Погледът й се премести върху лицето му и остана там. Очите й бяха толкова уморени, пълни с толкова болка, с толкова зрелост.

— Знам — отвърна тя. — Знам, Франк искаше да си иде още когато бях малка, но не можа. Татко го върна и го накара да остане при нас.

— Но този път няма да го върне, Меги, татко ти не може вече да го задържи насила. Франк си отиде завинаги, Меги, и няма да се върне.

— Никога ли повече няма да го видя?

— Не знам — отвърна той искрено. — Бих искал да те уверя, че ще го видиш, но никой не може да предскаже бъдещето, Меги… дори свещениците. — Той си пое въздух. — Не бива да казваш на мама, че са се карали, Меги, чуваш ли? Много ще се разстрои, а тя и без това не е добре.

— Защото ще има ново бебе ли?

— Какво знаеш за това?

— Мама обича да има бебета и е имала много. Нейните бебета са толкова хубави, отче, дори когато не е била добре. И аз ще си имам едно бебе като Хал и тогава Франк няма да ми липсва толкова, нали?

— С непорочно зачатие ли? — промърмори той. — Желая ти успех, Меги. Ами ако не можеш да имаш бебе като Хал?

— Нали сега си имам Хал — отвърна тя сънливо, като се намести в леглото. После попита: — Отче, и вие ли ще си идете? И вие ли?

— Може би някой ден, Меги. Но няма да е скоро, мисля. Така че не се безпокой. Няма да мръдна от Гили още дълго, дълго време — каза свещеникът с тъга в очите.

6

Нямаше как — Меги трябваше да напусне учението. Фий не можеше да се справя без нея, а щом остана сам в манастирското училище на Гили, Стюърт започна гладна стачка, така че и него трябваше да приберат в Дройда.

Беше август и лют студ. Една година, откакто бяха дошли в Австралия, но тази зима бе по-студена от предишната: нямаше дъжд и въздухът беше толкова сух, та чак дращеше дробовете. Горе по върховете на Високото било, триста мили на изток, от няколко години насам не бе падал такъв дебел сняг, но на запад от Бърън Джънкшън не бе валяло от мусонното наводнение миналото лято. Хората в Гили говореха за нова суша — отдавна й било времето, трябвало да дойде и може би вече е на път.

Като видя майка си, Меги разбра, че голяма тежест се стоварва върху й: може би от усещането, че се сбогува с детството и от предчувствието какво е да си жена. Външно майка й не бе се променила — освен големия корем, но вътрешно Фий бе изтощена като стар часовник, който все повече изостава и изостава, докато някой ден ще спре съвсем. У майка й я нямаше вече онази пъргавост, на която Меги бе свикнала. Фий повдигаше крак и пристъпваше, сякаш не е уверена как става това — дори в походката й се долавяше някакво лутане на духа. Не се радваше и на идващото бебе, нямаше го дори онова сдържано задоволство, което бе проявявала с Хал.

Малкото червенокосо създание пълзеше из цялата къща, пъхаше се навсякъде, но Фий не правеше опит да го възпитава, нито дори го наглеждаше. Тя пристъпваше тежко в своя вечен кръг между печката, кухненската маса и мивката, сякаш нищо друго не съществуваше. И Меги се видя принудена да запълни празнотата в живота на детето и да бъде негова майка. Тя не смяташе, че прави жертва, защото много го обичаше и за нея това беззащитно същество бе подходящ обект за цялата обич, която тя все по-силно искаше да дава някому. Хал плачеше за нея, проговори най-напред нейното име, протягаше ръчички към нея да го вдигне и всичко това я изпълваше с радост. И въпреки тежката еднообразна работа — плетене, кърпене, шиене, пране, гладене, грижа за кокошките и всичко друго, което трябваше да върши, Меги намираше живота си приятен.

Никой изобщо не споменаваше за Франк, но всеки шест седмици Фий вдигаше глава, щом чуеше, че пощата пристига, и се оживяваше за известно време. А когато мисис Смит донасяше каквото беше за тях и нямаше писмо от Франк, искриците на болезнено очакване угасваха.

Семейството се увеличи с още двама. Фий роди близнаци — малки червенокоси момченца, същински Клийри, които нарекоха Джеймс и Патрик. Приветливи и добродушни като баща си, те веднага преминаха под грижите на всички, тъй като Фий — освен дето ги кърмеше — не се интересуваше от тях. Скоро съкратиха имената им на Джимс и Патси и те станаха любимци на жените в Къщата — двете неомъжени прислужнички и овдовялата бездетна икономка, които бяха зажаднели за прелестта на бебетата. Стана така, че Фий ги забрави с магическа лекота: те си имаха вече три много грижовни майки и постепенно се създаде навикът да прекарват повечето от времето, когато са будни, в Къщата. За Меги беше просто непосилно да ги вземе под крилото си и едновременно с това да се грижи за Хал, който искаше тя да му принадлежи изцяло. На него не му допадаха недодяланите и поривисти ласки на мисис Смит, Мини и Кет. Меги беше ядрото обич в света на Хал — той признаваше единствено Меги и искаше само Меги.

