Облеклото им, състоящо се от много пластове, прилепваше плътно към тялото според условията в Нова Зеландия, където в къщите бе почти винаги хладно. Мери Карсън, излязла да се поразходи и да навести снаха си, огледа презрително памучната рокля на Фий, дълга до земята и затворена по врата. Самата тя бе облечена по новата мода с кремава копринена рокля само до средата на прасците, непристегната в талията, със свободни, къси до лактите ръкави и с дълбоко деколте.

— Фиона, ами ти си отчайващо старомодна — отсъди тя, докато обхождаше с поглед гостната, прясно боядисана в кремаво, с персийските килими на пода и изящните старинни мебели.

— Нямам време да бъда друга — отвърна Фий кратко, не както подобава за ролята й на домакиня.

— Сега ще ти остава повече време, като ги няма мъжете по цели дни и не трябва да готвиш и за тях. Скъси си полите и престани да носиш фусти и корсети, защото ще умреш от горещина през лятото. Може да стане много по-горещо, да знаеш. — Очите й се спряха върху портрета на красивата руса жена в кринолин, стил „императрица Евгения“. — Коя е тя? — посочи Мери.

— Баба ми.

— Наистина ли? Ами мебелите и килимите?

— Мои са, от баба ми.

— Така ли? Мила ми Фиона, ти май не си се омъжила много сполучливо.

Фий никога не изпадаше в гняв и сега също запази спокойствие, само тънките й устни се свиха още повече.

— Не мисля така, Мери. Имам добър съпруг, което ти би трябвало сама да знаеш.

— Но няма пукнат грош. Как е моминското ти име?

— Армстронг.

— Сериозно? Да не би да си от рода на Родерик Армстронг?

— Той е най-големият ми брат. Кръстен е на името на прадядо ни.

Мери стана и размаха широката периферия на шапката си, за да отпъди мухите — те нямаха никакъв страх от хората.

— Значи, ти си от по-добро потекло, отколкото са Клийри, дори да трябва сама да го призная. Толкова ли си обичала Пади, че си се отказала от всичко?

— Подбудите ми за онова, което върша, Мери — отвърна Фий с равен глас, — са моя лична работа. Не обичам да говоря за мъжа си, дори и да е със сестра му.

Двете бръчки покрай носа на Мери Карсън се вдълбаха, а очите й като че ли изпъкнаха малко.

— Много си била важна!

Тя повече не дойде, но икономката й мисис Смит наминаваше често и повтаряше съветите на Мери Карсън за облеклото им.

— Вижте — предложи тя веднъж, — при мен има една шевна машина, която никога не използувам. Ще кажа на двама от слугите да ви я донесат. Ако някога ми потрябва, ще дойда тук. — Погледът й бе привлечен от малкия Хал, който лазеше по пода и надаваше радостни звуци. — Обичам да слушам детски глас, мисис Клийри.



Веднъж на шест седмици пощата пристигаше от Гилънбоун с конска каруца и това беше единствената връзка с външния свят. Дройда разполагаше с една камионетка „Форд“, още една от същата марка, пригодена специално да кара цистерни с вода, един автомобил „Форд Т“ и един „Ролс Ройс“ — лимузина, но никой като че не ги използуваше да ходи до Гили освен Мери Карсън, и то само от време на време. Четиридесет мили беше като оттук до луната.

Блуи Уйлямс беше сключил договор да пренася пощата на областта и обикаляше района си за месец и половина. Каруцата му с плосък капак и грамадни колела беше теглена от великолепен впряг от дванадесет коня и се товареше с всякакви неща, поръчани от отдалечените чифлици. Освен пощата той носеше и зеленчуци, бензин в бидони по четиридесет и четири галона7, газ в правоъгълни кутии от по пет галона, сено, чували с жито, торби със захар и брашно, дървени сандъчета с чай, чувалчета с картофи, земеделски сечива, играчки и дрехи, поръчани по пощата в магазина на Ентъни Хордън в Сидни, както и всичко друго, което трябваше да се купува от Гили или от по-далеч. Уйлямс се движеше с доста голяма скорост — двадесет мили на ден — и го посрещаха с радост; където и да спреше, даваха му изписани парченца хартия с грижливо завити в тях пари за онова, което щеше да купи в Гили, връчваха му прилежно написани писма да ги пусне в конопения чувал с надпис „Кралска губернаторска поща“.

