Ралф, обичам те, толкова много те обичам, че бих те убила, загдето не ме искаш, ако нямах това далеч по-добро средство за отмъщение. Не съм от великодушните: обичам те, но искам да те накарам да се гърчиш в агония. Защото, виждаш ли, аз знам предварително какво решение ще вземеш. Знам го така сигурно, сякаш те наблюдавам в момента. И ти ще виеш от болка, Ралф, ще познаеш какво е агония. А сега чети нататък, мой красиви, амбициозни свещенико! Прочети завещанието ми и реши съдбата си.

Нямаше нито подпис, нито инициали. Той усети как потта избива по челото му, как се стича от косата назад по тила му. Прииска му се да скочи начаса, да изгори и двата документа, никога да не прочете съдържанието на втория. Но кръвожадният паяк добре бе омотал жертвата си! Разбира се, че ще продължи да чете: как би могъл да устои на изкушението! О, господи! Какво и бе сторил, та да постъпва с него така? Защо жените му причиняваха толкова страдания? Защо не се бе родил дребен, крив, грозен? Ако беше такъв, може би щеше да е по-щастлив.

И другите два листа бяха изписани със същия равен, ситен почерк. Пресметлива и скъперническа беше цялата й душа.

Аз, Мери Елизабет Карсън, в пълно съзнание и физическо здраве, обявявам настоящето за своя последна воля и завещание, анулирайки всички други завещания, направени досега от мен.

Изключая специалните уговорки, направени по-долу, завещавам всички свои имущества, пари и имоти на Светата католическа римска църква при следните условия:

Първо: Държа Светата католическа римска църква, която оттук нататък ще бъде назовавана само Църквата, да знае с какво голямо уважение и добри чувства от моя страна се ползва нейният служител, отец Ралф де Брикасар. Единствено неговата отзивчивост, духовни напътствия и неизменна подкрепа ме подтикнаха да взема такова решение относно имуществото си.

Второ: Завещанието ми е валидно в полза на Църквата само ако тя зачита качествата и способностите на споменатия отец Ралф де Брикасар.

Трето: Същият отец Ралф де Брикасар ще бъде натоварен с управлението и разпределението на моите имущества, пари и движими вещи като единствен разпоредител с наследството ми.

Четвърто: След смъртта на споменатия Ралф де Брикасар неговото последно завещание ще бъде юридически решаващо за по-нататъшното управление на моето наследство. Тоест Църквата ще продължи да бъде изцяло собственик, но единствено отец де Брикасар ще има думата при определянето на приемника си в качеството на разпоредител. При това той не е задължен да посочи непременно някой служител на Църквата, бил той ръкоположен или не.

Пето: Имението Дройда никога да не бъде продавано или разделяно.

Шесто: Брат ми Падрайк Клийри да остане управител на имението Дройда с правото да живее в къщата ми и да му се даде заплата, определена единствено от отец де Брикасар.

Седмо: В случай че брат ми, горепосоченият Падрайк Клийри, умре, неговата вдовица и децата му да получат правото да останат в имението Дройда и длъжността управител да се предава последователно на всеки от синовете му: Робърт, Джон, Хюи, Стюърт, Джеймс и Патрик, но не и на Франсис.

Осмо: След смъртта на Патрик или на онзи от синовете му, с изключение на Франсис, който е останал последен жив, същите права да бъдат прехвърляни върху внуците на Падрайк Клийри.

Специални разпореждания:

На Падрайк Клийри оставям покъщнината в сградата на имението Дройда.

Юнис Смит, моята икономка, да остане на служба при добра заплата, докогато пожелае, и освен това да й се изплати сумата от пет хиляди лири незабавно, а след като престане да работи, да й се даде прилична пенсия.

Минерва О’Бранън и Кетрин Донъли да останат на служба при добра заплата, докогато пожелаят, и освен това да се изплатят незабавно на всяка от тях по хиляда лири, а след като престанат да работят, да им се дадат прилични пенсии.

На Отец Ралф де Брикасар ежегодно да се изплащат по десет хиляди лири до края на живота му за лично и безотчетно ползване.

Следваха необходимите подпис, дата и подписи на свидетелите.

Стаята му гледаше на запад. Слънцето залязваше. Пелена от прах, винаги носена от лятото, се стелеше в неподвижния въздух, а слънцето провираше лъчи през ситните й частици и сякаш целият свят се обагряше в злато и пурпур. Влакнести облаци, обточени с ослепителен огън, пресичаха на сребристи ленти кървавочервеното кълбо, увиснало току над дърветата в най-отвъдните пасища.

