— Отче, но вие не гледате! — укори го Меги.

— Прощавай, Меги. Бях се замислил. — Той пак се обърна към нея, докато тя вече приключваше с Джимс; и тримата го загледаха с очакване и той се наведе, грабна близнаците и ги намести удобно в двете си ръце. — Хайде да идем да видим леля Мери, а?

Меги го последва по пътеката, като държеше камшика му и поводите на кестенявата кобила. Той носеше децата много умело и с лекота — те, изглежда, не му тежаха, макар че имаше почти цяла миля от реката до Къщата. При готварницата предаде близнаците на изпадналата във възторг мисис Смит и с Меги до себе си, продължи по алеята към къщата.

Мери Карсън седеше в креслото си. Тя почти не ставаше от него тези дни, а и не беше необходимо, след като Пади така добре се грижеше за всичко. Когато отец Ралф се приближи, хванал Меги за ръка, тя стрелна детето с поглед, пълен с неприязън. Отец Ралф усети как пулсът на Меги се ускори и насърчително стисна ръката й. Момичето направи неумел поклон пред леля си и изрече едва чуто поздрава.

— Върви в кухнята, дете, да пиеш чая си с мисис Смит — каза й Мери Карсън рязко.

— Защо не я обичате? — запита отец Ралф, като сядаше в креслото, което вече бе свикнал да смята за свое.

— Защото ти я обичаш — отвърна тя.

— Е, хайде, хайде! — Този път той почувствува, че не знае какво да й отговори. — Тя е просто едно самотно дете, Мери.

— Не това виждаш в нея и много добре го знаеш.

Благородните сини очи се спряха на нея язвително: беше си възвърнал непринудеността.

— Да не искате да кажете, че посягам на деца? Та аз съм духовник в края на краищата!

— Ти си мъж преди всичко, Ралф де Брикасар! А расото просто те кара да се чувстваш в безопасност.

Изненадан, той се разсмя. Днес някак си не можеше да спори с нея, сякаш тя бе открила пролуката в бронята му и беше проникнала вътре с отровните си пипала. А той се променяше, може би остаряваше, започваше да се примирява със затънтения Гилънбоун. Огънят в него гаснеше — или може би гореше сега за друго?

— Не съм мъж — отвърна той. — Свещеник съм… Това е може би от жегата, от прахоляка и от мухите… Но не съм мъж, Мери. Свещеник съм.

— О, Ралф, колко си се променил! — предизвикваше го тя. — Възможно ли е кардинал де Брикасар да говори така?

— Няма да стане — каза той и в погледа му пробягна тъга. — Струва ми се, че вече не го и искам.

Тя се разсмя, залюля се напред-назад в креслото си, без да снема очи от него.

— Тъй ли, Ралф? Не искаш ли вече? Добре, ще те оставя да се пържиш още малко, но ще дойде и твоят час да избираш, не забравяй! Може би не още, може би дори не и в близките три-четири години, но непременно ще дойде. А аз ще бъда като дявола и ще ти предложа… Но стига толкова! Обаче не бива да се съмняваш, че ще те накарам горко да страдаш. Ти си най-възхитителният мъж, когото съм срещала. И ни предизвикваш с красотата си, презирайки ни за глупостта ни. Но аз ще те прикова на кръста на твоята собствена слабост. Ще те накарам да се продадеш като последна проститутка. Какво, съмняваш ли се?

Усмихнат, той се облегна назад:

— Не се съмнявам, че ще се опитате. Но смятам, че не ме познавате така добре, както си мислите.

— Така ли? Времето ще покаже, Ралф, само времето. Аз съм стара и на мен ми е останало само времето.

— А какво мислите, че ми остава на мен? — запита я той. — Време, Мери, нищо друго освен време. Време, прах и мухи.



Започнаха да се събират облаци по небето и Пади се обнадежди, че ще завали.

— Суха буря — отсече Мери Карсън. — Не е на дъжд. Няма да вали още дълго.

Ако Клийри мислеха, че са изпитали вече и най-лошото, което суровият климат на Австралия можеше да им предложи, то бе само защото още не бяха преживели сухата буря в изгорелите равнини. Останали без омекотяващата влага, изсушената земя и сухият въздух се триеха силно и с пукот в болезнена схватка, която можеше да завърши само с гигантско изригване на натрупаната енергия. Небето се прихлупи и така притъмня, че вътре Фий трябваше да запали лампите. В оборите конете потръпваха и се стряскаха при най-лекия шум; кокошките бяха накацали по прътите, скрили глави в разтуптените си гърди; кучетата се зъбеха и хапеха помежду си, домашните прасета, които обикновено риеха из бунището на фермата, заравяха муцуни в прахта и надничаха оттам със светлите си плашливи очи. Незнайни сили, заприщени в небето, всяваха страх у всяко живо същество, а огромните бездънни облаци погълнаха слънцето цяло-целеничко и се готвеха да изсипят върху земята неговия огън.

