Отец Ралф се прозя и се нагласи да спи.

— Лека нощ — рече той.

На сутринта облаците бяха по-ниско, но целия ден не заваля и те успяха да изпразнят и второто пасище. Малко възвишение пресичаше Дройда от североизток на югозапад — от единия до другия край, и те събраха всичкия добитък от пасищата, през които минаваше то, за да могат животните да се качат по-нависоко, ако водата залее насипа на реката и на Барун.

Заваля още при здрачаване и Франк и свещеникът препуснаха към брода в реката, който беше под къщата.

— Вече няма смисъл да мислим за животните — викна отец Ралф. — Забивай шпорите, момче, ако не искаш да затънеш в тинята.

За няколко секунди се намокриха до кости. Подгизна и изсъхналата като камък земя. Глинестата почва стана море от кал, в която конете потъваха до коляно и залитаха. Докъдето все още имаше трева, те успяваха да се задържат, но бреговете на потока бяха съвсем отъпкани и там ездачите трябваше да слязат. Освободени от товара си, конете закрачиха уверено, но Франк все залиташе. Беше по-хлъзгаво и от пързалка. Те изпълзяха до върха на насипа и отвъд се плъзнаха надолу като гюллета. Каменистият път, покрит обикновено с трийсетина сантиметра лениво течаща вода, сега беше под повече от метър буйна пяна. Франк чу свещеника да се смее. Подканвани от виковете на мъжете и от пляскането на пропитите им с вода шапки, конете се изкачиха благополучно по другия бряг, което Франк и отец Ралф не успяха да сторят. При всеки опит се подхлъзваха обратно надолу. Свещеникът тъкмо бе предложил да се покатерят на една върба, когато Пади, разтревожен от пристигналите коне без ездачи, дойде с едно въже и ги изтегли.

Като се усмихваше и клатеше глава, отец Ралф отклони гостоприемната покана на Пади.

— Чакат ме в голямата къща — обясни той.

Мери Карсън чу гласа му преди слугите, понеже той бе решил да мине край предната фасада, та да влезе по-бързо в стаята си.

— Как може да влезеш в този вид? — заговори го тя, застанала на верандата.

— Тогава бъдете така любезна и ми донесете няколко пешкира и куфарчето ми.

Облегната на полуотворения прозорец към гостната, тя го гледаше без стеснение как си сваля ризата, ботушите и панталоните и как бърше калта от себе си.

— Не съм виждала по-красив мъж от теб, Ралф де Брикасар — рече тя. — Защо свещениците обикновено са толкова хубави? Дали е от ирландската кръв? Ирландците са красив народ. Или пък защото красивите мъже търсят в расото убежище от последиците на чара си? Обзалагам се, че момичетата в Гили просто чезнат от мъка по теб.

— Отдавна съм свикнал да не обръщам внимание на влюбени момичета — отвърна той през смях. — Всеки духовник под петдесет години може да стане прицел на някоя от тях, а ако е под тридесет и пет, обикновено всички въздишат по него. Но само протестантките дръзват открито да ме съблазняват.

— Защо никога не отговаряш направо на въпросите ми? — Мери Карсън се изправи, сложи ръка на гърдите му и я задържа там. — Обичаш насладите, Ралф — ето, правиш и слънчеви бани. Целият ли си загорял така?

Той се усмихна, наведе глава и смехът му заглъхна в косата й, докато ръката му разкопчаваше памучните долни гащи. Като се смъкнаха на земята, той ги ритна настрана и застана като някоя скулптура от Праксител, а тя го обикаляше бавно и го разглеждаше.

Усилията му през последните два дни го бяха екзалтирали също както и внезапното му откритие сега, че тя е може би по-уязвима, отколкото беше предполагал. Но тъй като я познаваше достатъчно добре, не се побоя да запита:

— Искате ли да ви любя, Мери?

Тя погледна отпуснатия му член и хрипкаво се изсмя:

— И през ум не ми минава да ти създавам такива главоболия. Чувстваш ли нужда от жени, Ралф?

Той отметна пренебрежително глава:

— Не.

— А от мъже?

— Още по-малко. Не ми трябват.

— Сам ли тогава?

— Това пък най-малко.

— Интересно. — Тя бутна прозореца догоре и прекрачи в гостната. — Ралф, кардинал де Брикасар! — подразни го тя. Но като престана да усеща проницателния му поглед, отпусна се в креслото и сви юмруци в безмълвен ропот срещу прищевките на съдбата.