— Браво! — рече той. — Признавам, Мери, надви ме! Майсторски удар. Глупак се оказах аз, а не ти.

Поради сълзите той не виждаше листата в ръцете си и ги остави настрана, за да не се намокрят. Тринадесет милиона лири! Тринадесет милиона! Към това наистина се бе стремил, преди да дойде Меги. Но после се отказа, защото не можеше вече да се бори със същото хладнокръвие, за да й отнеме наследството. Ами ако беше знаел колко е богат старият паяк? Тогава какво? Той не допускаше богатството й да е и на една десета от това. Тринадесет милиона лири!

Цели седем години Пади и семейството му живяха в къщата на главния пастир и се съсипваха да работят за Мери Карсън. И за какво? За мизерните пари, които им плащаше ли? Отец Ралф не беше запомнил Пади да се оплаче, че е ощетен, но сигурно си е мислел, че когато сестра му умре, щедро ще бъде възнаграден, загдето се е грижил за стопанството й само срещу заплатата на обикновен пастир и синовете му са вършили цялата работа около добитъка, а са им плащали като на общи работници. Но Пади се бе задоволил с малко и бе обикнал Дройда като своя, вярвайки — съвсем основателно, — че един ден тя наистина ще стане негова.

— Браво, Мери! — повтори отец Ралф и сълзите, първите от детството му насам, закапаха върху ръцете му, но далеч от писмото.

Тринадесет милиона лири и възможността все пак да стане кардинал де Брикасар. За сметка на Пади Клийри, жена му, синовете му… и Меги. Каква бе тази нейна демонична проницателност! Ако беше лишила Пади от всичко, неговият избор щеше да бъде съвсем ясен: щеше да отнесе завещанието до кухненската печка и да го пъхне в огъня без никакви угризения. Но тя се бе погрижила Пади да е напълно осигурен и след смъртта й да се чувства в Дройда много по-добре, отколкото докато тя е била жива, а имението никога да не му бъде напълно отнето. Без печалбите и собствеността наистина, но земята щеше да си остане негова, да бъде уважаван и да живее охолно. Меги няма да гладува, нито ще остане без покрив. Но няма да бъде и мис Клийри, за да може да застане наравно с мис Кармайкъл и другите като нея. С почтено име, приета в обществото, но не измежду първите. Никога измежду първите.

Тринадесет милиона лири — шансът му да се измъкне от Гилънбоун и вечното забвение, шансът му да заеме мястото си в йерархията на църковната власт, да спечели безусловното благоразположение на нему равните и на висшестоящите. И всичко това, докато е все още достатъчно млад, та да навакса загубеното. Благодарение на Мери Карсън името на Гилънбоун ще се появи не само върху картата на папския нунций, но и ще се чуе чак в Рим. Колкото и да беше богата Църквата, тринадесет милиона лири са си тринадесет милиона лири — такава сума не беше за пренебрегване. А единствено неговата ръка би ги насочила към лоното й, неговата ръка, упълномощена от думите на Мери Карсън, изписани със синьо мастило. Той знаеше, че Пади никога не ще оспори завещанието; знаела го е и Мери Карсън, дявол да я вземе! О, Пади сигурно щеше много да се разгневи, нямаше да иска нито да разговаря с него, нито да го вижда вече, но огорчението му никога нямаше да го отведе в съда.

Имаше ли изобщо някакъв избор? Нима не знаеше, и то още от момента, в който прочете завещанието й, какво ще направи? Сълзите бяха пресъхнали. Изящен както винаги, отец Ралф се изправи, провери дали ризата му е втъкната добре около кръста и се запъти към вратата. Трябваше да отиде до Гили, да си вземе расо и необходимите дрехи. Но най-напред искаше да види пак Мери Карсън.

Въпреки отворените прозорци вътре беше задушно и вонята беше станала непоносима, никакъв полъх на вятъра не помръдваше увисналите пердета. С твърда крачка той отиде до леглото, застана до него и се вгледа надолу. От яйцата на мухите бяха започнали да се излюпват личинки във всички влажни гънки на лицето й, напиращите газове бяха издули дебелите й ръце и пръсти и те се бяха покрили със зеленикави петна. „Божичко! Какъв отвратителен дърт паяк! Ти спечели, но що за победа е това? Един разлагащ се човешки изрод тържествува над друг. Само че моята Меги не можеш да сразиш, нито да й отнемеш онова, което никога не ти е принадлежало. Аз може да горя в ада заедно с теб, но знам, че за теб е приготвено специално изтезание: да гледаш как оставам безразличен към теб дори и в ада во веки веков.“

Пади го чакаше долу в хола разстроен и объркан.

