Докато следяха издигането на пръчката над собствените й ръце, очите на Меги неволно се затвориха, така че тя не видя движението надолу. Но болката беше като силен взрив, изгарящ плътта й и проникващ чак до костите. Когато болката парливо пропълзя нагоре по ръката й, дойде следващият удар и докато стигне до рамото й, последният удар през върха на пръстите й вече следваше с писък същия път чак до сърцето й. Тя впи зъби в долната си устна и я захапа, много засрамена и много горда, за да се разплаче, твърде разгневена и възмутена от тази несправедливост, за да посмее да отвори очи и да погледне сестра Агата. Поуката се впиваше дълбоко в съзнанието й, макар и различна от онова, на което смяташе да я научи сестра Агата.

Бе дошло вече време за обяд, когато болката изчезна напълно от ръцете й. Меги бе прекарала сутринта, замаяна от уплаха и недоумение, без да разбира нищо от това, което се говореше и правеше. Набутана в един двоен чин на задния ред в класната стая на най-малките, тя дори не бе забелязала кой седи до нея, докато не мина и тягостната обедна почивка, която тя прекара, свита зад Боб и Джек в един пуст ъгъл на двора. Само строгата заповед на Боб я накара да изяде сандвичите с мармалад от френско грозде.

Когато удари звънецът за следобедните занятия и Меги си намери място в редицата, погледът й най-сетне взе да се избистря и да схваща какво става наоколо. Все така дълбоко чувстваше унижението от боя, но вдигна глава и се направи, че не забелязва как се побутват и си шепнат момиченцата около нея.

Сестра Агата стоеше отпред с пръчката си, сестра Диклън обхождаше редиците отзад, а сестра Катрин седна на пианото до вратата в стаята на най-малките и засвири „Напред, Христови воини“, като подчертаваше такта две четвърти. Това беше в същност протестантски химн, но след войната го възприеха всички. „Милите дечица, как маршируват под звуците му точно като малки войници“ — помисли си с гордост сестра Катрин.

От трите монахини сестра Диклън най-много приличаше на сестра Агата, само дето беше с петнадесет години по-млада, а у сестра Катрин все още се беше запазило нещо човешко. Тя беше едва на тридесет и няколко години, ирландка, естествено, и ентусиазмът й още не бе повехнал: все още й доставяше удоволствие да преподава и още виждаше безсмъртния образ на Христос в малките личица, извърнати с толкова обич към нейното. Но тя учеше най-големите деца, които сестра Агата смяташе, че са бити достатъчно, за да се държат добре дори с малката си и мекосърдечна учителка. Самата сестра Агата беше взела най-малките, за да формира умове и сърца от податливата глина, и бе оставила средния клас на сестра Диклън.

Скрита на последния ред чинове, Меги се осмели да надзърне встрани към малкото момиче, което седеше до нея. Изплашеният й поглед срещна една усмивка с няколко липсващи зъба, огромни черни очи, които гледаха окръглено от мургаво, леко лъснало лице. Тя очарова Меги, свикнала със светли коси и лунички, защото дори Франк с тъмните си очи и коса имаше много бяла кожа. Затова Меги реши, че нейната другарка по чин е най-красивото същество, което е виждала.

— Как се казваш? — измърмори мургавата красавица с половин уста, докато дъвчеше края на молива си и плюеше късчетата в празната дупка, оставена за мастилница.

— Меги Клийри — отвърна тя шепнешком.

— Ти там! — чу се сух, рязък глас от предната част на класната стая.

Меги подскочи и смутено се огледа. Разнесе се глухо тракане, докато двадесетте деца едновременно оставят моливите си, зашумоля хартия, отместена настрана, за да могат лактите скришно да се облегнат на чиновете. С прималяло сърце Меги усети, че всички я гледат. Сестра Агата бързо се приближаваше по пътеката между редиците. Ужасът на Меги бе толкова голям, че ако имаше къде да избяга, щеше да хукне да се спасява. Но зад нея беше стената към стаята на средния клас, от двете страни я притискаха чиновете, а отпред беше сестра Агата. Очите й сякаш изпълниха слабичкото личице и се приковаха в монахинята, страхът я задушаваше, пръстите й се свиваха в юмручета върху чина.

— Ти говореше, Мегън Клийри.

— Да, сестро.

— И какво каза?

— Името си, сестро.

— Името си ли? — Сестра Агата презрително се изсмя и изгледа другите деца, сякаш и те непременно трябваше да споделят нейното презрение. — Каква чест за нас, деца! В нашето училище дойде още едно дете на Клийри и гори от нетърпение да обяви името си. — Тя се обърна пак към Меги: — Стани, като ти говоря, невежо диваче! И си подай ръцете, ако обичаш!