Гол, отец Ралф слезе от верандата и пристъпи на равно подстриганата поляна, вдигнал ръце над главата си, със затворени очи. Остави се на дъжда да го облива с топли, бързи, всепроникващи струи — прелестно усещане по голата кожа. Беше съвсем тъмно. Но членът му си остана отпуснат.



Потокът излезе от бреговете си и водата се вдигна по коловете под къщата на Пади, разля се пред стопанския двор, та чак до голямата къща.

— Утре ще спадне — рече Мери Карсън, когато Пади разтревожен отиде да й съобщи.

Както обикновено тя беше права. През следващата седмица водата се оттегли и накрая реките се прибраха в коритата си. Показа се слънцето, температурата скочи над тридесет и седем градуса на сянка. Тревата сякаш се устреми към небето: висока над коленете, измита от дъжда и светнала до позлата, очите чак заболяваха. Изчистени от прахта, дърветата заблестяха и по-бъбриви от всякога, ятата папагали се върнаха там, откъдето бяха излетели, когато дъждът лъсна пъстроцветните им тела сред клоните.

Отец Ралф се бе заел отново да укрепява духа на поизоставените си енориаши, спокоен, че няма да го мъмрят: под простата бяла риза, до сърцето му, бе скътан чек за хиляда лири. Епископът щеше да е във възторг.

Овцете бяха натирени обратно в пасищата си, а Клийри се видяха принудени да възприемат тукашния навик да се почива следобед. Ставаха в пет, свършваха си всичката работа до пладне и рухваха изнемощели, потръпващи и потни — чак до пет следобед. Така беше и с жените в къщи, и с мъжете по пасищата. Онова, което не успяваха да свършат рано, оставяха за след пет. Вечеряха след залез на верандата. Освен масата там бяха изнесени и всички легла, понеже жегата ги мъчеше и нощем. Живакът сякаш седмици наред, денем и нощем, не бе падал под тридесет и седем градуса. Бяха забравили вкуса на говеждото и ядяха само овнешко, преди да се е развалило. Жадуваха за разнообразие при това неизменно редуване на печени овнешки котлети, яхния от овнешко, пай по овчарски с кълцано овнешко, овнешко със сос, овнешки бут на скара, мариновано овнешко, овнешко на фурна.

Но началото на февруари донесе рязка промяна в живота на Меги и Стюърт. Изпратиха ги в манастира на Гилънбоун, в пансион, понеже по-близо нямаше училище. Хал — каза Пади, — като му дойде времето, ще учи задочно към доминиканското училище в Сидни. А тъй като Меги и Стюърт бяха вече свикнали с учители, Мери Карсън щедро предложи да ги издържа в училището на Светия кръст. Пък и Фий беше твърде заета около Хал, та да наглежда задочното им обучение. По негласно споразумение още отначало се знаеше, че Джек и Хюи няма да продължат образованието си: те бяха необходими на Дройда, а и земята ги влечеше.

За Меги и Стюърт животът в манастира беше необичаен и спокоен след Дройда и най-вече след училището на Светото сърце в Уахин. Отец Ралф беше намекнал на монахините, че тези две деца са негови протежета, а леля им е най-богатата жена в Нови Южен Уелс. Така стеснителността на Меги се превърна от порок в добродетел, а затвореният характер на Стюърт и навикът му с часове да седи зареян някъде в безкрая му спечелиха епитета „светец“.

Беше много тихо, понеже в пансиона имаше малко деца: хората в околността, които бяха достатъчно богати, за да изпратят чедата си в пансион, винаги предпочитаха Сидни. Манастирът миришеше на чисто и на цветя, в тъмните коридори с високи сводове цареше покой. Говореше се тихо, животът протичаше като зад тънък черен воал. Никой не ги биеше, никой не ги навикваше и отец Ралф не ги забравяше.

Идваше често да ги види и толкова често ги взимаше при себе си в презвитерството, че реши да боядиса спалнята на Меги там в светлозелено, да купи нови завеси и нова покривка за леглото. Стюърт спеше в стая, която едно след друго бяха боядисвали в бежово и в кафяво, и на отец Ралф през ум не му минаваше да се запита дали момчето се чувства добре. Стю беше на заден план и го канеха само за да не се обиди.