— Отче! — спусна се той към него. — Колко ужасно! Потресени сме! Никога не съм очаквал да си отиде така — снощи беше толкова добре! Господи, ами, сега какво ще правя?

— Видя ли я?!

— Да! Пази боже!

— Тогава знаеш какво трябва да се прави. Никога не съм виждал труп да се разлага толкова бързо. Ако до няколко часа не бъде положена някак си в ковчег, ще се наложи да я излеете направо в бензинов бидон. Първата работа утре сутрин е да бъде погребана. Не губи време да украсяваш ковчега й — покрий го само с рози от градината или нещо такова. Но не се май, човече. Аз отивам до Гили да си взема дрехи.

— Върнете се колкото може по-скоро, отче! — погледна го умолително Пади.

Но отец Ралф се забави повече, отколкото беше необходимо да се отиде само до презвитерството. Преди да тръгне нататък, той зави по една от по-заможните улици на Гилънбоун и спря колата пред доста претенциозна на вид къща сред грижливо подредена градина.

Хари Гау тъкмо сядаше да вечеря, но дойде в гостната, щом прислужницата му каза кой го търси.

— Отче, заповядайте на вечеря с нас. Осолено говеждо със зеле и варени картофи със зелен сос, и този път месото не е пресолено.

— Не, Хари, не мога да остана. Дойдох само да ти кажа, че Мери Карсън почина тази сутрин.

— Исусе Христе! Та нали бях там снощи! Тя изглеждаше така добре, отче!

— Знам. Беше съвсем добре и когато й помогнах да се качи до стаята си към три часа, но вероятно е умряла, щом се е прибрала. Мисис Смит я намерила към шест тази вечер. Смъртта съвсем я беше вече обезобразила, при това целия ден стаята е била затворена като инкубатор, при тази горещина. Господи, моля се да забравя как изглежда! Неописуемо, Хари, ужасно!

— Утре ли ще я погребват?

— Трябва.

— Колко часът е сега? Десет ли? При тази жега почнахме да вечеряме късно като испанците — не е време вече да звъним по хората. Искате ли да се занимая аз с това, отче?

— Благодаря ти, голяма услуга ми правиш. Дойдох в Гили само да си взема дрехите. Като тръгвах вчера, не предполагах, че ще се наложи да правя и погребение. Трябва да се връщам в Дройда колкото може по-скоро — там имат нужда от мен. Опелото ще бъде в девет сутринта.

— Кажете на Пади, че ще взема с мен и завещанието, за да го отворя веднага след погребението. И вие сте сред наследниците, отче, затова ще ви моля да останете, докато го прочета.

— Боя се, че тук има малък проблем, Хари. Мери е направила друго завещание, разбираш ли. Снощи, като напусна празненството, тя ми даде един запечатан плик и ме накара да й обещая, че ще го отворя, щом видя с очите си мъртвото й тяло. Изпълних обещанието си и намерих вътре ново завещание.

— Мери е правила ново завещание? Без мен?

— Така изглежда. Мисля, че отдавна споменаваше такова нещо, но защо е трябвало да бъде толкова потайна, не разбирам.

— У вас ли е сега завещанието, отче?

— Да. — Свещеникът бръкна в ризата си и подаде сгънатите листове.

Без да се колебае, адвокатът веднага се зае да ги чете. Като свърши и вдигна поглед, в очите му имаше нещо, което отец Ралф предпочиташе да не е видял: удивление, гняв, презрение.

— Е, отче поздравявам ви! Значи, вие все пак спечелихте. — Той си позволяваше да говори така, защото не беше католик.

— Повярвай ми, Хари, аз бях още по-изненадан от теб.

— Това ли е единственият екземпляр?

— Доколкото ми е известно, да.

— И тя ви го даде едва снощи?

— Да.

— Тогава защо не го унищожихте, за да може клетият Пади да получи онова, което по право му се полага? Църквата няма никакво право на богатството на Мери Карсън.

Красивите очи на свещеника излъчваха мекота.

— Но това не е почтено, Хари, не мислиш ли? Имуществото е на Мери Карсън и тя има право да се разпорежда с него, както пожелае.

— Ще посъветвам Пади да оспорва.

— Добре ще направиш.

С тези думи се разделиха. Когато на сутринта всички запристигаха за погребението на Мери Карсън, в цял Гилънбоун и околовръст в четирите посоки на компаса вече се знаеше кой получава наследството. Жребият беше хвърлен. Връщане назад нямаше.