Той спря в другия край на ливадата и вдигна очи към небето, сякаш инстинктивно търсеше там господ. Да, някъде там горе, сред трепкащите точици светлина, тъй чисти и неземни… Как казваха за нощното небе? Че като се вдигне синият похлупак на деня, човек може да надникне във вечността. Нищо друго освен звездната панорама не би могло да убеди човека, че бог съществува.

Тя е права естествено. Измамник, истински измамник. Нито свещеник, нито мъж. Просто човек, който иска да знае как да бъде двете. Не! Не и двете! Не можеш да бъдеш едновременно и свещеник, и мъж — ако си мъж, значи, да не си свещеник. „Защо изобщо се заплетох в мрежата и? Отровата и е силна, може би по-силна, отколкото предполагах. Какво ли има в писмото? Само Мери може така да ме измъчва. Какво ли знае и какво само подозира? А какво ли има да се знае или да се подозира? Само безсилие и самота. Съмнения и болка. Постоянна болка. Но ти грешиш, Мери. Аз мога да бъда мъж. Само че не искам и години наред съм се опитвал да докажа на себе си, че съм в състояние да надвия, да овладея, да подчиня мъжа в мен. Защото само обикновеният човек доказва своята мъжественост, а аз съм свещеник.“

Някой ридаеше на гробището. Меги, разбира се. На кого друг би му дошло наум да иде там? Той повдигна полите на расото си и прекрачи през желязната оградка с чувството, че му предстоеше разговор и с Меги тази нощ. Щом като се беше заел да се обясни с едната от жените в своя живот, неизбежно трябваше да го стори и с другата. Насмешливото му отчуждение се завръщаше — о, тя не можеше за дълго да го прогони у него… колкото и силна да беше отровата й. Проклет стар паяк! Господ да я убие!

— Не плачи, мила ми Меги — заговори я той, като седна на росната трева до нея. — Ето, вземи — обзалагам се, че нямаш чиста кърпичка. Вие, жените, все нямате. Ето ти моята да си изтриеш очите като добро момиче.

Тя пое кърпата и послушно изтри сълзите.

— Не си преоблякла дори хубавата си рокля. От полунощ ли седиш тук?

— Да.

— Знаят ли Боб и Джек къде си?

— Казах им, че си лягам.

— Какво има, Меги?

— Дори не ме заговорихте тази вечер!

— А! Така си и мислех. Слушай, Меги, погледни ме.

Далеч на изток се бе появило перлено сияние, гъстият мрак отстъпваше и ранобудните петли на Дройда поздравяваха зората. Така че той можа да види как дори продължителният плач не бе нарушил красотата на очите й.

— Меги, ти беше несравнимо най-красивото момиче на празненството, а всички знаят, че аз идвам в Дройда по-често, отколкото е необходимо. Тъй като съм свещеник, трябва да съм извън всяко подозрение — нещо като жената на Цезар, — но боя се, че мислите на хората не са така невинни. За свещеник съм млад и не изглеждам зле. — Той замълча, представяйки си как Мери Карсън би посрещнала подобен намек, и беззвучно се изсмя. — Ако бях проявил и най-малко внимание към теб, за часове щеше да се разчуе из Гили. Та чак и телефонните жици из околността ще забръмчат от приказки. Разбираш ли какво имам пред вид?

Тя поклати глава; подстриганите къдрици светлееха в настъпващото утро.

— Още си млада наистина, за да знаеш как стоят нещата на този свят, но трябва да се научиш и, изглежда, все на мен се пада да те просвещавам, а? Исках да ти кажа, че хората ще започнат да мислят, че се интересувам от теб като мъж, а не като свещеник.

— Отче!

— Не е хубаво, нали? — засмя се той. — Но точно така биха казали хората, уверявам те. Виждаш ли, Меги, ти вече не си малко момиче. Ти си млада дама. Но още не си се научила да прикриваш чувствата си към мен и ако бях те заговорил пред очите на всички онези хора, ти щеше да ме гледаш по начин, който би бил зле изтълкуван.

Тя го гледаше странно, някаква внезапна непроницаемост бе засенила очите й, после се извърна рязко и той виждаше само профила й.

— Да, разбирам. Колко глупава съм била да не го разбера досега.

— Не е ли време вече да се прибираш? Сигурен съм че всички ще спят до късно, но ако случайно някой се събуди в обичайния час, ще изпаднеш в неудобно положение. А не можеш да кажеш, че си била с мен Меги — дори и на родителите си.

Тя стана и задържа погледа си надолу към него.

— Прибирам се, отче. Но ми се ще да ви познаваха по-добре и тогава никога не биха си помислили такива неща за вас. Вие просто не сте такъв човек, нали?