Блуи Уйлямс смени хубавите си товарни коне и здравата каруца с камион и пощата започна да пристига на всеки четири седмици вместо на шест, но от Франк нямаше и ред. Постепенно споменът за него поизбледня, както става с всички спомени, дори и с онези, свързани с много любов; сякаш в самите нас протича някакъв несъзнателен лечебен процес, който оздравява раните въпреки отчаяната ни решимост никога да не забравим. Меги болезнено губеше представа как бе изглеждал Франк, любимите черти се сливаха в някакъв неясен образ на светец, наподобяващ истинския Франк не повече, отколкото разпнатият от иконата прилича на истинския Христос. А у Фий, в безмълвните глъбини, където бе стаила устрема на душата си, се породи ново чувство.

То се появи така неусетно, че никой не го долови. Защото Фий си остана обгърната в мълчание и абсолютна сдържаност; това чувство бе съкровено и никой нямаше време да го забележи — освен онзи, към когото бе насочена обичта й. Това бе нещо само тяхно, потайно и неизречено, нещо, което да ги крепи в самотата им.

Навярно беше и неизбежно, защото от всичките й деца единствен Стюърт приличаше на нея. На четиринадесет години той беше точно така непонятен за баща си и за братята си, както и Франк, но за разлика от него не проявяваше враждебност или раздразнение. Вършеше, каквото му кажеха, без да се оплаква, работеше усилено като всички останали и не нарушаваше с нищо гладката повърхност на живота в семейство Клийри. Макар и с червеникава, почти махагонова коса, той беше най-тъмен сред момчетата, а очите му бяха бистри като вода във ведро, оставено на сянка, сякаш стигаха до самото начало и виждаха всичко, както си е било. Пак той единствен от синовете на Пади обещаваше да стане красив, като порасне, макар Меги тайничко да се надяваше, че Хал ще го засенчи, когато стане юноша. Никой не знаеше какво мисли Стюърт; и той като Фий говореше малко и никога не казваше мнението си. Имаше странния навик да притихва съвсем — както вътрешно, така и физически, и на Меги, най-близка до него по години, й се струваше, че той може да отиде някъде, където никой не би бил в състояние да го последва. Отец Ралф изрази това по друг начин.

— Това момче не е човек! — възкликна той в деня, когато го върна обратно в Дройда, след като Стюърт, останал в манастира без Меги, бе обявил гладна стачка. — Нима каза, че иска да си иде в къщи? Нима спомена, че му липсва Меги? Не! Просто спря да яде и търпеливо зачака да проумеем с дебелите си глави причината за това. Пред никого не отвори уста да се оплаче и когато най-сетне отидох при него и сърдито го попитах дали не иска да си върви в къщи, просто ми се усмихна и кимна с глава.

С течение на времето негласно бе решено Стюърт да не отива да работи из пасищата с Пади и другите момчета, макар да беше достатъчно голям. Оставиха го да пази къщата, да цепи дърва, да се грижи за зеленчуковата градина, да дои млякото — огромен брой задължения, за които жените — с трите малки деца в къщи — нямаха време. Беше от полза у дома да има мъж, пък бил той и невръстен: това само по себе си бе предупреждение, че наблизо има други мъже. Защото идваха най-различни посетители — току затропат чужди ботуши по дървените стълби на задната веранда и непознат глас пита:

— Добър ден, стопанке. Дали има нещо за ядене?

По тези места гъмжеше от скитници; нарамили вързопите си, обикаляха от ферма на ферма, дошли чак от Куийнсленд на север или от Виктория на юг, хора, които търсеха късмета си или не обичаха да се залавят за постоянна работа, а предпочитаха да бродят пешком хиляди километри и само те си знаеха защо. Повечето бяха добри хора, идваха, нахранваха се обилно, скътваха по малко чай, захар и брашно в торбата и се загубваха надолу по пътя към Баркула или Нарингенг, а очуканите канчета подскачаха на гърба им и по петите им се влачеше някое мършаво куче с провиснал корем. Австралийските скитници яздеха рядко; те вървяха пеш.

От време на време се появяваше и лош човек: търсеше жени, чиито мъже са далеч, за да ги ограби, не да ги напада. Затова Фий държеше постоянно заредена пушка в един ъгъл на кухнята, където малките деца не можеха да я стигнат, и гледаше тя да е винаги по-близо до нея, отколкото гостът, докато опитното й око прецени намеренията му. А след като къщата беше окончателно предоставена на грижите на Стюърт, Фий с готовност му повери и пушката.