Тътенът на гръмотевици се приближаваше все по-заплашително от хоризонта, малки огнени езици внезапно разсичаха облаците, в чиито виолетово-сини глъбини се пенеха и се завихряха поразяващо бели гребени. И тогава с воя на вятъра, който засмукваше прахта и я запращаше лютива в очите, ушите и устата, настъпи катаклизмът. Никой от хората вече не се и опитваше да си представя библейския гняв на бога — той ги бе застигнал. Нямаше мъж, който да се сдържи да не трепне, когато връхлетя бурята — грохотът и силата й известяваха сякаш края на света. Мина известно време и скупчилото се семейство претръпна — всички наизлязоха на верандата и се завзираха отвъд потока, към далечните пасища. Грамадни разклонени мълнии опасваха като огнени артерии цялото небе — на десетки, всеки миг, и нямаха край; лумнали пламъци раздираха облаците, изгасваха и се отразяваха зад талазите като в невероятна игра на криеница. Димяха ударени от гръм дървета, стърчащи сред тревата, и ставаше най-сетне ясно защо са мъртви тези самотни стражи на пасищата.

Загадъчно, неземно сияние изпълваше въздуха, който не беше вече прозрачен, а гореше отвътре в преливащи се розови, виолетови и сярножълти багри и лъхаше натрапчиво със сладък, неуловим мирис, който не можеше да се уподоби на нищо. Дърветата светеха и около червените коси на всички Клийри имаше ореол от огнени езици, а космите по ръцете им бяха настръхнали. Така продължи целия следобед и едва към залез откъм изток взе да стихва, за да ги освободи от страшната магия. А те бяха възбудени, напрегнати, тревожни. Не беше паднала и капчица дъжд. Струваше им се, че бяха умрели и пак се бяха съживили, преминали невредими през природната стихия. После цяла седмица говореха само за това.

— И още какво ни чака! — предупреди Мери Карсън отегчено.

И беше права. Втората суха зима настъпи по-студена, отколкото предполагаха, макар и без сняг. Мраз сковаваше нощем земята почти на педя дълбочина и кучетата трепереха и се свиваха в колибите си и за да се сгреят, ядяха лакомо месо от кенгуру и сланина от заклания добитък. При такова време се ядеше говеждо и свинско месо вместо вечното овнешко. В къщата пращеше буен огън и мъжете гледаха да се прибират, щом имаха възможност, защото нощем измръзваха по пасбищата. Стригачите обаче пристигнаха в повишено настроение: при такова време можеха да си свършат работата по-бързо и по-леко. Защото потта, която се беше ляла от всеки стригач петдесет години наред, беше избелила кръгли петна по дървения под около работните им места.

Малкото трева, останала още от наводнението, много отдавна бе оредяла застрашително. Ден след ден по небето надвисваха облаци, но дъжд не заваля. Вятърът ревеше жално из пасищата, прахта се стелеше като кафяво було, сякаш дъждовна завеса, и измъчваше съзнанието с видения за вода: толкова приличаха на дъжд тези огромни прашни вихрушки.

Децата се оплакваха, че пръстите им са измръзнали и подути, внимаваха да не се усмихват с напуканите си устни, с мъка събуваха чорапите си от разкървавените пети и глезени. Просто беше невъзможно да се стоплят при този брулещ вятър, още повече, че къщите бяха строени така, че да поемат всеки случаен полъх, а не да са защитени от него. Лягаха и ставаха в ледени спални, чакаха търпеливо майка им да отдели малко топла вода от големия чайник на огнището, за да не им тракат зъбите и да не ги болят ръцете, като се мият.

Един ден малкият Хал взе да кашля и да се задъхва. Ставаше му все по-зле и по-зле. Фий забърка гъста гореща лапа от дървени въглища и я наложи върху измъчените крехки гърди, но това не помогна. Отначало тя не смяташе, че има причини за тревога, но с напредването на деня състоянието му толкова бързо се влошаваше, че тя се обърка, а Меги седеше до него, кършеше ръце и беззвучно изреждаше всички научени молитви. Когато Пади се прибра в шест часа, дишането на детето се чуваше още от верандата и устните му бяха посинели.