Кой знае защо, от думите й го заболя, заболя го дълбоко в душата, където жестокият присмех на Мери Карсън не беше стигнал.

— Да, Меги, права си. Не съм такъв човек. — Той скочи на крака, усмихвайки се тъжно. — Ще се учудиш ли, ако ти кажа, че бих искал да не е така? — Той сложи ръка на челото си. — О, как бих искал да не е така! Върви си Меги, върви си!

Лицето й беше помръкнало.

— Лека нощ, отче.

Той взе ръцете й в своите, наведе се и ги целуна.

— Лека нощ, скъпа моя Меги.

Проследи я с поглед как върви през гробовете, как прекрачва оградата. В роклята на розови пъпки отдалечаващата се фигура беше изящна, женствена и сякаш безплътна. Пепел от рози.

— Точно пепел от рози — обърна се той към ангела.

Автомобилите напускаха шумно Дройда, когато той се прибираше по пътеката — празненството най-сетне бе свършило. Вътре музикантите прибираха инструментите си, залитайки от рома и от изтощение, а уморените прислужнички и онези, наети за вечерта, се бяха заели да разтребват. Отец Ралф кимна на мисис Смит.

— Идете всички да спите. Много по-лесно ще си свършите работата, когато си отспите. Ще се погрижа мисис Карсън да не се сърди.

— Искате ли да хапнете нещо, отче?

— За бога, не! Лягам си веднага.



Късно следобед една ръка докосна рамото му. Безсилен да отвори очи, той посегна пипнешком да я задържи и се опита да я допре до бузата си.

— Меги! — прошепна той.

— Отче, отче! Събудете се, моля ви!

Като чу гласа на мисис Смит, веднага отвори широко очи.

— Какво има, мисис Смит?

— Мисис Карсън, отче… Мъртва!

Часовникът му показваше шест вечерта; замаян от тежкия унес, в който го бе потопила страхотната горещина през деня, той с мъка съблече пижамата и надяна свещеническите си дрехи, преметна на врата си тесен пурпурен епитрахил, взе миро, светена вода, големия сребърен кръст и кехлибарената броеница. И през ум не му мина да се усъмни в думите на мисис Смит; беше сигурен, че паякът е мъртъв. Дали все пак не беше глътнала нещо? Само се молеше, ако беше така, да не е останало никакво доказателство в стаята, а и докторът да не забележи нищо. И каква ли полза имаше да я миросва? Но трябваше да го направи. Ако откаже, ще има аутопсия и всякакви други усложнения. И не че се колебаеше заради внезапното си подозрение, че се е самоубила, а просто му се струваше скверно да полага нещо свято върху тялото на Мери Карсън.

Тя бе мъртва много отдавна, сигурно бе умряла минути след като се прибра, значи, преди петнадесет часа. Прозорците бяха плътно затворени и стаята бе пълна с влага от разлатите плитки съдове с вода, които тя караше да поставят във всеки ъгъл, за да е свежа кожата й. Във въздуха се носеше особен шум и след кратко недоумение той разбра, че това са мухи, рояци мухи, които вдигаха неистова врява, докато пируваха, чифтосваха се или снасяха яйца отгоре й.

— За бога, мисис Смит, отворете прозорците! — Той едва си поемаше въздух, пристъпвайки пребледнял към леглото.

Тя беше излязла от мъртвешкото вкочанение и тялото й отново се бе отпуснало, противно и грозно. Изцъклените очи бяха станали на петна, тънките устни бяха почернели, цялата беше накацана от мухи. Накара мисис Смит да ги пъди, докато той се занимаваше с нея, и едва чуто изричаше някакви заклинания на латински. Същински фарс, и то над това прокълнато тяло. А как вонеше! Господи! Така не мирише дори мъртъв кон в хубавия въздух в пасището. Той се гнусеше да я докосне и умряла, както и когато беше жива, особено издутите й от мухите устни. Само след няколко часа щяха да плъпнат червеи по нея.

Най-после свърши. Изправи се.

— Идете бързо при мистър Клийри, мисис Смит, и му кажете момчетата веднага да се залавят с ковчега. Няма време да го поръчваме от Гили — тя се разлага пред очите ни. Боже мили! Призлява ми! Ще ида да се изкъпя и ще оставя дрехите си пред вратата. Изгорете ги. Винаги бих усещал миризмата й, пропита в тях.