Но не всички посетители бяха скитници. Идваше например човекът от Уоткинс със своя стар „Форд“ модел „Т“. Той носеше всичко — от мехлем за набити от седлата коне до ароматен сапун, съвсем различен от твърдите като камък калъпи, които Фий приготвяше от лой и сода каустик в големия бакър; той носеше още лавандулова вода и одеколон, пудри и кремове за обгоряла от слънцето кожа. Имаше някои неща, които никой не би купил от другаде, освен от Уоткинс: мехлемът му, по-добър от кремовете на всеки аптекар или лекар, можеше да излекува всичко — от раздрана козина по корема на овчарско куче до рана върху кожата на човек. Жените се скупчваха в кухните, където той влизаше, и нетърпеливо чакаха да отвори големия си куфар със стока.

Имаше и други пътуващи търговци, които не обикаляха така редовно отдалечените краища, но пак бяха добре дошли. Продаваха какво ли не — като се почне от фабрични цигари и скъпи лули и се стигне до цели топове плат и дори разкошно съблазнително бельо и корсети, украсени с панделки. Принудени да се задоволят с едно или две пътувания в годината до най-близкия град, далеч от блестящите магазини на Сидни, далеч от модата и от всякакъв лукс, жените от фермите копнееха за такива неща.

В живота им като че ли имаше предимно мухи и прах. Не беше валяло отдавна нито капчица дъжд, та да слегне прахта и да удави мухите. А нямаше ли дъжд, все повече ставаха мухите, все повече прах се вдигаше.

Таваните на всички стаи бяха обточени с дълги, лениво полюшващи се ленти от лепкава хартия, която само за един ден почерняваше от мухи. Оставеха ли нещо непокрито макар и за миг, то се превръщаше или в пиршество, или в гробница за мухите, а мебелите, стените, календарът от универсалния магазин на Гилънбоун бяха целите оплюти от мухи.

Ами прахолякът! Нямаше отърваване от него, от тази фина кафява прах, която проникваше и в най-плътно покритите съдове, сплъстяваше току-що измитата коса, правеше кожата грапава, отлагаше се в гънките на дрехите и пердетата, стелеше се по полираните маси в тънък пласт, който, едва изтрит, се наслояваше отново. Целият под беше покрит с прах, внесен от небрежно изтритите обувки или от горещия сух вятър през отворените врати и прозорци. Фий се принуди да навие персийските си килими от всекидневната и накара Стюърт да закове на пода линолеума, който беше купила бог знае кога от магазина в Гили.

Кухнята, където най-много се влизаше отвън, беше настлана с тикови дъски, добили — от постоянното миене с телена четка и сапунена луга — цвета на стари кости. Фий и Меги насипваха по пода стърготини, които Стюърт събираше внимателно около дръвника, поръсваха стърготините с малко от тъй скъпата вода и измитаха влажната, ухаеща на тръпчиво смес през вратата и от верандата надолу в зеленчуковата градина да се разлага на хумус.

Нищо не можеше да ги предпази за дълго от прахта, а след време реката пресъхна и се превърна в ивица локви, така че от нея не можеше вече да се изпомпва вода за кухнята или банята. Стюърт отиде и напълни цистерната от артезианския кладенец, после я изля в един от резервните варели за дъждовна вода и жените трябваше да привикнат с нея, макар че беше отвратителна за миене на чиниите, за пране и къпане. Вонящата на сяра минерална вода трябваше да се избърсва старателно от чиниите, а при миене правеше косата суха и твърда като слама. Малкото дъждовна вода, която беше останала, използваха само за пиене и готвене.

Отец Ралф наблюдаваше Меги нежно. Тя решеше с четка къдравата червеникава коса на Патси, а Джимс, застанал малко несигурно на крачетата си, послушно чакаше своя ред. Двата чифта светлосини очи бяха вперени в нея с обожание. Тя бе досущ като малка майчица. Трябва да им е вродено — помисли си свещеникът, — тази особена слабост, която жените изпитват към децата, иначе на нейната възраст тя би приемала това като задължение, а не като удоволствие и щеше да гледа час по-скоро да се залови с нещо по-приятно. Напротив, тя съзнателно протакаше заниманието си, като навиваше кичурите на Патси около пръстите си, за да направи букли от немирната му коса. Известно време свещеникът бе като запленен от движенията й, после плесна с камшика по кончова на прашния си ботуш и зарея меланхолно поглед през верандата към Къщата, притулена зад призрачните евкалипти и лози, които разделяха самотата й от гъмжилото около дома на главния пастир.