Той беше също така пленник на своето време, както и тя. Леките момичета във всеки град, където бе служил — от Дъблин до Гилънбоун, — нарочно идваха в изповедалнята да му разказват шепнешком различни измислици, които представяха за истински случки, защото ги привличаше едно-единствено нещо в него — мъжът; и не искаха да си признаят, че не е по силите им да го предизвикат. Те разказваха шепнешком как мъже осквернили всяко отвърстие на тялото им и как се отдавали на непозволени игри с други момичета, шепнеха за страсти и прелюбодеяния, а някои — с особено развито въображение — стигаха дори дотам, да му описват в подробности сексуалните си връзки с някакъв свещеник. Той ги слушаше съвсем невъзмутим, само с презрение и отвращение, защото бе минал през суровото възпитание на семинарията и трудности от този род не го плашеха. Но момичетата никога не бяха споменавали за онзи интимен процес, който ги правеше по-различни и ги караше да се срамуват.

Колкото и да се мъчеше, той не можа да удържи парещата вълна, която се надигна в него: извърнал лице зад дланта си, отец Ралф де Брикасар беше разкъсван от спазъм на унижение поради първото си изчервяване.

Но на неговата Меги не й бе станало по-леко. Щом се увери, че червенината се е оттеглила от лицето му, той се изправи, повдигна я и я настани на един мраморен пиедестал, така че лицата им да са на една височина:

— Меги, погледни ме. Чуваш ли, погледни ме!

Тя вдигна изплашените си като на преследвано животинче очи и видя, че той се усмихва. Неизказано облекчение я изпълни изведнъж. Той не би се усмихвал така, ако тя щеше да умре: знаеше добре какво представлява за него, защото той никога не го криеше.

— Меги, ти нито ще умреш, нито имаш рак. Не е моя работа да ти обяснявам какво ти е, но мисля, че е по-добре все пак да го направя. Майка ти трябваше да ти е казала още преди години и да те е подготвила; недоумявам защо не го е направила.

Той погледна нагоре към непроницаемото лице на ангела от мрамор и се изсмя странно, полузадавено.

— Господи! Какво ли не си ми възлагал да върша!

После заговори на Меги, която чакаше:

— Ще минат години, ще пораснеш, ще научиш много неща за живота и спомниш ли си днешния ден, може да изпиташ смущение, дори срам. Но недей си спомня така за този ден, Меги. В това няма нищо срамно или неудобно. И сега, както и във всичко, което върша, аз просто изпълнявам волята божия. Това е единственото ми призвание на земята и нямам право на друго. Ти беше много изплашена, имаше нужда от помощ и бог ти я изпрати в мое лице. Само това запомни, Меги. Аз съм служител на бога и говоря от негово име.

С теб става това, което става с всички жени, Меги. Веднъж на месец в продължение на няколко дни отделяш кръв. Това започва обикновено на дванадесет или тринадесет години — ти имаш ли толкова?

— На петнадесет съм, отче.

— Вече на петнадесет ли? — Той поклати глава с леко недоверие. — Е, щом казваш, че си на толкова, трябва да ти вярвам. Което значи, че си позакъсняла в сравнение с повечето момичета. Но това ще се повтаря всеки месец, докато станеш на петдесет години. При някои жени е редовно като циклите на луната, а при други може да закъснее или да избърза. Някои жени не чувстват болка, докато при други тя е много силна. Никой не знае защо има такива разлики. Но кръвотечението всеки месец е признак, че си съзряла. Знаеш ли какво означава да си съзряла?

— Разбира се, отче! Чела съм. Значи да съм пораснала.

— Добре. Това е достатъчно. Докато се повтаря кръвотечението, можеш да имаш деца. Кръвотечението е част от цикъла за създаване на потомство. Казано е, че преди грехопадението Ева не е имала менструация. Така се казва — менструация. Но когато Адам и Ева изпаднали в грях, бог наказал жената по-сурово от мъжа, защото вината за грехопадението им била в същност нейна. Тя изкусила мъжа. Спомняш ли си в Библията думите му: „В мъка ще раждаш децата си.“ Бог искал да каже, че при жената всичко, свързано с децата й, причинява болка. Голяма радост, но и голяма болка. Такава е съдбата ти, Меги, и трябва да я приемеш.