Меги се измъкна от мястото, дългите й къдрици се пръснаха по лицето й и пак се отдръпнаха назад. Тя вкопчи ръце една в друга и отчаяно ги стисна, но сестра Агата не се помръдна и само чакаше, чакаше, чакаше… Докато най-сетне Меги успя някак да си наложи да протегне ръце, но щом пръчката се спусна към тях, тя ги дръпна, примряла от ужас. Сестра Агата сключи пръсти върху снопчето коса, събрано отзад на главата на Меги, и я издърпа към себе си, като доближи лицето й до ужасните си очила.

— Протегни си ръцете, Мегън Клийри — повтори тя вежливо, ледено и неумолимо.

Меги зина и повърна върху дрехата на сестра Агата. Чу се как всяко от децата в стаята ахна от ужас, а сестра Агата стоеше, докато повърнатото се стичаше от черните й дипли върху пода, и лицето и почервеня от гняв и изумление. Тогава пръчката отново се стовари и започна да налага тялото на Меги, където свари, а детето размаха ръце да закрие лицето си и се сви в ъгъла, като продължаваше да повръща. Когато ръката на сестра Агата се умори и не желаеше вече да вдига пръчката, тя посочи към вратата.

— Върви си, отвратително простаче! — рече тя, завъртя се на пети и влезе в класната стая на сестра Диклън.

Обезумелият поглед на Меги намери Стю; той й кимна с глава, сякаш да й каже, че трябва да се подчини, а меките му синьо-зелени очи бяха пълни с жал и разбиране. Бършейки уста с кърпичката си, Меги се запрепъва през вратата към двора. Оставаха още два часа до края на учебния ден. Тя вървеше бавно и унило по улиците и знаеше, че момчетата нямаше как да я настигнат, но беше твърде изплашена, за да спре някъде и да ги чака. Трябваше сама да се прибере и сама да признае всичко на майка си.

Понесла пълен кош с мокро пране, Фий едва не политна, като прекрачваше с натежали крака прага на задната врата. Меги седеше върху най-горното стъпало на задната веранда, навела глава, краищата на светлите й къдрици бяха слепнати, а роклята й изпоцапана отпред. Фий остави тежкия си товар, въздъхна и отметна падналия кичур коса от челото си.

— Какво се е случило? — попита тя уморено.

— Повърнах върху сестра Агата.

— О, боже! — рече Фий с ръце на хълбоците.

— И ме набиха с пръчка — прошепна Меги, а сълзите изпълваха очите й, без да потекат.

— Добре си се наредила, няма що. — Фий отново вдигна коша и се олюля, докато го нагласи. — Е, Меги, аз не знам какво да те правя. Трябва да видим какво ще каже татко. — И тя тръгна през двора към плющящите въжета с пране.

Меги поразтърка уморено лицето си с ръце, проследи с поглед майка си, после стана и се запъти към ковачницата.

Франк тъкмо беше приключил с подковаването на дорестата кобила на мистър Робъртсън и я избутваше към обора, когато Меги се появи на вратата. Той се обърна, видя я и го връхлетяха спомени за собствените му мъки, изпитани в училище. Тя беше толкова малка, така бебешки пухкава и невинна, и мила. Но светлината в очите й беше грубо угасена и там се таеше изражение, което събуди у него желанието да убие сестра Агата. Да убие, наистина да я убие, да хване двойната гуша и да я стисне… Пусна сечивата, свали престилката и бързо отиде при Меги.

— Какво има, миличко? — попита той, като се наведе, докато лицето му се изравни с нейното. От нея се носеше противната миризма на повръщано, но той надви желанието си да се извърне.

— О, Фр… Фр… Франк! — разплака се тя, лицето й се изкриви и сълзите най-после рукнаха свободно. Ръцете й обвиха шията му, тя се притисна силно към него, като ридаеше по онзи особен глух и болезнен начин, по който плачеха всичките деца на Клийри, когато се разделяха с детството. Беше тягостно, а нежни думи и целувки не помагаха.

Когато се успокои, Франк я вдигна и я отнесе до една купа уханно сено близо до кобилата на Робъртсън. Седнаха унесени един до друг, а конят подръпваше краищата на сламеното им ложе. Меги бе склонила глава на гладките голи гърди на Франк, а снопчетата къдрици се разлетяваха около лицето й, когато конят изпръхтяваше в сеното.

— Защо ни наби всички, Франк? — попита Меги. — Казах й, че само аз съм виновна.

Франк свикна с миризмата от повръщано и вече не обръщаше внимание. Протегна ръка, поглади разсеяно кобилата по носа и я избута, щом тя стана твърде любопитна.