Когато се върна в стаята си по брич за езда и риза, защото не си беше взел друго расо, той си спомни за писмото й и за своето обещание. Беше минало седем часът и до него стигаше приглушената суетня на слугите, хукнали да разчистват остатъците от празненството, да подредят отново салона като параклис, да подготвят къщата за погребението утре. Нямаше как, трябваше да отиде тази вечер до Гили, за да вземе ново расо и одежди за погребалната литургия. Винаги когато напускаше презвитерството за някоя от по-далечните ферми, носеше със себе си необходимите неща, грижливо подредени в малкото му черно куфарче: причастието за в случай на раждане, смърт, благословия или богослужение, както и облекло за литургии според сезона. Но тъй като беше ирландец, не искаше да предизвиква съдбата, като носи и черните си одежди за погребение. Някъде отдалеч се разнесе гласът на Пади, но той не искаше сега да го вижда, мисис Смит щеше да се оправи с него.

Седнал до прозореца с изглед към Дройда, под гаснещото слънце, което позлатяваше евкалиптите и багреше с пурпур букетите от червени, розови и бели рози в градината, той извади от чантата си писмото на Мери Карсън и го подържа в ръцете си. Тя беше настояла той да го прочете, преди да я погребе, а някъде в съзнанието му едно тънко гласче му нашепваше, че трябва да го прочете точно сега, да не отлага за по-късно, след като е говорил с Пади и с Меги; сега, преди да е виждал когото и да е, освен самата Мери Карсън.

Вътре имаше четири листа хартия, той ги раздели и веднага забеляза, че на долните два е завещанието й. Горните бяха адресирани до него:

Скъпи мой Ралф,

Както си забелязал, другият документ в този плик е завещанието ми. Още преди време съм направила напълно редовно завещание, подписано и подпечатано в кантората на Хари Гау в Гили; приложеното тук е направено много по-късно и естествено обезсилва онова при Хари.

В същност аз изготвих второто едва завчера и извиках за свидетели Том и човека, който прави оградата, понеже знам, че никой от упоменатите в завещанието не може да бъде свидетел. Документът е напълно валиден, макар да не го е изготвил Хари. Никоя съдебна инстанция в страната не може да го оспори, уверявам те.

Но защо не съм накарала Хари да изготви новото завещание, щом съм искала да изменя разпределението на наследството? Много просто, мили Ралф. Не исках абсолютно никой да знае за съществуването на това завещание — освен ти, разбира се. Този е единственият екземпляр и той е в ръцете ти. Никой и не подозира за него. Това е много важен момент от плана ми.

Спомняш ли си онова място в Евангелието, когато сатаната завел Исус Христос на върха на планината и се опитал да го изкуши, предлагайки му целия свят. Колко съм доволна, че имам малко от властта на сатаната и мога да подложа на същото изкушение и теб, когото обичам. Нима се съмняваш, че сатаната е обичал Христос? Аз не се съмнявам. Като си мисля за дилемата, пред която ще бъдеш изправен, обзема ме луда радост и колкото повече се приближавам към смъртта, толкова по-живо си представям всичко.

Като прочетеш завещанието, ще разбереш какво съм наумила. Докато аз горя в ада отвъд сегашното си битие, ти все още ще си на този свят, но ще гориш в един ад с по-страшни пламъци от онези, които изобщо някой бог би могъл да създаде. О, мили Ралф, как точно съм те преценила! Ако не съм била способна на друго, то поне винаги съм знаела как да накарам онези, които обичам, да страдат. А ти си много по-ценна плячка, отколкото моят покоен Майкъл.

Когато се запознах с теб, ти искаше Дройда и парите ми, нали, Ралф? Знаеше, че това е начинът да откупиш връщането си там, където ти е мястото. Но после се появи Меги и ти забрави първоначалните си намерения да извлечеш полза от мен, нали? Аз станах само повод да идваш в Дройда, за да се виждаш с Меги. Чудя се дали би могъл така лесно да се отречеш от мен, ако знаеше колко струвам в същност. Знаеш ли, Ралф, а? Нямаш и най-малката представа. И тъй като не подобава на една дама да споменава в завещанието си точната сума на своите имущества, по-добре е да ти я съобщя тук, за да съм сигурна, че ще разполагаш с всички необходими сведения, преди да вземеш решението си. С няколкостотин хиляди повече или по-малко състоянието ми възлиза на тринадесет милиона лири.

Ето че наближавам вече края на листа, а нямам намерение да превръщам това писмо в научен труд. Прочети завещанието ми, Ралф, и след това реши какво да правиш с него. Дали да го връчиш на Хари Гау за заверка, или да го изгориш и никому да не казваш за него. Това е изборът, който трябва да направиш. Ще добавя само, че завещанието, което е в кантората на Хари, направих в годината след идването на Пади и всичко съм оставила на него. Сега вече знаеш какъв е залогът в играта.