Отец Ралф също си бе свършил работата. Пади беше отишъл при Фий, Боб и момчетата се събраха в дърводелницата да сковат малкия ковчег. Стюърт се беше сгушил на пода в спалнята на Фий и изящният му профил по нищо не се различаваше от нейния, очертан като силует върху нощното небе зад прозореца; легнала върху възглавницата, хванала ръката на Пади, тя не отместваше замисления си поглед от тази тъмна фигура, свита върху студения под. Беше пет часът сутринта и петлите се разшаваха сънливо, но зората бе още далеч.

Забравил пурпурния епитрахил около врата си, отец Ралф се наведе над кухненското огнище да разпали огъня от гаснещите въглени, намали лампата на масата зад себе си и седна на дървената пейка срещу Меги да я погледа. Тя бе пораснала, в устрема си към зрелостта скоро щеше да го изпревари, да го надмине; като я наблюдаваше, почувствува се по-безсилен от когато и да било през целия си живот, изпълнен с мъчителни, натрапчиви съмнения в собствената си смелост. Но от какво в същност се боеше? На какво смяташе, че няма да устои, ако то дойде? Другите го смятаха за силен, той не се страхуваше от никого, но дълбоко в себе си очакваше онова неизвестно нещо да се промъкне в съзнанието му, и то когато е най-неподготвен, и го обземаше страх. А през това време Меги, родена осемнадесет години след него, го надрастваше.

Не че беше светица или нещо повече от другите. Тя просто никога не се оплакваше и бе надарена — или прокълната — със способността да приема нещата. Каквото и да станеше, каквото и да я сполетяваше, тя го посрещаше, приемаше и трупаше на склад като гориво за двигателя на своя живот. Кой я бе научил на това? И то можеше ли да се научи? Или представата му за нея беше само плод на фантазия? Но какво значение има това? Кое беше по-важно — каква е тя в действителност или за какво я мисли той?

— О, Меги! — промълви той безпомощно.

Тя извърна очи към него и с цялата си болка му отправи усмивка на безгранична, преливаща обич, изразена всеотдайно, тъй като в нейния свят още ги нямаше задръжките и забраните на зрелостта. Това, че е обичан, го разтърси, погълна го, накара го да поиска от бога, в чието съществуване понякога се съмняваше, да бъде всеки друг на този свят, но не и Ралф де Брикасар. Това ли бе онова незнайно тайнствено нещо? О, господи, защо я обичаше толкова много? Но както обикновено, нямаше кой да отговори на въпросите му, а Меги седеше кротко и му се усмихваше.

На зазоряване Фий стана да приготви закуската, Стюърт й помагаше. После дойдоха мисис Смит, Мини и Кет, четирите жени се събраха край печката, говореха нещо шепнешком, с едносрични думи, свързани от скръбта в някакъв съюз, непонятен както за Меги, така и за свещеника. Като стана от масата, Меги отиде да подплати отвътре малкия дървен сандък, приготвен от момчетата, гладко рендосан и полиран. Фий мълчаливо бе пъхнала в ръцете й една бяла атлазена вечерна рокля, отдавна пожълтяла от времето, и Меги я наряза на парчета, които наложи по твърдите вътрешни стени на сандъка. Докато отец Ралф застилаше дъното с хавлия, Меги съши на машината парчетата както трябва, а после двамата прикрепиха облицовката с кабарчета. Фий облече сама детето си в най-хубавото му кадифено костюмче, среса косата му и го положи в мекото гнездо. А то имаше нейното ухание — не на Меги, която се беше грижила за него като майка. Плачейки, Пади затвори капака: това бе първото дете, което му умираше.

От години вече гостната на Дройда се използуваше като параклис. В единия й край беше издигнат олтар с надиплена отпред златошита завеса, за която Мери Карсън бе платила на монахините от „Св. Богородица от Урсо“ хиляда лири да я извезат. Мисис Смит беше подредила навсякъде зимни цветя от градините на Дройда — жълт шибой и късни рози, които изглеждаха като изрисувани с пищни розови и ръждиви багри и по някакъв магически начин излъчваха и ухание. В бял стихар без дантели и в съвсем прост филон, отец Ралф отслужи погребалната литургия.

