Намекът зад този епитет не убягна на Пади — той пребледня като сина си.

— Не смей да ме наричаш така!

— Точно такъв си! Отвратителен, по-лош и от разгонен пръч! Не можеш ли да я оставиш на мира, не можеш ли да не я докосваш вече?

— Не! Недейте! — писна Меги. Ръцете на отец Ралф се впиха в раменете й до болка и я държаха до него. Сълзи рукнаха по лицето й. Тя неистово се дърпаше да се освободи, но напразно. — Не, татко, недей! О, Франк, моля те! Моля ви се, моля ви се! — викаше тя пронизително.

Но само отец Ралф я чуваше. Франк и Пади бяха впили очи един в друг, да̀ли най-сетне воля на взаимната си ненавист и страх. Бентът на общата им любов към Фий се бе скъсал и се отприщи непримиримото им съперничество за нея.

— Аз съм неин мъж. Бог ни е благословил да имаме деца — рече Пади, като се мъчеше да се овладее.

— Ти не струваш повече от старо мръсно псе, което тича по всяка разбесувала се кучка!

— А ти не струваш повече от мръсното псе, дето те е направило, дявол го знае кой е бил! Добре, че нямам нищо общо с това! — кресна Пади и замлъкна. Гневът му затихна като отшумяла буря. Той клюмна, сви се и ръката му замачка устните, като че ли да отскубне езика, изрекъл непозволеното. — Не исках да кажа това! Не исках! Не исках!

В момента, в който думите бяха изречени, отец Ралф пусна Меги и сграбчи Франк. Изви дясната му ръка зад гърба, а с лявата си ръка обви шията му, за да го възпре. Беше силен и държеше здраво; Франк се бореше да се освободи, но после внезапно се отпусна и поклати глава примирено. Меги се беше смъкнала на колене на пода и ридаеше, като местеше умолителен поглед от брат си към баща си в безпомощно страдание. Тя не разбираше какво става, но знаеше, че заради случилото се не ще може да ги има вече и двамата заедно.

— Точно това искаше да кажеш! — рече с дрезгав глас Франк. — Знаех си аз! Знаех си! — Опита се да извърне глава към отец Ралф. — Пуснете ме, отче! Няма да го пипна. Бог ми е на помощ, няма да го докосна.

— Бог да ти е на помощ ли? Бог да ви порази и двамата! Ако сте разстроили душата на детето, ще ви убия! — изрева свещеникът, единственият разгневен сега. — Държах я тук да слуша, защото се боях, че ако я изведа, ще се избиете, докато ме няма. Но трябваше да ви оставя да го направите, жалки, глупави егоисти!

— Добре, отивам си — проговори Франк със странен, глух глас. — Отивам с трупата на Джими Шермън и вече няма да се върна.

— Трябва да се върнеш — прошепна Пади. — Какво ще кажа на майка ти? Тя държи на теб повече, отколкото на всички нас, взети заедно. Никога няма да ми прости!

— Кажи й, че съм отишъл с Джими Шермън, та дано направя нещо от себе си. Това е истината.

— Онова, което казах… не е вярно, Франк.

Чуждите черни очи на Франк заискриха насмешливо, очите, които бяха учудили свещеника, когато ги видя за първи път — какъв беше този черноок син на сивооката Фий и на синеокия Пади? Отец Ралф познаваше законите на Мендел и не допускаше, че това се дължи само на сивите очи на Фий.

Франк си взе шапката и палтото.

— О, вярно е! И винаги съм го знаел. Понякога си спомням мама да свири на спинет в една стая, каквато ти никога не си могъл да имаш! А още и чувството, че не си бил винаги с нас, че си дошъл след мен, че тя най-напред е била моя. — Изсмя се беззвучно. — И като си помисля, че през всичките тези години съм обвинявал теб, че я теглиш надолу, а в същност виновният съм бил аз. Аз, аз!

— Никой не е виновен, Франк, никой! — извика свещеникът, като се мъчеше да го задържи. — Това е част от великия непонятен замисъл на господа. Приеми го така!

Франк отблъсна възпиращата го ръка и се запъти към вратата с леката си като на призрак походка, стъпвайки почти на пръсти. Роден е за боксьор — премина през някакво далечно кътче в мозъка на отец Ралф, един мозък на кардинал.

— Великият, непонятен замисъл на господа, а? — имитираше го гласът на младежа откъм вратата. — В ролята си на свещеник ми приличате на папагал, отче де Брикасар! Аз пък ще ви кажа — бог на вас да помага, защото вие единствен тук не знаете какво сте в същност.

Пади седеше на стол — с пепеляво лице, с уплашени очи, вторачени в Меги, която се беше свила на колене до камината, плачеше и се поклащаше напред-назад. Той понечи да отиде при нея, но отец Ралф грубо го спря:

— Остави я. Стига й толкова! В бюфета има уиски, налей си. Аз отивам да сложа детето да спи и ще се върна да поговорим — чакай ме. Чуваш ли какво ти казвам, човече?