Защо държеше толкова на Меги, отец Ралф не знаеше, нито пък си правеше труда да се замисля много над това. Най-напред бе изпитал съжаление към нея, когато в онзи ден я бе видял зад другите сред прашния двор на гарата. Настрана от семейството, защото е момиче — подсказа му тогава неговата проницателност. Защо и Франк се държеше настрана, не го заинтригува ни най-малко, нито пък го развълнува, та да му стане жал за него. У Франк имаше нещо, което сковаваше нежните чувства — беше мрачен, без вътрешна светлина. Но Меги? Тя го бе развълнувала неимоверно, без той самият да разбира защо. Харесваше му цветът на косата й, цветът и формата на очите й — красиви като на майката, но много по-ласкави, по-изразителни; привличаше го и характерът й, в който той виждаше женственост — кротка и в същото време извънредно силна. Не, Меги не беше бунтовничка, напротив — цял живот щеше да се покорява и да се движи в границите на женската си съдба.

И все пак не беше само това. Може би, ако се бе взрял по-дълбоко в себе си, щеше да установи, че чувството му към нея е странен сбор от време, място и личност. Тя нямаше особено значение за никого и следователно в живота й имаше място, което той би могъл да заеме и да бъде сигурен в обичта й. Тя бе дете и поради това не застрашаваше начина му на живот, нито репутацията му на духовник. Беше красива, а той ценеше красотата. И макар да си даваше най-малко сметка за това, Меги запълваше празнотата в живота му, което и неговият бог дори не можеше да стори, защото тя излъчваше топлина и беше от плът и кръв. За да не притеснява родителите й, като й прави подаръци, той й даряваше колкото може повече от своето присъствие и посвети много време и мисли как да подреди стаята й в презвитерството — не толкова за да я зарадва, колкото за да създаде подходяща среда за своята скъпоценност. Меги не заслужаваше нищо посредствено.

В началото на май в Дройда пристигнаха стригачите. Мери Карсън владееше отлично всичко, което трябваше да се върши в чифлика — от разпределянето на овцете до боравенето с камшика. Тя извика Пади при себе си няколко дни преди да дойдат стригачите и без да става от креслото си, му обясни всичко до най-малките подробности. Свикнал със стригането на овце в Нова Зеландия, Пади беше поразен от размерите на тукашните помещения — с места за двадесет и шест работника, а разговорът със сестра му съвсем го замая с фактите и цифрите. В Дройда щяха да стрижат не само техните овце, но и тези от Бугела, Дибън-Дибън и Бийл-Бийл. Това означаваше работа до изтощение за всеки човек в чифлика — било то жена или мъж. Беше обичай овцете на няколко съседни ферми да се стрижат общо и тези, които използваха съоръженията на Дройда, разбира се, също се притичваха на помощ, но повечето работа неизбежно се стоварваше върху хората от Дройда.

Стригачите водеха със себе си готвач и си купуваха храната от склада на фермата, но нали трябваше да се набавят тези огромни количества храна, нали бараките с пристроените към тях кухня и съвсем примитивна баня трябваше да се постегнат, да се изчистят и в тях да се подредят дюшеци и одеяла. Не всички ферми създаваха такива добри условия за стригачите, Дройда се гордееше с гостоприемството си и бе прочута с „дяволски добри“ условия за стригане. Тъй като това бе едно от нещата, в които Мери Карсън дейно участвуваше, тя не скъпеше пари. Тя имаше не само най-големите помещения за стригане в Нови Южен Уелс, но за тях се изискваха и най-добрите работници, хора от категорията на Джеки Хау. Повече от триста хиляди овце трябваше да бъдат остригани тук, след това стригачите щяха да натоварят торбите си на стария камион „Форд“ и да поемат към следващата ферма.

Франк не се беше прибрал цели две седмици. Заедно със стария овчар Бирберъл Пийт, с няколко кучета, два коня и скромния им багаж в лека двуколка, теглена от едно инатящо се пони, той бе поел към най-далечните пасища на запад, за да доведат овцете от тях, като по пътя постоянно ги прегрупираха и сортираха. Работата беше бавна и скучна и съвсем не приличаше на онова трескаво гонене на овцете преди наводнението. Във всяка кошара имаше отделно място, където се класираха и маркираха овцете, и стадата трябваше да бъдат задържани, докато дойде редът им. В помещенията при стригачите имаше място само за по десет хиляди овце наведнъж, така че никак не беше лесно, докато траеше стригането: стригани и нестригани стада се разминаваха в непрекъсната суетня.

Когато Франк влезе в кухнята при майка си, тя стоеше до мивката и белеше картофи — работата й нямаше край.

— Мамо, аз се върнах! — обади й се той с радостен глас.

Тя се извърна и коремът й изпъкна — след двуседмично отсъствие погледът му се беше изострил.

— О, боже!? — възкликна той.

Радостта, че го вижда, помръкна в очите й, лицето й пламна от срам, тя простря ръце над издутата престилка, като че те щяха да скрият онова, което дрехите не можеха.