В Дройда, както в повечето от тукашните отдалечени ферми, погребваха покойниците си на собствена земя. Малкото гробище беше отвъд градината, до засенчените от плачещи върби брегове на потока, с боядисана в бяло желязна оградка и цялото в зеленина въпреки сушата, защото го поливаха от резервната вода на Къщата. Майкъл Карсън и невръстният му син бяха погребани там във величествена мраморна гробница, над която ангел в човешки ръст, с изтеглен меч, бдеше над покоя им. Десетина други по-скромни гробове бяха подредени в кръг, оградени само с кръгли бели камъчета, с по един съвсем прост бял дървен кръст, върху който невинаги имаше дори име. Така бяха погребани един стригач, загинал в сбиване, без да се знае къде има близки, двама-трима скитници, чийто земен път бе свършил в Дройда, дори костите на мъж или жена, намерени веднъж в едно от пасищата, и още готвачът китаец на Майкъл Карсън, над чиито останки бе забучено причудливо пурпурно чадърче с малки тъжни звънчета, постоянно напяващи сякаш „Хий Синг, Хий Синг, Хий Синг“; и един джелепин, на чийто кръст пишеше само:

ЧАРЛИ ВОДОНОСЕЦЪТ БЕ ДОБРО МОМЧЕ.

Имаше и други гробове, някои от които на жени. Но Хал, господарският племенник, не беше за такъв прост гроб: поставиха скования му набързо ковчег върху една от лавиците в гробницата и затвориха тежките, излети от бронз врати.



Мина време и престанаха да говорят за Хал, споменаваха го само между другото. Меги таеше скръбта дълбоко в себе си, в мъката й имаше безразсъдно отчаяние, характерно за децата, преувеличено и тайнствено, но младостта й го затрупваше с ежедневните събития и намаляваше остротата му. Момчетата не тъгуваха много — с изключение на Боб, който беше достатъчно голям, за да осъзнава обичта си към братчето. Пади страдаше дълбоко, но никой не знаеше дали и Фий изпитва същото. Тя като че ли се отдалечи още повече от мъжа си и от децата, от всякакво чувство. Поради това Пади беше особено благодарен на Стю за грижите и за дълбоката, зряла нежност, с които ограждаше майка си. Само Пади знаеше как бе изглеждала Фий в деня, когато той се върна от Гили без Франк. В меките сиви очи не трепна нищо — ни острота, ни упрек, ни омраза или болка. Сякаш като знаеше съдбата си и безсилието си да я избегне, само чакаше да се стовари върху нея този удар, както обреченото куче чака смъртоносния куршум.

— Знаех си, че няма да се върне — бе казала тя.

— Може и да се върне, Фий, ако му пишеш веднага — предложи й Пади.

Тя поклати глава, но вярна на себе си, не се впусна в обяснения. По-добре Франк да започне свой, нов живот, далеч от Дройда и от нея. Тя познаваше сина си достатъчно и бе убедена, че само една нейна дума е в състояние да го върне обратно и затова не биваше да произнася тази дума за нищо на света. А дните си, дълги и горки, пълни с отчаяние, щеше да понася мълчаливо. Пади не беше мъж по неин избор, но по-добър от него нямаше. Тя беше от онези хора, чиито чувства са толкова силни, че стават направо непоносими, а животът й бе дал суров урок. Цели двадесет и пет години тя бе потискала чувствата си най-безмилостно и беше убедена, че упоритостта й не е била напразна.



Животът продължаваше в ритмичния, безкраен цикъл на природата. На следващото лято дойде дъждът — не от самия мусон, а от влиянието му, — напълни реката и цистерните, напои ожаднелите корени на тревата, попи всепроникващата прах. Развълнувани до сълзи, мъжете се заловиха със сезонната работа, спокойни, че не се налага да хранят овцете изкуствено. Запасите от фураж бяха изтраяли доста дълго, тъй като бяха добавили по-крехки клонки от сокодайни дървета. Но не по всички ферми около Гили беше така. Колко добитък ще има всяка от тях, зависеше изцяло от главния пастир. За голямата площ на Дройда добитъкът бе твърде малко и именно поради това тревата стигаше за по-дълго време.

Ягненето и напрегнатите седмици след него бяха най-натовареното време на годината за овцевъда. На всяко новородено агне трябваше да се надене пръстен на опашката, да се сложи марка на ухото му, а ако беше мъжко и нямаше да го пазят за разплод, трябваше да го кастрират. Това бе мръсна, отвратителна работа, от която мъжете подгизваха до костите в кръв, защото имаше само един начин да се справят за такова кратко време с хилядите мъжки агнета. Прищипваха тестисите между пръстите си и ги отхапваха със зъби, след което ги изплюваха на земята. А пристегнатите от метални пръстени опашки на мъжки и женски агнета постепенно се обезкървяваха, надуваха се, изсъхваха и окапваха.

