Празни, неверни думи… Тя изведнъж ясно съзна какво в същност я беше изплашило и накарало да побегне от Рейн, сякаш той се беше опитал да я убие, а не да я целуне. Колко правилно беше постъпил! Точно така, както тя бе желала, въпреки че толкова се боеше именно от това, боеше се да не се влюби. Любовта щеше да разруши всичко. Но не само това: колкото и да се срамуваше да си го признае, не беше сигурна, че е способна да обича. Ако можеше, бдителността й несъмнено щеше да й е изневерила поне един-два пъти, поне един-два пъти щеше да я е разтърсило нещо по-силно от приятното, граничещо с търпимост чувство, което, беше изпитвала към не чак толкова многото мъже в живота си. И през ум не й минаваше, че съзнателно беше избирала точно такива мъже, които да не застрашават самоналоженото й безразличие, станало й вече втора природа. За пръв път през живота си чувствуваше, че няма на какво да се опре — никога не й се беше случвало подобно нещо, та да знае как да постъпи, не се беше сблъсквала със силно чувство нито у себе си, нито у своите безинтересни любовници. Не можеше да поиска помощ и от роднините си от Дройда, понеже никога не беше търсила близост с тях.

Трябваше да избяга от Рейн. Нима би могла да каже „да“, да се свърже с него и после да го види как се отдръпва, откривайки огромния й недостатък? Не би могла да го понесе! Той рано или късно щеше да разбере истинската й същност и тогава с любовта му към нея беше свършено. Не, непоносимо беше да каже „да“ и после да бъде отблъсната завинаги. По-добре да се отдръпне сама. Така поне гордостта й ще бъде удовлетворена — цялата гордост, която Джъстийн беше наследила от майка си. Рейн не бива никога да узнае какво се крие зад фасадата на нейната дързост и бъбривост.

Той се беше влюбил в онази Джъстийн, която виждаше; тя не му беше дала възможност дори да подозира какво море от съмнения бушуваше в нея. За тях се досещаше само Дейн, и не само се досещаше — той ги знаеше.

Тя се наведе и долепи чело до хладината на нощното шкафче, а по лицето й се стичаха сълзи. Ето защо обичаше Дейн толкова много. Той познаваше истинската Джъстийн и въпреки това я обичаше. Това сигурно се дължеше на кръвта, но и на взаимните преживявания, проблеми, болки, радости през толкова много години. А Рейн беше чужд човек, не беше свързан с нея като Дейн, нито дори като другите членове на семейството й. От къде на къде ще я обича?

Тя подсмъркна, обърса с ръка лицето си, вдигна рамене и се зае с трудната работа да изтласка и тази болка в някое далечно ъгълче на съзнанието си, където тя да кротува в забрава. Знаеше, че ще съумее да го постигне — та нали през целия си живот досега беше усъвършенствувала тази способност. Само че това означаваше да е непрекъснато заета, да е изцяло погълната от неща извън нея. Пресегна се и запали нощната лампа.

Някой от вуйчовците трябва да беше донесъл писмото в стаята й, понеже тя го видя на шкафчето си — светлосин плик за въздушна поща с кралица Елизабет на марката в горния ъгъл.

Скъпа Джъстийн, пишеше Клайд Далтинъм-Робъртс, върни се при нас, имаме нужда от теб! Веднага! Имам една роля в репертоара на новия сезон, която плаче за изпълнителка, и едно малко птиченце ми пошушна, че може би ти ще я искаш. Дездемона — какво ще кажеш, скъпа, а? С Марк Симпсън в ролята на Отело. В случай, че те интересува, репетициите на главните изпълнители започват другата седмица.

В случай, че я интересува ли? Дездемона! Дездемона в Лондон! И при това с Марк Симпсън като Отело! Душевното й състояние отскочи във висини, където случката с Рейн губеше всякакво значение или по-точно придобиваше друго значение. Може би, ако беше много, много внимателна, щеше да успее да запази любовта на Рейн — една много известна и търсена актриса и без това е твърде заета, за да се раздава на мъжете, които среща в живота си. Заслужаваше си да опита. И ако забележи, че Рейн се доближава твърде много до истината, винаги би могла да се оттегли. За да задържи Рейн, особено такъв, какъвто се беше разкрил пред нея сега, тя би направила всичко, с изключение на това да свали маската си.

Но междувременно новина като днешната заслужаваше да се отпразнува по някакъв начин. Все още не беше готова за Рейн, но наблизо имаше други хора, с които да сподели радостта си. Тя си обу обувките и отиде в другия край на коридора, където беше общата гостна на вуйчовците. Патси й отвори и тя влезе с разперени ръце, сияеща.