— Ще ви чакам, отче. Сложете я да спи.



Горе в приятната светлозелена спалня свещеникът разкопча роклята и ризката на момиченцето, сложи го да седне на края на леглото, за да му събуе обувките и чорапите. Нощницата на Меги беше върху възглавницата, където я бе оставила Ани: той я нахлузи през главата й и благоприлично я издърпа надолу, преди да й свали гащичките. През цялото време й говореше за разни работи, разказваше й глупави истории за копчета, които не искат да се разкопчеят, за обувки, които упорстват и не се развързват, и за панделки, които са залепнали за косите. Невъзможно беше да познае дали тя го слуша: очите й, пълни с неизказани детски трагедии, с грижи и болка, несвойствени за годините й, гледаха тъжно някъде зад гърба му.

— А сега лягай, миличка, и се опитай да заспиш. След малко ще дойда да те видя. Не се тревожи, чу ли? После ще поговорим.

— Добре ли е? — попита Пади, когато той се върна при него.

Отец Ралф посегна към бутилката с уиски върху бюфета и си наля половин чаша.

— Ей богу, не знам. Чудя се, Пади, кое е по-тежкото проклятие над ирландеца — алкохолът или нравът му. Какво те прихвана да говориш така? Не, не се опитвай да ми отговаряш. Нравът, нали? А онова е истина, разбира се. Сетих се, че не е твой син още щом го видях.

— Може ли нещо да ви убегне!

— Сигурно не. Достатъчно съм наблюдателен, за да разбера кога хората от моята енория са угрижени или страдат. А след като съм разбрал, мой дълг е да им помогна с каквото мога.

— В Гили ви обичат много, отче.

— Което дължа несъмнено на лицето и на фигурата си — отвърна свещеникът с горчивина, неуспял да придаде шеговитост на гласа си, както искаше.

— Така ли мислите? Не съм съгласен с вас. Ние ви обичаме, защото сте добър пастор.

— Е, поне във вашите грижи се оказах изцяло въвлечен — отбеляза отец Ралф с известно неудобство. — Я вземи да ми разкажеш, че да ти олекне, а?

Пади се беше втренчил в огъня, който беше разпалил като пещ, докато отецът слагаше Меги да спи, защото угризенията не му даваха мира и трябваше да върши нещо. Празната чаша в ръката му се затресе силно; отец Ралф стана за бутилката уиски и му наля отново. Като отпи дълга глътка, Пади въздъхна и изтри забравените по лицето си сълзи.

— Не знам кой е бащата на Франк. Станало е, преди да срещна Фий. Нейният род в същност пръв се е заселил в Нова Зеландия, а баща й имаше голямо земеделско и скотовъдно имение край Ашбъртън, на Южния остров. Пари имаше колкото иска, а Фий беше единствената му дъщеря. Доколкото разбрах, той сам намислил как да подреди живота й — пътуване до Англия, въвеждане в двореца, подходящ съпруг… Тя не си помръдвала пръста в къщи, разбира се. Имали прислуга, икономи, коне, големи каляски — живели като лордове.

Работех в мандрата им и понякога виждах Фий в далечината да разхожда едно малко момченце на около година и половина. Един ден старият Джеймс Армстронг дойде при мен. Дъщеря му, каза той, опозорила семейството — не била омъжена, а имала дете. Потулили работата естествено, но като се опитали да я изпратят някъде далеч, баба й така се разфучала, че трябвало да оставят внучката й в имението, колкото и да било неудобно. Но сега бабата била на смъртен одър и нямало кой да им пречи да се отърват от Фий и детето. И понеже не съм задомен — продължаваше Джеймс, — ако се оженя за нея и обещая да я отведа от Южния остров, те щели да ни платят пътя и още пет хиляди лири отгоре.

За мен, отче, това беше истинско състояние, а се бях и уморил от ергенския живот — бях стеснителен и никак не ми вървеше с момичетата. Предложението ми хареса и, честно казано, нямах нищо против детето. Бабата научила и изпрати да ме извикат, макар че беше тежко болна. На времето си е била истински тиранин, но иначе беше много благородна жена. Разказа ми някои работи за Фий, но не издаде кой е бащата, а и аз не исках да питам. Накара ме обаче да обещая, че ще съм добър с Фий — знаела, че ще изгонят Фий от имението веднага щом тя умре, и затова предложила на Джеймс да й намерят съпруг. Стана ми мъчно за бедната старица, която толкова много обичаше Фий. Ще повярвате ли, отче, че за пръв път се доближих до Фий, колкото да й кажа „здравей“, едва в деня, в който се оженихме?