Пади веднага тръгна към Къщата, за да телефонира на доктора, но той живееше на четирийсет мили и беше отишъл при друг болен. Запалиха в един съд сяра и подържаха Хал над парите — дано изкашля слузта, която му пречеше на гърлото и бавно го задушаваше, но детето нямаше сили да напрегне гръдния си кош, за да се освободи от нея. Лицето му посиняваше все повече, дишането ставаше със спазми. Меги го държеше в ръце и се молеше, а сърцето й се свиваше от пронизваща болка, като гледаше как малкото създание се бори да си поеме въздух. От всичките си братя тя най-много обичаше Хал, беше му като майка. Никога преди не беше пожелавала така горещо да е достатъчно голяма за майка; струваше й се, че ако е жена като Фий, ще може някак си да го излекува. Объркана и изплашена, тя притискаше гърчещото се телце и се мъчеше да помогне на Хал да диша.

Изобщо не й минаваше през ум, че той може да умре, дори и когато Фий и Пади се смъкнаха на колене до леглото и зашепнаха молитви, като не знаеха какво друго да сторят. В полунощ Пади с мъка разтвори ръцете на Меги от притихналото дете и нежно го положи върху купа възглавници.

Меги отвори широко очи. Беше полузадрямала, след като детето престана да се бори.

— О, татко, той е по-добре, нали? — попита тя.

Пади поклати глава; изглеждаше сбръчкан и състарен, а на светлината на лампата личаха побелелите кичури в косата и в небръснатата му от седмица брада.

— Не, Меги, Хал не е по-добре, както ти мислиш, но вече е спокоен. Бог го прибра при себе си и там нищо вече не го боли.

— Татко ти иска да каже, че е мъртъв — обясни Фий беззвучно.

— О, татко, не! Не може да е мъртъв!

Но в гнездото от възглавници мъничкото същество бе мъртво. Меги разбра, щом го погледна, макар че никога преди не бе срещала смъртта. Той приличаше на кукла, не на дете. Тя стана и отиде при момчетата, свили се около кухненското огнище в тревожно бдение. Мисис Смит бе седнала на дървен стол до тях и наглеждаше близнаците, чиято люлка бяха преместили в кухнята на топло.

— Хал умря — каза Меги.

Стюърт вдигна очи, събуден от своя далечен унес.

— Така е по-добре — рече той. — Помисли си само в какъв покой е сега. — Той стана, като видя Фий да влиза, и се приближи до нея, без да я докосва. — Мамо, сигурно си изморена. Ела си полегни. Ще стъкна огън в стаята ти. Хайде, ела да си легнеш.

Фий се обърна и го последва, без да продума. Боб стана и излезе на верандата. Останалите момчета се повъртяха малко и го последваха. Пади още не беше се появил. Мисис Смит безмълвно внесе бебешката количка от мястото й в ъгъла на верандата и внимателно постави в нея спящите Джимс и Патси. После се обърна към Меги и лицето й бе обляно в сълзи:

— Меги, отивам в Къщата и ще взема Джимс и Патси. Утре сутрин ще се върна, но децата по-добре да останат известно време при Мини и Кет и при мен. Кажи на майка си.

Меги седна на един стол и скръсти ръце в скута си. Той си беше неин, а ето че е мъртъв — малкият Хал, когото толкова обичаше и за когото се грижеше като майка. Мястото, което бе заемал в мислите й, още не бе празно, тя продължаваше да усеща тежестта на топлото му телце върху гърдите си. Ужасяваше я мисълта, че това телце никога вече няма да се облегне на нея, така както бе правило цели четири години. Не, за това не бива да плаче: сълзи можеше да пролива само за Агнес, за раните върху крехката броня на гордостта в детството, останало завинаги зад гърба й. А тази мъка сега трябваше да носи до края на живота си, безспирно, без да се оплаква. Волята да се оцелее е много силна у някои, по-слаба у други; при Меги тя беше яка и жилава като стоманено въже.

Така я завари отец Ралф, когато пристигна с лекаря. Тя мълчаливо кимна към стаята, но не стана да ги придружи. Мина доста време, докато свещеникът успя най-сетне да стори онова, което бе намислил още щом Мери Карсън позвъни в презвитерството — да отиде при Меги и да постои при нея, да даде на клетото самотно момиче нещо от себе си, нещо само за нея. Той не вярваше някой друг напълно да разбира какво беше Хал за Меги.

Но най-напред трябваше да изпълни задълженията си: да даде последно причастие, ако душата на покойния още не беше напуснала тялото му, после да види Фий, да види Пади, да им даде по някой съвет. Докторът си бе отишъл тъжен, но отдавна свикнал с трагедиите, неизбежни в такъв обширен район като неговия. По онова, което му разказаха, той заключи, че толкова далеч от болницата си и от всякакъв помощен персонал, и без това нямаше да може да помогне. Хората тук непрекъснато поемаха рискове, предизвикваха съдбата и все пак упорстваха. В смъртния акт той написа „круп“. Това беше често заболяване.