— Отваряйте бутилките! Ще играя Дездемона! — обяви тя със звънък глас.

В първия момент никой не и отговори, после Боб рече топло:

— Много хубаво, Джъстийн.

Радостта й не помръкна, а прерасна в неудържим възторг. Смеейки се, тя се отпусна в едно кресло и загледа вуйчовците си. Колко мили хора бяха! Нейната новина естествено не означаваше нищо за тях. Те нямаха и представа коя е Дездемона. Ако беше дошла да им съобщи, че се жени, Боб щеше да й отговори почти по същия начин.

Те бяха част от живота й, откакто се помнеше, но за жалост тя им беше обърнала гръб със същото пренебрежение, с което се отнасяше към всичко в Дройда. Вуйчовците — обобщаващо понятие, с което Джъстийн О’Нийл не се чувствуваше свързана. За нея те бяха просто един конгломерат, чиито членове се движеха насам-натам из Дройда, усмихваха й се свенливо и я отбягваха, ако имаше опасност да ги заговори. И не защото не са я харесвали, даваше си тя сметка сега, а защото са усещали колко е далеч от тях и са се чувствували неудобно. Но в Рим, който им беше съвсем чужд, а на нея — много близък, тя започваше да ги разбира по-добре.

Затоплена от нещо, което би могло да бъде обич към тях, Джъстийн обходи с поглед загрубелите, засмени лица едно след друго — Боб, жизнената сила на групата, управителя на Дройда, който при това беше и толкова деликатен; Джек, който като сянка следваше Боб навсякъде или просто много добре се разбираха двамата; Хюи, у когото имаше нещо дяволито, липсващо у другите, но който въпреки това беше досущ като тях; Джимс и Патси, положителния и отрицателния полюс на едно завършено цяло; клетия смазан Франк, единствения, когото терзаеха страхове и несигурност. Всички, с изключение на Джимс и Патси, бяха вече посивели, а Боб и Франк имаха дори съвсем бели коси, но иначе си бяха почти същите, каквито си ги спомняше от дете.

— Не знам дали бива да ти давам бира — колебаеше се Боб, застанал с ледена бутилка бира в ръка.

Само преди половин ден думите му биха я подразнили много, но сега тя беше твърде щастлива, за да се засяга.

— Слушай, миличък, знам, че и през ум не ти минаваше да ми предложиш чаша бира, докато разговаряхме с Рейн, но имай пред вид, че аз съм вече голяма и нищо няма да ми стане от една бира. Уверявам те, че в това няма нищо лошо. — И му се усмихна.

— Къде е Райнер? — попита Джимс, като взе пълната чаша от Боб и й я подаде.

— Скарахме се.

— С Райнер ли?

— Да. Но вината беше изцяло моя. По-късно ще говоря с него и ще му се извиня.

Никой от вуйчовците не пушеше. Макар че досега не си беше поисквала бира, Джъстийн неведнъж предизвикателно беше пушила пред тях, когато седяха и разговаряха с Райнер, сега обаче не можеше да събере достатъчно смелост да си извади цигарите и затова се задоволи с по-малката победа — бирата, като изгаряше от желание да я изпие жадно наведнъж, но се въздържа заради недоверчивите им погледи. Отпивай мънички глътки като дама, Джъстийн, дори да умираш от жажда.

— Рейн е свястно момче — каза Хюи, понамигвайки.

Сепната, Джъстийн внезапно осъзна защо бяха започнали изведнъж така да я уважават: беше си хванала мъж, какъвто те биха искали да имат в семейството.

— Да, наистина — отвърна тя кратко и смени темата. — Хубав ден беше, нали?

Всички глави кимнаха едновременно, дори и Франк, но като че ли на никого не му се говореше за това. Тя виждаше, че са много уморени, но не съжаляваше за хрумването си да ги посети. Необходимо й беше време да си припомни функциите на почти атрофираните си сетива и чувства, а вуйчовците й предлагаха отлична възможност за това. Там беше лошото да живееш сам — забравяш всичко отвъд себе си.

— Коя е Дездемона? — обади се Франк от сянката, в която се беше приютил.

Джъстийн се впусна оживено да обяснява, развеселена от ужаса им, като узнаха, че тя всяка вечер ще бъде удушвана, и се сети колко са изморени едва след като Патси се прозина половин час по-късно.

— Трябва да си вървя — каза тя и остави празната чаша. Не й бяха предложили втора, очевидно смятаха, че една е достатъчна за дама. — Благодаря ви за търпението да изслушате глупостите ми.

