Франк се тресеше целият:

— Мръсен стар пръч!

— Франк, не ти позволявам да говориш така. Вече си мъж и разбираш. И ти си дошъл така на този свят, затова трябва да се отнасяш с уважение. Няма нищо мръсно в това. Като обиждаш татко, обиждаш и мен.

— Той няма право! Защо не те остави на мира! — изсъска Франк и избърса пяната, избила в ъгълчето на разтрепераните му устни.

— Няма нищо мръсно в това — повтори тя отпаднало и го погледна с ясните си уморени очи, сякаш внезапно бе решила завинаги да обърне гръб на срама. — Няма нищо мръсно, Франк. Не е мръсно и деянието, което води до това.

Този път той се изчерви. Не можеше да издържи повече на погледа й и затова се обърна и влезе в стаята, където спеше заедно с Боб, Джек и Хюи. Голите стени и тесните единични легла сякаш му се надсмиваха, подиграваха му се, стерилни и безлични, без нищо, което да ги стопли, без смисъл, който да ги освети. И си представи нейното лице, хубавото й уморено лице с ореол от златисти коси, грейнало от това, което бе вършила с косматия стар козел в ужасната лятна горещина.

Не можеше да избяга от това, не можеше да избяга и от нея, нито от потайните си мисли, нито от копнежа, присъщ на мъжа на неговите години. Обикновено той успяваше да отпъди тези мисли от съзнанието си, но ето че тя излагаше на показ доказателствата за своята лъст, ето че го предизвикваше с онези тайнствени неща, станали между нея и онзи похотлив звяр… Как да мисли за това, как да свикне с него, как да го понесе? Искаше тя да бъде за него съвсем свята, чиста и неопетнена като Светата майка — създание, което да е над тези неща, па макар и всички нейни посестрими на света да са грешни. Като му доказваше, че греши, тя го тласкаше към лудост. Беше запазвал здравия си разум, като си внушаваше, че тя ляга с този противен старец съвсем целомъдрена, колкото да се приюти за през нощта, и че те никога не се обръщат един към друг, нито се докосват. О, господи!

Звук от скърцане на метал го накара да погледне надолу и той разбра, че е огънал като змия пиринчената рамка в долния край на леглото.

— Ах, защо не беше ти баща ми? — рече той.

— Франк — чу се гласът на майка му откъм вратата.

Той я погледна с черните си очи, блеснали и влажни като бучки въглища на дъжда.

— Някой ден ще го убия — рече той.

— Ако го направиш, ще убиеш и мен — отвърна Фий, като се приближи и седна на леглото.

— Не, ще те освободя от него — възрази той буйно и убедено.

— Франк, аз не мога и не желая да бъда свободна. Да знаех само на кого си се метнал. Разбирам, че не си щастлив, но нима трябва да си го изкарваш на мен или на татко? Защо толкова държиш да усложняваш нещата? Защо? — Тя сведе очи към ръцете си и после пак го погледна. — Не исках да ти го казвам, но ми се струва, че трябва да ти го кажа. Време е да си намериш момиче, Франк, да се ожениш и да си имаш свое семейство. В Дройда има място. Другите момчета никога не са ми били грижа в това отношение — те въобще не приличат на теб по характер. Но ти имаш нужда от съпруга, Франк. Тогава няма да ти остава време да мислиш за мен.

Той беше вече с гръб към нея и не се извърна. Няколко минути тя поседя на леглото, като се надяваше той да каже нещо, после въздъхна, стана и излезе.

5

Когато стригачите си отидоха и в цялата околност настъпи полубезделието на зимата, дойде време за ежегодните конни надбягвания с панаир и увеселения в Гилънбоун. Това най-голямо събитие в обществения календар траеше два дни. Фий се чувстваше неразположена и Пади трябваше с „Ролс Ройса“ да откара в града Мери Карсън — като не беше с него жена му, нямаше кой да го подкрепи и да държи затворена устата на Мери. Той беше забелязал, че по някаква необяснима причина присъствието на Фий обуздаваше сестра му, поставяше я в неблагоприятно положение.

Отиваха всички. Предупредени под смъртна заплаха да се държат добре, момчетата се натовариха на камиона с Пит Биреното буре, Джим, Том, мисис Смит и двете домашни прислужници, а Франк замина рано сутринта сам с „Форда“. Възрастните щяха да останат и за втория ден на състезанията; по причини, известни само на самата нея, Мери Карсън не прие предложението на отец Ралф да пренощува в презвитерството, но настоя Пади да остане там с Франк. Никой не знаеше къде ще отседнат двамата пастири и Том, общият работник, но мисис Смит, Мини и Кет имаха приятели в Гили, които щяха да ги приютят.