— Бедни сме, Меги, и това е главната причина. Сестрите винаги мразят бедните ученици. Като постоиш няколко дни в мухлясалото старо училище на сестра Агата, ще разбереш, че тя не си го изкарва само на Клийри, а и на децата на Маршъл и на Макдонълд. Всички сме бедни. Ако бяхме богати и ходехме на училище с големи коли като О’Брайън, да видиш как щяха да ни се кланят. Но ние не можем да даряваме нито орган на църквата, нито златни одежди на свещениците, нито пък нов кон и двуколка на сестрите. Затова сме без значение. Могат да правят с нас каквото си щат. Спомням си един ден сестра Агата така ми се беше разгневила, че закрещя: „Плачи, за бога! Издай поне звук, Франсис Клийри! Ако ми доставиш удоволствието да те чуя как ревеш, няма вече да те бия толкова често, нито така силно.“ Това е другата причина, поради която ни мрази, и затова струваме повече от децата на Маршъл и на Макдонълд. Тя не може да ни накара да плачем. Иска да й лижем подметките. И аз съм казал вече на момчетата какво ще им се случи, ако някой с името Клийри се разхленчи, като го бият. Това се отнася и за теб, Меги. Колкото и силно да те бие — нито стон. Ти плака ли днес?

— Не, Франк — прозя се тя, клепачите й натежаха, а палецът й пипнешком затърси устата. Франк я настани в сеното и се върна към работата си, като си тананикаше и се усмихваше.

Меги още спеше, когато пристигна Пади. Беше чистил мандрата на Джермън и ръцете му бяха изцапани, а широкополата му шапка бе нахлупена ниско над очите. Той хвърли поглед към Франк, който изчукваше една ос върху наковалнята и край главата му хвърчаха искри, после очите му се извърнаха към дъщеря му, свита в сеното; над заспалото й лице бе свела глава дорестата кобила на Робъртсън.

— Знаех си, че е тук — рече Пади, пусна камшика си и поведе своя стар петнист кон към обора в дъното на плевнята.

Франк кимна, вдигна към баща си онзи тъмноок поглед на съмнение и неувереност, който толкова дразнеше Пади, и отново се върна към нажеженото до бяло желязо, а голите му плещи лъщяха от пот.

Пади свали седлото от коня, вкара го пред една ясла, напълни отделението за вода, а после забърка овес и трици с малко вода, за да го нахрани. Животното гальовно му изпръхтя, когато той изсипа сместа в яслата, и го проследи с очи, като излизаше от ковачницата и спря пред голямото корито отвън. Пади съблече ризата си, изми си ръцете, лицето и гърдите, при което намокри бричовете и косата си. Избърса се в един стар чувал и се обърна към сина си:

— Майка ти ми каза, че изгонили Меги от училище. Знаеш ли какво точно се е случило?

Франк остави изстиващото желязо.

— Горкото малко глупаче повърнало върху сестра Агата.

Сподавяйки набързо усмивката си, Пади се извърна за момент към стената, докато се овладее. После пак погледна Меги.

— Развълнувала се е, че тръгва на училище, а?

— Не знам. Повърна и сутринта, преди да тръгнат, та се забавили и закъснели за звънеца. Наказали ги с по шест удара с пръчка, но Меги го приела много тежко, защото смятала, че само тя е виновна. След обяда сестра Агата пак се нахвърлила върху нея и Меги оляла с хляб и мармалад чистата й черна дреха.

— И после?

— Сестра Агата я набила едно хубаво и я изгонила.

— Е, май доста й е дошло за днес наказанието. Моите уважения към сестрите, а и не е наша работа да им се месим, но ми се щеше да не се престарават толкова с пръчката. Сигурно не им е лесно да набият в нашите дебели ирландски глави писането, четенето и смятането, но в края на краищата нали това е първият учебен ден на малката Меги…

Франк гледаше баща си изумен. Никога по-рано Пади не бе разговарял с най-големия си син по мъжки. В своята изненада, забравил постоянната омраза, Франк си помисли, че макар да е сдържан и горд, Пади обича Меги повече от синовете си. Обзе го почти топло чувство към баща му и той му се усмихна, този път без недоверие.

— Прекрасно дете е, нали?

Пади кимна разсеяно, загледан в нея. Конят изпръхтя; Меги се размърда, обърна се и отвори очи. Като видя баща си, изправен до Франк, тя бързо се надигна и лицето й пребледня от страх.

— Е, Меги, момичето ми, какви работи са ставали днес, а? — Пади се наведе, вдигна я от сеното и дъхът му спря, като го лъхна миризмата. После сви рамене и силно я притисна до себе си.