Тя не знаеше, че той по същия начин би предложил утеха и помощ на всеки от своите енориаши, макар и без да влага толкова лични чувства, пак така състрадателно, но без да участва в чуждото нещастие. И колкото и странно, може би именно поради това неговата утеха и помощ бяха още по-големи. Сякаш като се извисяваше така, ежедневните грижи неизбежно трябваше да отпаднат. Не го правеше съзнателно — никой от потърсилите при него подкрепа не оставаше с чувството, че той ги гледа отвисоко или ги обвинява за слабостта им. Много свещеници оставяха у енориашите си чувство на вина, на малоценност или примитивност, но не и той. Защото ги караше да вярват, че и той подобно на тях е преживявал своите огорчения и водил своята борба: непонятни за тях огорчения и своеобразна борба; може би, но не по-малко истински от техните собствени. Той не знаеше, нито би проумял, че ги привличаше и им допадаше не толкова с личността си, а с онова извисено, почти божествено и все пак много човешко нещо в душата му.

Колкото до Меги, той й говореше така, както й бе говорил Франк — като на равна нему. Само дето беше по-възрастен, по-мъдър и много по-образован от Франк, следователно много по-добър съветник. А колко приятен бе гласът му, с леко ирландски акцент в звучния му английски. Той разсея всичките й страхове и болка. А тя беше млада, изпълнена с любопитство, нетърпелива да узнае всичко и не я терзаеха сложните размисли на онези, които постоянно се питаха не кои са, а защо са. Той й беше приятел, скъп идол на сърцето й, новото слънце на нейния небосвод.

— Защо да не ми го кажете вие, отче? Защо трябвало мама да ми го каже?

— За това нещо се говори само между жени. Не е прието да се споменава за менструация или неразположение пред мъже и момчета. То си е просто женска работа.

— Защо?

Той поклати глава и се разсмя.

— Право да ти кажа, и аз не знам защо. Бих искал даже да не е така. Но ти трябва да ми повярваш, каквото ти казвам. Никога не говори за това с когото и да било освен с майка си, а и на нея не казвай, че си споделила с мен.

— Добре, отче, няма.

Дяволски трудно било да си майка: толкова работи трябва да помниш!

— Меги, иди си в къщи, кажи на майка си, че ти тече кръв и я питай как да се грижиш за хигиената си.

— И с мама ли става същото?

— С всички нормални жени. Но когато очакват бебе, кръвотечението спира, докато се роди бебето. По това жените познават, че ще имат бебе.

— А защо спира кръвта, когато чакат бебе?

— Не зная, наистина не зная. Съжалявам, Меги.

— А защо кръвта ми тече отдолу, отче?

Той стрелна с поглед ангела, който го гледаше най-спокойно, далеч от женските грижи. Отец Ралф изпадаше във все по-затруднено положение. Интересно: колко е настойчива сега, след като обикновено е така сдържана. Но съзнавайки, че е станал извор на познанията й за всичко онова, което не намираше в книгите, и като я познаваше достатъчно добре, той не можеше да си позволи да издаде с нещо смущението или неудобството си. Тя би се затворила в себе си и вече не би го питала за нищо. Затова й отвърна търпеливо:

— Не точно отдолу, Меги. Там има и един друг канал, който е във връзка с раждането на деца.

— А, през него излизат, искате да кажете — зарадва се тя. — Пък аз винаги съм се чудила как излизат бебетата.

Той се засмя широко и я свали от пиедестала.

— Сега вече знаеш. А знаеш ли как се получават бебетата, Меги?

— О, да! — отвърна тя важно, доволна, че най-после знае нещо. — Поникват, отче.

— И от какво поникват?

— Когато много силно ги искаш…

— Кой ти е казал това?

— Никой. Сама го разбрах.

Отец Ралф притвори очи и си каза, че не могат да го нарекат страхливец, загдето е оставил разговорът да свърши тук. Можеше само да я съжалява, но не и да й помогне повече от това. Което не може, не може. Някои неща бяха наистина невъзможни.

7

Мери Карсън навършваше седемдесет и две години и смяташе да устрои най-голямото празненство в Дройда от петдесет години насам. Рожденият й ден се падаше в началото на ноември, когато е горещо, но още поносимо — поне за жителите на Гили.

— И к’во излезе, мисис Смит? — пошепна Мини. — К’во излиза — че била родена на трети ноември, а?

— Какво си си наумила, Мин? — недоумяваше икономката. Келтската загадъчност на Мини дразнеше здравите й английски нерви.

— Ами тя била Скорпион, а? Жена Скорпион, и как още!

— Представа нямам за какво говориш, Мин.

— Най-лошият знак, под който може да се роди една жена, миличка мисис Смит. Ой, дъщери на дявола са те! Помнете ми думата — намеси се Кет, ококорила очи, и се прекръсти.

— Ама наистина, Мини, ти и Кет сте невъзможни! — каза мисис Смит съвсем невъзмутима.