По маршрута му западно от Гили имаше само два чифлика — по-близкият Дройда и по-далечният Бугела. До местата отвъд Бугела поща стигаше едва веднъж на шест месеца. Фургонът на Блуи описваше голяма зигзаговидна дъга през всички ферми на югозапад, запад и северозапад, а после се връщаше в Гили, преди да тръгне на изток, където маршрутът му беше по-къс, понеже град Буру бе само на шестдесет мили в същата посока. Понякога довеждаше и хора, седнали до него на откритата кожена седалка — гости или такива, които се надяваха да намерят работа; друг път откарваше някого — било гост или недоволен овчар, прислужница или общ работник, много рядко гувернантка. Фермерите пътуваха със собствените си коли, но онези, които работеха за тях, разчитаха на Блуи за транспорт, за покупки и за писма.

Като пристигнаха платовете, поръчани от Фий по пощата, тя седна пред подарената й машина и се зае да шие по-свободни рокли за себе си и за Меги, леки панталони и работни дрехи за мъжете, гащеризони за Хал, завеси за прозорците. Горещината несъмнено се понасяше по-леко без многото катове бельо и пристегнати горни дрехи.

Меги се чувстваше самотна, тъй като от момчетата само Стюърт си стоеше у дома. Джек и Хюи бяха с баща си да чиракуват в овцевъдството, а със Стюърт не й беше така забавно, както с тях. Той живееше в някакъв свой свят, кротко момче, което предпочиташе с часове да наблюдава поведението на мравките, вместо да се катери по дърветата. Меги умираше да се катери и се възхищаваше от австралийските евкалипти, неизчерпаемо разнообразни и трудно достъпни. Не че имаха кой знае колко време да се катерят или да гледат мравките. Меги и Стюърт работеха много. Цепеха и носеха съчки, копаеха ями за отпадъците, грижеха се за зеленчуковата градина, гледаха кокошките и прасетата. Научиха се и как да убиват змии и паяци, макар че винаги се бояха от тях.

През последните няколко години валежите бяха все средно добри: нивото на реката беше ниско, но цистерните бяха почти до половина пълни. Тревата се бе запазила доста свежа, но не и тучна както някога.

— Сигурно ще стане и по-зле — говореше Мери Карсън мрачно.

Но трябваше да познаят наводнението, преди да изпитат истинската суша. По средата на януари страната попадна в южната периферия на северозападните мусони. Безмерно коварни, страхотните ветрове духаха както си искаха. Проливните им летни дъждове се изсипваха ту само над северния край на континента, ту се преместваха към вътрешността и носеха дъждовно лято на злочестите граждани в Сидни. През този януари облаците фучаха тъмни и буреносни по небето, раздрани на мокри парцали от вятъра. Заваля. Но не равномерно и обилно, а някакъв непрекъснат тътнещ порой, който нямаше край.

Бяха ги предупредили. Блуи Уйлямс се бе появил с препълнен фургон и с още дванадесет коня отзад за резерв; движеше се бързо, за да обиколи всички, преди дъждът да му отреже пътя до другите ферми.

— Мусонът иде — рече той, докато си свиваше цигара, и посочи купчините зеленчуци с камшика си. — И Купър, и Барку, и Диамантина са си напълнили коритата, а Преливникът наистина прелива. Цялата вътрешност на Куийнсленд е две стъпки под водата, та ония клетници се чудят къде да си приютят овцете.

Изведнъж настана сдържана паника. Пади и момчетата работеха като луди, за да преместят овцете от ниските пасища колкото може по-далеч от реката и от Барун. Дойде и отец Ралф, оседла коня си и тръгна с Франк и най-добрите кучета към две неразчистени още кошари покрай Барун, а Пади и още двама овчари взеха всеки по едно от момчетата и се отправиха в други посоки.

Отец Ралф разбираше от овцевъдство. Яздеше една чистокръвна кестенява кобила, подарена му от Мери Карсън, облечен беше в безупречно скроени кожени бричове, лъснати високи бежови ботуши и чисто бяла риза с дълги ръкави, навити по мускулестите му ръце, и отворена на врата, така че се виждаха гладките му загорели гърди. В старите си торбести сиви панталони, привързани с връв, и със сивата долна фланела Франк се чувстваше като бедния роднина. А и точно такъв си беше — помисли си той с горчивина, като следваше през чемширите и боровете отвъд реката стройните фигури на ездач и кобила. Самият той яздеше един от петнистите коне на фермата, злонравно и упорито животно, което свирепо мразеше другите коне. Кучетата скимтяха и лудуваха от възбуда, боричкаха се и ръмжаха едно срещу друго, докато не ги разтървеше плясъкът на камшика, размахан гневно от отец Ралф. Имаше ли нещо, което този човек да не умее да върши? Владееше всички сигнали, с които подканваха кучетата, и въртеше камшика много по-умело от Франк, още не овладял това екзотично австралийско изкуство.