— Вярвам ти — отвърна свещеникът едва чуто. После премести поглед върху течността в чашата си, изпи я на един дъх и посегна към бутилката, за да напълни и двете чаши. — Значи, сте взели за съпруга жена, която много ви превъзхожда, а, Пади?

— Да. Отначало се страхувах до смърт от нея. Тя беше толкова хубава по онова време, отче, и толкова… далеч от всичко, ако ме разбирате какво искам да кажа. Като че ли изобщо я нямаше и като че ли не ставаше въпрос за нея.

— Тя и сега е хубава, Пади — увери го отец Ралф кратко. — Виждам по Меги каква е била, преди да започне да застарява.

— Животът й не беше лек, отче, но не знам какво друго бих могъл да сторя. С мен не можеше да й се случи нищо лошо и никой нямаше да я обиди. Минаха две години, докато събера смелост да й стана… ъ-ъ-ъ… истински съпруг. Трябваше да я уча да готви, да мете, да пере и да глади. Тя не умееше нищо.

И нито веднъж, отче, през всичките тези години, откакто сме женени, нито веднъж тя не се ожали, нито се засмя, нито заплака. Само в най-интимните моменти от живота ни показва някакво чувство, но дори и тогава не продумва нищо. Все се надявам да каже нещо, но същевременно и не искам, защото ми се струва, че ако проговори, ще изрече неговото име. О, не искам да кажа, че не обича мен или децата ни. Но аз я обичам толкова много, та ми се струва, че тя просто вече не е способна на такова чувство. Освен към Франк. Винаги съм долавял, че обича Франк повече от всички ни заедно. Сигурно е обичала и баща му. Но нищо не знам за този човек — кой е бил, защо не е могла да се омъжи за него.

Отец Ралф сведе очи към ръцете си и запримига.

— О, Пади, каква болка е животът! Слава богу, че нямам смелост да проникна в него по-дълбоко от повърхността му!

Пади се изправи, беше малко несигурен на краката си.

— Хубава я свърших, отче. Прогоних Франк и Фий няма никога да ми прости.

— Не трябва да й казваш, Пади. Никога не трябва да узнае. Кажи й просто, че Франк е избягал с боксьорите, и толкова. Тя знае, че Франк е буен, и ще ти повярва.

— Не мога да го направя, отче! — недоумяваше Пади.

— Трябва, Пади. Не й ли стигат болките и страданията? Защо да й причиняваш нови? — А в себе си помисли: кой знае, може би тя най-сетне ще съумее да даде на теб обичта, която е изпитвала към Франк — на теб и на онова малко същество горе.

— Наистина ли мислите така, отче?

— Наистина. Станалото тази вечер не бива да отива по-далеч.

— Ами Меги? Тя чу всичко.

— Не се безпокой за Меги. Аз ще се погрижа за нея. Едва ли е разбрала нещо повече от това, че ти и Франк сте се скарали. Ще й обясня, че сега, като го няма Франк, ако каже на майка си и за кавгата, ще й причини още по-голяма болка. Освен това имам чувството, че Меги и без това не казва на майка си всичко. — Той стана. — Лягай си, Пади. Не забравяй, че утре трябва да изглеждаш добре и да се въртиш цял ден около Мери.

Меги не беше заспала. Лежеше с широко отворени очи на мъждивата светлина от малката лампа до леглото. Свещеникът седна до нея и забеляза, че косата й още е сплетена. Той внимателно развърза тъмносините панделки и нежно разпусна косата й, докато тя се разстла като вълнист меден лист върху възглавницата.

— Франк замина, Меги — рече й той.

— Знам, отче.

— Знаеш ли защо, миличка?

— Скара се с татко.

— Какво ще правиш сега?

— Ще отида с Франк. Той има нужда от мен.

— Не може, момичето ми.

— Може. Щях да го намеря още тази вечер, но просто не мога да стоя на краката си, а и не обичам тъмното. Но утре ще го потърся.

— Не бива, Меги. Разбери, Франк трябва да живее свой живот и е крайно време да се отдели. Знам, че не искаш да си отива, но той отдавна се гласи да го направи. Не бъди егоистка. Трябва да го оставиш да има свой живот. — „Повтаряй го, мислеше си той, повтаряй го, докато й го втълпиш.“ — Когато човек порасне, естествено е и има право да поиска да живее далеч от дома, в който се е родил. А Франк е вече мъж. Той трябва да си има свой собствен дом, своя жена и семейство. Разбираш ли, Меги? Кавгата между татко ти и Франк само показа, че Франк иска да си върви. Не че не се обичат, но повечето млади мъже напускат дома си точно по този начин — като за оправдание. Караницата беше просто оправдание за Франк да направи това, което отдавна е искал, оправдание да си иде. Разбираш ли, Меги?