Но всеобщата възбуда растеше все повече. Старият паяк от креслото си точно в центъра на своята мрежа издаваше неспирен поток от заповеди: това да се направи, онова да се направи, тези и тези неща да се извадят, еди-какво си да се прибере. Двете ирландски прислужници тичаха насам-натам, излъскваха сребърните прибори, миеха скъпите порцеланови сервизи, превръщаха параклиса отново в приемна и подреждаха съседните столови.

Повече да пречат, отколкото да помагат, двете най-малки момчета на Клийри се въртяха около Стюърт и няколкото общи работници, които окосиха тревата и оплевиха цветните лехи, поръсиха верандите с влажни стърготини, за да изчистят прахта между испанските керамични плочки, и настъргаха тебешир по пода на салона, за да може по-леко да се танцува. Оркестърът на Кларънс О’Туул щеше да дойде чак от Сидни, както и стридите, скаридите, раците и омарите; за временни помощнички бяха наети няколко жени от Гили. Закипя цялата област от Рудна Хуниш през Инишмъри и Бугела до Нарингенг.

Когато из облицованите с мрамор коридори отекнаха необичайните шумове от местене на мебели и се разнесоха човешки викове, Мери Карсън се премести от креслото зад бюрото си, извади лист тънка хартия, потопи перото в мастилницата и започна да пише. Не се колебаеше, нито спираше да се замисли над мястото на някоя запетая. От пет години насам беше подреждала грижливо в ума си всяка сложна фраза, докато всичко бе станало идеално точно. Не след дълго привърши, изписвайки два листа, на втория от които повече от една четвърт остана празна. Сложи и последната точка и постоя още малко на мястото си. Стилното й бюро беше до един от големите прозорци, така че бе достатъчно да извърне глава, и обхващаше с поглед цялата градина. Смях, долетял отвън, я накара да се обърне небрежно, но после се вбеси. Дявол да го вземе и него, и тази негова любимка!

Отец Ралф беше научил Меги да язди. Макар и израснала в селско семейство, тя не беше възсядала кон и свещеникът се зае да запълни този пропуск. Колкото и странно, дъщерите на бедните селски семейства яздеха рядко. Това беше развлечение за богатите млади жени както на село, така и в града. А момичетата с потеклото на Меги караха двуколки или цял впряг товарни коне, дори трактори и понякога коли, но не яздеха. Да екипираш дъщеря си за езда, струваше скъпо.

Отец Ралф бе донесъл от Гили еластични къси ботушки и брич от мек вълнен плат, които тупна шумно на кухненската маса у Клийри. Пади, изненадан, вдигна поглед от книгата, която четеше след вечеря.

— Какво сте донесли, отче?

— Дрехи за езда на Меги.

— Какво? — гръмна гласът на Пади.

— Какво? — пригласи му тънкото гласче на Меги.

— Дрехи за езда на Меги. Честно казано, Пади, ти си истински глупак! Наследник си на най-голямата и най-богата ферма в Нови Южен Уелс, а да не научиш дъщеря си да язди кон! Как мислиш, че ще заеме мястото си между мис Кармайкъл, мис Хоуптън и мисис Ентъни Кинг — все добри ездачки? Меги трябва да се научи да язди както по дамски, така и по мъжки, разбра ли? Виждам, че не ти е до това и затова ще я уча аз, а ако ти не одобряваш — твоя си работа. И да й пречи на домакинските задължения, много съжалявам. По няколко часа в седмицата Фий просто ще трябва да се оправя без Меги. Това е.

Колкото и да искаше, Пади не можеше да спори с един свещеник. И Меги скоро се научи да язди. Години наред беше мечтала за това и даже веднъж се осмели плахо да попита баща си може ли, но той забрави начаса и тя не повтори въпроса си, мислейки, че това е начинът, по който татко казва „не“. Да учи нещо под ръководството на отец Ралф, представляваше за нея голяма радост, тя обаче не я показваше, защото досегашното й благоговение пред него се бе превърнало вече в пламенно девическо увлечение. Съзнавайки, че това в никой случай не можеше да се сбъдне, тя все пак си позволи удоволствието да го сънува, да си мечтае той да я вземе в прегръдките си и да я целуне. По-далеч от това въображението й не можеше да стигне, защото тя нямаше представа какво идва после и изобщо, че има нещо друго. А и да знаеше, че не бива да се сънува така един свещеник, тя едва ли можеше да си наложи да не го прави. Единственото, което й оставаше, беше да внимава той да не разбере нищо за волностите на нейните мисли.