Голямото куийнслендско куче начело на впряга се привърза робски към свещеника и безропотно му се подчиняваше, с което явно искаше да покаже, че Франк е втора ръка човек. На Франк му беше почти безразлично. От синовете на Пади само той не хареса живота в Дройда. Толкова голямо беше желанието му да напусне Нова Зеландия, но не за да стигне дотук. Мразеше да обикаля постоянно кошарите, да нощува върху твърдата земя, мразеше и тези свирепи кучета, които никой не погалваше, а когато не служеха добре — ги застрелваха.

Но сега язденето под сгъстяващите се облаци приличаше малко на приключение и дори дърветата, които се огъваха и пукаха, танцуваха като че ли от чудата радост. Отец Ралф работеше като обзет от лудост: насъскваше кучетата по нищо неподозиращите стада и глупавите влакнести животни подскачаха и блееха подплашени, докато бързите им преследвачи, снижени в тревата, ги събираха и натирваха накуп. Само благодарение на кучетата малкото хора успяваха да се справят с чифлик като Дройда; обучени да пазят овце или едър добитък, кучетата бяха удивително умни и не им трябваха много напътствия.

До вечерта отец Ралф и кучетата, а зад тях Франк, който въпреки старанието си не беше кой знае колко в помощ, изкараха овцете от цяло едно пасище — иначе работа за няколко дни. Докато разседлаваше кобилата си край група дървета до портата на второто пасище, отецът говореше бодро, че ще успее да изкара добитъка и оттам, преди да дойде дъждът. Кучетата се бяха проснали в тревата с изплезени езици, а чистокръвният куийнсленд се умилкваше в краката на свещеника. Франк измъкна от торбата на седлото си няколко гнусни къса месо от кенгуру и ги метна на кучетата, а те се нахвърлиха върху тях, като завистливо се зъбеха и се хапеха помежду си.

— Свирепи животни, дявол да ги вземе — каза той. — Не са кучета, ами истински чакали.

— Може би са по-близо до кучето, както бог го е създал — възрази кратко отец Ралф. — Винаги нащрек, умни, буйни и почти съвсем диви. Аз лично ги предпочитам пред домашните. — И се усмихна. — И котките са такива. Не си ли ги забелязал покрай хамбарите? Диви и свирепи като пантери. Не пускат човек да припари. Но ловуват великолепно и не чакат да ги храни господарят.

Той изрови от чантата на седлото си парче студено свинско и завит в хартия хляб с масло, отряза си от месото и подаде другото на Франк. Като постави хляба с маслото на един дънер между двамата, той с нескрито удоволствие заби белите си зъби в месото.

Наблизо растеше самотен кедър и отец Ралф го посочи с цигарата си.

— Там ще спим — рече той, отвърза одеялото си и взе седлото.

Франк го последва до дървото, смятано за най-красивото в тази част на Австралия. Листата му бяха гъсти и бледозелени, с почти съвършено обла форма. Короната му започваше толкова близо до земята, че овцете лесно я стигаха, поради което всеки такъв кедър отдолу бе подстриган равно и гладко и приличаше на огромен градински храст. Ако завалеше дъжд, кедърът щеше да им даде по-добър подслон от което и да е друго дърво, защото короните на повечето австралийски дървета бяха по-рехави, отколкото на дърветата в страни с повече дъжд.

— Не си щастлив, нали, Франк? — запита отец Ралф, като се изтегна с въздишка и взе да свива нова цигара.

От мястото си, няколко стъпки встрани, Франк се обърна и го изгледа недоверчиво.

— Какво значи да си щастлив?

— Това, което са сега баща ти и братята ти. Но не и ти, нито майка ти и сестра ти. Не ти ли харесва Австралия?

— Тази Австралия — не. Искам да отида в Сидни. Там може да успея да стана нещо.

— В Сидни ли? Та той е бърлога на престъпници — засмя се отец Ралф.

— Няма значение. И тук затъвам като в Нова Зеландия. Пак не мога да се махна от него.

— От него?

Франк веднага съжали за думите си и млъкна. Лежеше и гледаше листата.

— На колко си години, Франк?

— На двадесет и две.

— А досега отделял ли си се от семейството си?

— Не.

— Ходил ли си да танцуваш? Имал ли си приятелка?

— Не. — Франк не искаше да обяснява.

— Тогава той не ще може да те задържи за дълго.

— Ще ме държи — до края на живота ми.