В десет часа сутринта Пади вече беше настанил сестра си в най-добрата стая, с която разполагаше хотел „Империал“, и слезе долу в бара, където намери Франк с халба бира в ръка.

— Нека да черпя и аз по една, момчето ми — заговори го дружелюбно Пади. — Предстои ми да заведа леля ти Мери на обяда и трябва да се подкрепя душевно, щом ще минавам през това изпитание без майка ти.

Докато човек не се опита да наруши установеното от годините, няма представа колко трудно е да надделее навика и страха. Франк установи, че не е в състояние да направи онова, което искаше — не можеше да плисне съдържанието на чашата в лицето на баща си, поне не пред хората в бара. Затова изпи на един дъх остатъка от бирата си, усмихна се малко насила и отвърна:

— Съжалявам, татко, но съм обещал на няколко момчета да ги чакам долу на панаира.

— Добре, бягай тогава. Ето, вземи това да си харчиш както искаш. Приятно прекарване и ако се напиеш, гледай да не разбере майка ти.

Франк впери очи в новичката синя банкнота от пет лири в ръката си и го обзе желание да я скъса на парченца и да ги хвърли в лицето на Пади, но навикът отново надделя: той я сгъна, пъхна я в малкото джобче на панталона си и благодари. Изхвръкна от бара колкото можеше по-бързо.

Облечен в най-официалния си син костюм, със закопчана жилетка, със златен часовник на златен ланец, Пади понамести целулоидната си яка и огледа дали в бара нямаше нечие познато лице. Той не бе идвал много често в Гили през деветте месеца, откакто пристигнаха в Дройда, но заради това, че беше брат на Мери Карсън и неин пряк наследник, посрещаха го винаги много гостоприемно и го познаваха по лице. Няколко души му се усмихнаха дружелюбно, поканиха го да го черпят с бира и той скоро се озова в приятна малка компания. Франк беше забравен.

Напоследък Меги носеше косата си на плитки, тъй като никоя от монахините не искаше (въпреки парите на Мери Карсън) да се занимава с къдриците й. Затова те се спущаха сега по раменете й на две дебели въжета, вързани в края с тъмносини панделки. В строга тъмносиня униформа на ученичка в Светия кръст, тя вървеше през ливадата между манастира и презвитерството; една сестра я придружаваше и я предаде на Ани, икономката на отец Ралф, която обожаваше момичето. Веднъж той се беше учудил на това, защото Ани не обичаше малките момичета и все съжаляваше, че презвитерството е толкова близо до училището.

— Ой, че туй дете има най-хубавите коси в Гили — опита се да обясни тя на свещеника.

— Хайде, хайде, Ани! Косата да няма душа — не се обича човек само заради цвета на косата — подразни я той.

— Ами тя… тя е такова едно миличко, като… като… нали?

Той не разбра като какво, но и не я попита, нито й помогна да се сети. Понякога беше по-добре да не знае какво има пред вид Ани и да не я насърчава, като обръща прекалено внимание на приказките й. Тя беше — както сама казваше — милозлива и ако съжаляваше детето, той не искаше да му напомнят, че такова чувство буди не толкова миналото, колкото бъдещето на Меги.

Пристигна и Франк, който нямаше никаква уговорена среща с приятели; беше все още разтреперан от разговора с баща си в бара.

— Хайде, Меги, ела да те заведа на панаира — подкани я той и й подаде ръка.

— Защо да не ви заведа и двамата, а? — предложи отец Ралф и също подаде ръка.

Между двамата мъже, които обожаваше, вкопчена здраво за ръцете им, Меги беше на седмото небе.

Панаирът на Гилънбоун устройваха по бреговете на река Барун, в съседство с пистата за надбягване. Въпреки че бяха минали вече шест месеца от наводненията, пръстта не беше изсъхнала напълно и нетърпеливите крака на дошлите по-рано я бяха превърнали в кал. Зад оборите с овце и говеда, с кози и прасета — най-качествената и породиста жива стока, претендираща за наградите — бяха опънати палатки, пълни със занаятчийски произведения и лакомства. Тримата минаваха бавно покрай добитък, сладкиши, плетени шалове, бебешки дрешки, бродирани покривки, котки, кучета, канарчета.