Боб беше много изненадан и смутен, когато тя го целуна за лека нощ. Джек се поотмести, но тя не го остави да й се изплъзне, а Хюи дори се зарадва на такова сбогуване. Джимс, цял почервенял, го понесе безмълвно. Тя не само целуна Патси, но го и прегърна, защото и той като нея беше един самотен остров. Но Франк не целуна — той си извърна главата и когато го прегърна, Джъстийн долови в него слабото ехо на някаква чувственост, която липсваше у другите. Клетият Франк! Защо ли е станал такъв?

Като затвори вратата, тя се облегна за момент на стената. Рейн я обичаше. Но когато се опита да му позвъни в стаята, телефонистката й каза, че е напуснал хотела и заминал за Бон.

Нищо. Може би е по-добре да изчака и да го види в Лондон. Ще му се извини много искрено в писмо с въздушна поща и ще му предложи да вечерят заедно, когато той има път към Лондон. Не смяташе, че го познава напълно, но в едно не се съмняваше — той щеше да дойде, защото никак не беше злопаметен. А откакто се занимаваше с външна политика, Англия беше една от страните, които посещаваше най-редовно.

— Почакай, моето момче — говореше тя на огледалото, където вместо собственото си лице виждаше сякаш неговото. — Ако не направя Англия най-важната ти външнополитическа цел, да не ми е името Джъстийн О’Нийл.

И през ум не й минаваше, че що се отнася до Рейн, точно за името й беше въпросът. Тя беше определила своя стил на живот и той не включваше брака. Изобщо не се сещаше, че Рейн може би иска да я превърне в Джъстийн Хартхайм. Сега беше заета само с това да си спомня вкуса на целувката му и да мечтае за още.

Оставаше й само да каже на Дейн, че не ще може да го придружи в Гърция, но това нямаше да е трудно. Дейн щеше да я разбере както винаги. Но все пак той не биваше да знае всички причини, които я спираха да замине за Гърция. Колкото и да обичаше брат си, никак не й се щеше да слуша някоя от строгите му проповеди. Той искаше тя да се омъжи за Райнер и ако узнаеше какви са намеренията й, щеше да я замъкне със себе си в Гърция дори ако трябваше да я отвлече насила. Което не стигнеше до ушите на Дейн, нямаше да легне и на сърцето му.

Мили Рейн — гласеше краткото писмо. — Съжалявам, че онази нощ избягах като дива коза — не знам какво ме прихвана. Беше такъв напрегнат ден и изобщо… Моля те да ми простиш, че се държах като последна глупачка. Срамувам се от себе си, че направих такъв въпрос от нищо. Но ми се струва, че и на теб ти беше дошло малко множко този ден, та взе да говориш за любов и такива работи. Затова ти предлагам следното: ти да не ми се сърдиш и аз да не ти се сърдя. Нека да си останем приятели, моля ти се. Не бих понесла да се скарам с теб. Следващия път, като дойдеш в Лондон, ела да вечеряме заедно и ще изготвим официално мирния договор.

Подписът беше както обикновено само „Джъстийн“. Никакви нежни думи — тя изобщо не употребяваше такива. Смръщен, той се мъчеше да вникне в простичките кратки изречения, сякаш да вникне в мислите й, които се крият зад тях. Без съмнение му предлагаше приятелство, но само това ли? Той въздъхна, принуден да си даде за съжаление положителен отговор. Здравата я беше изплашил, а щом държеше да запази приятелството си с него, той явно значеше много за нея. Но дълбоко се съмняваше дали тя самата разбира какво точно изпитва към него. След като знаеше вече, че той я обича и ако се познаваше достатъчно добре да си даде сметка, че и тя го обича, щеше да го каже направо в писмото си. Но защо все пак се беше върнала в Лондон, вместо да иде в Гърция с Дейн? Той не си правеше илюзии, че е заради него, но въпреки това тази надежда се прокрадна в мислите му и развеселен, той позвъни на секретарката си. Беше десет часът сутринта по Гринуич — най-подходящият момент да я намери в къщи.

— Свържете ме с апартамента на мис О’Нийл в Лондон — нареди той и докато секундите се точеха, чакаше смръщен, подръпвайки вътрешните крайчета на веждите си.

— Рейн! — чу се гласът на Джъстийн, явно много зарадвана. — Получи ли ми писмото?

— Току-що.

Тя деликатно направи пауза и попита:

— И кога ще дойдеш на вечеря?

— Ще бъда в Англия в петък и събота. Много скоро ли е?

— Не, ако събота вечер те устройва. Правя репетиции за Дездемона и в петък ми е невъзможно.

— Дездемона ли?

— Ама ти не знаеш! Клайд ми писа в Рим да ми предложи ролята. В ролята на Отело — Марк Симпсън, режисьор — лично Клайд. Не е ли прекрасно! Върнах се в Лондон с първия самолет.