Това бяха най-качествените вълнодайни овце, отглеждани в нечувани в друга страна мащаби, и то при оскъдица на работна ръка. Всичко се правеше така, че по най-рационален начин да се произведе най-фината вълна. Имаше и други процедури: например остригваха почти до кожа областта около задницата на овцата, където вълната се замърсяваше от изпражненията и от мухите, почерняваше и се сплъстяваше. Тази работа не беше тежка за стригача, но бе неприятна поради миризмата и многото мухи, обаче се заплащаше по-добре. Правеше се и дезинфекция: няколкото хиляди блеещи и тичащи четириноги трябваше да се съберат и да се вкарат в един лабиринт, където минаваха няколко пъти през фенилов разтвор, за да се очистят от кърлежи и друга напаст. Даваха им и лекарства, които с голяма спринцовка вкарваха в гърлата им, за да бъдат унищожени паразитите в червата.

Така че работата около овцете никога не свършваше: тъкмо приключили с едно, идваше време за друго. Групираха ги и прегрупираха, местеха ги от едно пасище в друго, заплождаха ги и ги кастрираха, стрижеха ги отпред и отзад, дезинфекцираха ги отвън и отвътре или ги колеха и откарваха за продан. Освен овце Дройда притежаваше и около хиляда глави породисти говеда, но овцете бяха много по-доходни и на всеки два акра се падаше по една, което ще рече около 125 000 общо. И понеже бяха мериносови, не се продаваха заради месото: когато мериносовата овца престанеше да дава хубава вълна, използуваше се за кожа, за ланолин, за мас и туткал — в кожарските фабрики и в скотобойните.

Постепенно опознаха и започнаха да разбират класическите образци на литературата, писана за австралийските заселници. За Клийри, изолирани в Дройда, четенето беше станало по-важно от всякога: чрез магията на писмената реч осъществяваха връзката си със света. Но наблизо нямаше библиотека, нито имаше ежеседмично пътуване до града за пощата, вестниците и нов куп книги, както беше в Уахин. Отец Ралф запълваше донякъде тази липса, като плячкосваше библиотеката на Гилънбоун, обираше своята библиотека и полиците с книги в манастира и за своя изненада установи, че преди да ги е изпразнил напълно, вече беше организирал нещо като пътуваща библиотека чрез Блуи Уйлямс и неговия пощенски камион. Той постоянно беше натоварен с книги — поизтрити и изпомачкани томчета, които изминаваха разстоянията между Дройда и Бугела, Дибън-Дибън и Брейк-и-Пул, Кънамута и Ийч-Юйсдж, за да стигнат до умове, жадни за храна и утеха. Най-хубавите романи връщаха винаги с голямо нежелание, но отец Ралф и монахините съвсем точно си записваха кои книги къде се бавеха най-дълго, а после отец Ралф поръчваше нови екземпляри чрез информационната служба в Гили и най-спокойно ги вписваше на сметка на Мери Карсън като дарения за библиофилското общество на Светия кръст.

Това беше времето, когато в романите рядко биваше допускана някоя целомъдрена целувка, а още по-малко еротични пасажи, които да гъделичкат чувствата. Ето защо нямаше строга граница между книгите, предназначени за възрастни, и тези за юноши, тъй че не беше срамно, дето човек на годините на Пади предпочиташе все книгите, обожавани и от децата му: „Дог и кенгуруто“, поредицата „Била-бонг“, в която се разказваше за Джим, Нора и Уели, безсмъртната книга на мисис Иниъс Гън „Ние от Никога и Никъде“. Вечер в кухнята те се редуваха да четат на глас стихове от Банджо Патерсън и Денис, а гласовете им ту трепереха, докато „Човекът от Снежната река“ яздеше, ту се смееха заедно със „Сантименталният“ и неговата Дорийн, ту тайничко триеха сълзите си, проронени за „Веселата Мери“ на Джон О’Хара.

Кленси в разлив

Взех, писмо че му проводих, но като не знам где ходи,

пратих му го в Лаклан, дето срещнахме се първи път.

Вълна стрижеше тогава и си рекох, че тъй става:

адресирах плика „Кленси в Разлив“, ще го предадат.

Отговор получих слисан, с почерк непознат написан

(писан сякаш с нокът, топнат в катраница с овча лой).

Бе другарят му; намирам, че е редно да цитирам:

„Кленси в Куийнсленд овчарува, но не знаем де е той.“

Мигом ясно си представих там какво ли Кленси прави:

по реката Купър води своите хилядни стада,

бавно стоката едрее, Кленси крачи и си пее,

че овчарят си живее както никой във града.

Там приятели чудесни с радост те посрещат, с песни,

бризът тихо прошептява, а реката сом бразди.

Ширят се поля безкрайни в пладне знойно и омайно,