да търсят змии — любимата им храна. Бяха досущ като хора тези птици и без да се плашат, кацаха с хиляди по дърветата, въртяха на всички страни светналите си умни очи, писукаха, разговаряха, смееха се, подражаваха на всеки звук, който стигаше до тях.

Страховити гущери, дълги до метър и осемдесет, лазеха уж тежко из тревата и внезапно се мятаха пъргаво към клоните на дърветата, очевидно чувствайки се така добре на земята, както и над нея: това бе гоаната. Срещаха се и всякакви други гущери, по-малки, но някои и по-страшни дори: украсени с нашийници от по три реда остри шипове или с издути яркосини езици. А разнообразието от змии беше безмерно. Клийри скоро научиха, че най-големите и опасни на вид са съвсем безобидни, а късички влечуги от по трийсетина сантиметра могат да умъртвяват. Имаше дървесни змии, черни змии с бели коремчета, кафяви змии, отровни тигрови змии.

А насекомите! Зелени скакалци, прелетни скакалци, щурци, пчели, мухи от всички големини и видове: жътварки, малки мушици, водни кончета, гигантски молци и всякакви пеперуди. Паяците бяха страхотни: грамадни и космати, с обхват на пипалата десетина сантиметра, или измамно малки, но отровни черни гадинки, които се появяваха в тоалетната; някои живееха в големи перести паяжини, увиснали между дърветата, други се полюшваха в гъсти тюлени люлки, захванати на стръкчета трева, или се мушкаха в малки дупчици в земята, чиито входове се затваряха след тях.

Не липсваха и хищници: диви прасета, които не се плашеха от нищо, свирепи и месоядни, черни и космати, големи като крави; динго, местните диви кучета, които се прокрадваха ниско по земята и се сливаха с тревата; гарвани със стотици, които печално грачеха от обрулените бели скелети на мъртви дървета; орли и соколи, които кръжаха, оставили се да ги носят въздушните течения.

Те бяха опасни за овцете, особено по време на ягнене. Кенгурата и зайците изяждаха тревата, прасетата и дингото изяждаха агнетата, телетата и болните животни, а гарваните кълвяха очите. Клийри скоро се научиха да стрелят и започнаха да носят пушки на седлото до себе си — било да съкратят мъките на някое умиращо животно, било да убият глиган или динго.

Момчетата ликуваха и си мислеха, че това е истинският живот. Никой от тях не тъгуваше за Нова Зеландия. И понеже мухите кацаха като върху сладко по ъглите на очите им, по ноздрите, устата и ушите им, те се научиха като австралийците да закачат на връвчици по цялата периферия на шапките си тапи, които се полюшваха и подскачаха. За да не влизат в крачолите на широките им панталони разни гадини, те завързваха под коленете ивици кожа от кенгуру, на които местните жители казваха „жартиери“, надсмиваха се на глупавото название, но покорно приемаха необходимостта от тях. Нова Зеландия беше далеч по-скучна; тук бе истинският живот.

На жените, принудени да се грижат за домакинството и за онова, което бе непосредствено около къщата, животът тук им се нравеше много по-малко, защото нямаха нито свободно време, нито уважителен повод да яздят и тяхната работа не беше нито привлекателна, нито разнообразна както тази на мъжете. Само им беше по-трудно да вършат онова, което им бе отредено: да готвят, чистят, перат, гладят, да се грижат за бебето. Трябваше да преодоляват жегата, прахта, многото стъпала, калната вода, почти постоянното отсъствие на мъжете, да носят и да цепят дърва, да изпомпват вода, да колят кокошки. Най-тежко понасяха жегата, а бе все още ранна пролет; въпреки това термометърът на верандата всеки ден се качваше до тридесет и осем градуса. В кухнята, където гореше печка, беше четиридесет и осем градуса.