В най-отдалечения край беше манежът, в който млади ездачи и ездачки загряваха своите коне с къси опашки пред погледите на съдиите, приличащи самите те на коне, както установи през смях Меги. Ездачките във великолепни шевиотни костюми седяха странично на високите си коне — с цилиндри, препасани грациозно с воал. Меги не можеше да си представи как човек, яхнал кон така нестабилно, и при това с шапка на глава, би останал невредим, когато конят препусне, но видя една красавица да превежда своя съпротивяващ се кон през цял ред трудни препятствия и накрая си остана непокътната. После дамата нетърпеливо пришпори животното, прекоси с лек галоп разкаляното място и дръпна юздите точно пред Меги, Франк и отец Ралф, за да им препречи пътя. Кракът в излъскан черен ботуш се измъкна от стремето, дамата седеше действително на крайчеца на седлото; тя протегна елегантно ръцете си в ръкавици.

— Отче, ще бъдете ли така любезен да ми помогнете да сляза!

Той посегна да обхване талията й, докато тя облягаше ръце на раменете му, и леко я смъкна долу. Щом токовете й докоснаха земята, той я пусна, хвана поводите на коня и тръгна редом с дамата, която с лекота пристъпваше в крак с него.

— Е, какво, ще спечелите ли надбягването, мис Кармайкъл? — попита я той с подчертано равнодушен глас.

Тя се нацупи: беше млада и много красива и това явно безразличие я засегна.

— Надявам се, но не съм съвсем сигурна. Ще се състезават също мис Хоуптън и мисис Антъни Кинг. Но обездката ще спечеля. Така че и да загубя надбягването, няма да ме е яд.

Тя говореше с приятно приглушени гласни и с твърде изискани изрази на млада дама, получила добро образование, което не допускаше никаква образност или топлина да оцветят речта й. Като се обръщаше към нея, отец Ралф също говореше по-изискано, без приятните ирландски нотки, сякаш тя му напомняше за време, в което и той е бил като нея. Меги се намръщи, озадачена и смутена от незначителните, но внимателно подбрани думи, без да схваща каква е тази промяна у отец Ралф. Само усещаше, че има някаква промяна, която не бе по вкуса й. Тя пусна ръката на Франк, защото вече не можеха да вървят всички в крак.

Когато стигнаха до една голяма локва, Франк беше изостанал. Очите на отец Ралф зашариха, оглеждайки водата, образувала плитко езерце; той се извърна към детето, чиято ръка държеше здраво в своята, и се наведе към него с особена нежност, която дамата веднага долови, тъй като бе липсвала изцяло във вежливия разговор с нея.

— Съжалявам, че нямам плащ, мила Меги, за да бъда твоя сър Уолтър Рали8. Нали ще ме извините, мила мис Кармайкъл — подаде й той поводите, — не мога да оставя любимката си да си изкаля обувките.

Той вдигна Меги и с уверено движение я настани на хълбока си, като остави мис Кармайкъл, подхванала тежките си дълги поли в една ръка и поводите в друга, да прегази сама водата. Подигравателният смях на Франк зад гърба им съвсем не подобри настроението й и в другия край на локвата тя рязко ги остави.

— Убеден съм, че би ви убила, ако можеше — рече Франк, когато отец Ралф пусна Меги на земята. Беше възхитен от сцената и от преднамерената жестокост на отец Ралф. Мис Кармайкъл му се бе видяла толкова красива и надменна, че никой мъж не би могъл да й се противопостави, но ето как отец Ралф дръзна да разклати високото й мнение за нейната пленителна женственост, която тя размахваше като оръжие. Изглежда, свещеникът ненавиждаше и нея, и това, което тя представлява — света на жените, мислеше си Франк, — онази очарователна загадка, в която той още не бе успял да проникне. Жегнат от думите на майка си, щеше му се мис Кармайкъл да го забележи — него, най-големия от синовете на наследника на Мери Карсън, — но тя не го бе удостоила дори с поглед. Цялото й внимание беше насочено към свещеника — това безполово, осакатено същество. Какво от това, че беше висок, смугъл и красив?

— Не се бой, тя пак ще се върне: малко й беше — успокои го отец Ралф, без да се церемони. — А понеже е богата, другата неделя съвсем високомерно ще остави в дискоса банкнота от десет лири. — После се разсмя на изражението на Франк. — Аз не съм много по-стар от теб, синко, и съм съвсем светски човек въпреки призванието си. Не ме кори, а го отдай просто на житейския опит.

Бяха оставили вече манежа зад гърба си и влязоха в увеселителната площадка на панаира. За Меги и Франк тя беше вълшебен свят. Отец Ралф беше дал на Меги цели пет шилинга, а Франк имаше петте лири: прекрасно беше, че можеха да си платят входа за всички тези мамещи павилиони и шатри. Навсякъде се тълпяха хора, деца се щураха наоколо, вперили разширени очи в пъстрите и малко неправилно изписани надписи по оръфаните платнища: