Някой се сети, че наблизо има база на американските военновъздушни сили, и хукна за помощ. Не бяха минали и тридесет минути, откакто Дейн изчезна, и излетя хеликоптер: порейки бясно въздуха, той заописва все по-широки кръгове над морето навътре, като се снижаваше, за да търси. Никой не очакваше да се забележи нещо. Удавниците потъваха на дъното и изплуваха едва няколко дни по-късно. Мина един час; тогава на петнадесет мили от брега видяха Дейн спокойно да се носи в прегръдките на морето с разперени ръце и извърнато към небето лице. В първия момент помислиха, че е жив, и нададоха радостни викове, но когато хеликоптерът слезе толкова ниско, че вдигна свистящи струи разпенена вода, стана им ясно, че той е мъртъв. Съобщиха координатите по радиото, към мястото веднага се насочи катер, който след три часа се завърна.

Вестта бързо се разнесе. Критяните бяха свикнали да виждат Дейн по улиците и свенливо разменяха с него по няколко думи. Обичаха го, макар и да не го познаваха. Те се струпаха на брега — жени, целите в черно като птици, мъже в старомодни торбести панталони, бели ризи с разкопчани яки и навити ръкави. Стояха смълчани на групички и чакаха.

Като пристигна катерът, от него скочи един плещест сержант и се обърна да поеме нещо, завито в одеяло. Той се отдалечи по брега на няколко крачки от водата и с помощта на още един човек положи тялото. Одеялото се разтвори, силен шепот се разнесе между критяните. Те се скупчиха наоколо, притискайки разпятия до загрубелите си устни, жените тихо заоплакваха: едно безсловесно напевно „ооооооооо!“ — жално, примирено, земно, по женски.

Наближаваше пет следобед и слънцето, пресечено от ивици, се спускаше на запад отвъд свъсената скала, но беше все още достатъчно високо и огряваше малката тъмна купчина хора на брега, дългото, неподвижно тяло на пясъка — златиста кожа, затворени очи с мигли, събрани на снопчета от засъхналата сол, лека усмивка на посинелите устни. Донесоха носилка и заедно — критяни и американски войници — отнесоха Дейн.

Атина кипеше, тълпите въставаха, цареше пълно безредие, но полковникът от американските ВВС, разтворил пред себе си паспорта на Дейн, успя да се свърже по специалния радиопредавател със своите началници. Както обикновено, от такъв документ не можеше да се разбере нищо за притежателя му. В графата „професия“ пишеше просто „студент“, а отзад като най-близък родственик фигурираше Джъстийн с адреса й в Лондон. Без да обръща внимание на юридическия смисъл на графата, Дейн беше записал нейното име, защото Рим беше много по-близо до Лондон, отколкото до Дройда. В малката му хотелска стая правоъгълното черно куфарче със свещеническите принадлежности не беше отворено. Заедно с куфара му то щеше да чака, докато се разбере къде да ги изпратят.

Когато телефонът иззвъня в девет сутринта, Джъстийн се обърна, отвори с мъка едното си око и както лежеше, взе да ругае наум, заричайки се, че ще поръча да й изключат този проклет апарат. Ако за останалата част от света беше съвсем в реда на нещата да се залавя за работа от девет часа нататък, защо смятаха, че това важи и за нея?

Но телефонът не преставаше да звъни. Може да е Рейн — тази мисъл я накара да се разсъни, тя стана и тръгна със залитане към всекидневната. Парламентът в Бон имаше извънредно заседание. Тя не бе виждала Рейн от една седмица и не се надяваше да го види поне още толкова. Но може пък и да са намерили изход от кризата и той да й се обажда, че пристига.

— Ало?

— Мис Джъстийн О’Нийл?

— Да, на телефона.

— Тук е австралийското посолство в Олдуич. — Гласът имаше английски акцент и спомена някакво име, което тя не успя да запомни, защото още асимилираше факта, че това не е гласът на Рейн.

— Слушам ви — отвърна тя с прозявка и както стоеше права, взе да чеше пръстите на единия си крак със стъпалото на другия.

— Имате ли брат на име Дейн О’Нийл?

Очите на Джъстийн се отвориха.

— Да. Имам.

— В Гърция ли е той в момента, мис О’Нийл?

И двата й крака стъпиха на килимчето и останаха като заковани.

— Там е — потвърди тя, без да й мине през ум да поправи човека, да му обясни, че става дума за отец О’Нийл, а не просто за Дейн О’Нийл.

— Мис О’Нийл, дългът ми за съжаление изисква да ви съобщя лоша новина.

— Лоша новина ли? Каква лоша новина? Какво има? Какво се е случило?

— Съжалявам, но трябва да ви съобщя, че брат ви, мистър Дейн О’Нийл, се е удавил вчера край Крит, изпълнявайки геройски спасителна операция. Но, както знаете, в Гърция има събития и сведенията, които получихме, са съвсем откъслечни, а може и да не са верни.

Телефонът беше на масичка до стената и Джъстийн потърси опора в стената. Коленете й се подгънаха, тя започна бавно да се свлича, докато рухна на купчинка на пода. Издаваше звуци, които не бяха нито смях, нито плач, а нещо по средата — някаква шумна въздишка като стон. Дейн удавен. Стон. Дейн мъртъв. Стон. Крит, Дейн удавен. Стон. Удавен, удавен.

— Мис О’Нийл? Там ли сте, мис О’Нийл? — настойчиво я зовеше гласът.

Мъртъв. Удавен. Моят брат!

— Мис О’Нийл, обадете се!

— Да, да, да! О, господи! Тук съм.

— Както разбрах, вие сте най-близката му сродница и затова трябва да ни кажете какво да правим с тялото. Мис О’Нийл, чувате ли ме?

— Да, да!

— Какво искате да се направи с тялото, мис О’Нийл?

Тяло! Той е тяло и те дори не си правят труда да кажат неговото тяло. Дейн, моят Дейн. Той е тяло. „Най-близка сродница ли? — чу тя гласа си, съвсем слаб, прекъсван от онези дълбоки стонове. — Аз не съм най-близката сродница на Дейн. Майка ми е, мисля.“

Настана мълчание.

— Това усложнява нещата, мис О’Нийл. Щом не сте вие най-близката му сродница, значи, сме губили ценно време. — Вежливото съчувствие беше заместено от нетърпение, премина в раздразнение. — Вие, изглежда, не разбирате, че в Гърция има събития, а нещастието е станало в Крит, което е още по-далеч и още по-трудно се свързваме. С Атина е направо невъзможно да се говори и ние получихме нареждане незабавно да предадем какви са желанията на най-близкия сродник относно тялото. Там ли е майка ви? Мога ли да говоря с нея?

— Майка ми не е тук. Тя живее в Австралия.

— В Австралия ли? Толкова по-зле! Сега трябва да изпращаме телеграма в Австралия и ще се забавим още повече. А щом не сте най-близката сродница, защо тогава в паспорта на брат ви е вписано вашето име?

— Не знам — отвърна тя и установи, че се е изсмяла.

— Дайте ми адреса на майка си да й изпратим веднага телеграма. Трябва да разберем какво да правим с тялото. Докато телеграмата стигне и докато се получи отговор, ще минат още дванадесет часа, разбирате ли? И без това е толкова сложно.

— Телефонирайте й тогава. Не губете време с телеграми.

— Бюджетът ни не ни позволява да водим телефонни разговори с чужбина, мис О’Нийл — отвърна сухо гласът. — Сега дайте ми, моля, името и адреса на майка си.

— Мисис Меги О’Нийл — издекламира Джъстийн. — Дройда, Гилънбоун, Нови Южен Уелс, Австралия. — После произнесе по букви непознатите за него думи.

— Още веднъж, мис О’Нийл, моите най-искрени съболезнования.

Вилката щракна и се разнесе продължителният сигнал за свободна линия. Джъстийн седна на пода и остави слушалката да падне в скута й. Сигурно е някаква грешка — всичко ще се оправи. Как може да се удави Дейн, който плуваше като шампион? Не, не е вярно. Вярно е, Джъстийн, и ти много добре знаеш. Не отиде с него да го пазиш и той се удави. Той ти беше поверен още от бебе и ти трябваше да си при него. Ако не можеше да го спасиш, трябваше поне да се удавиш заедно с него. А единствената причина, поради която не отиде с него, беше да си в Лондон, за да се сдобриш с Рейн и да се любиш с него.

Трудно й беше да мисли. Всичко й беше трудно. Нищо в нея не действуваше, дори и краката й. Не можеше да стане, нямаше никога вече да стане. В главата й имаше място само за Дейн и мислите й се въртяха около него във все по-тесни кръгове. После се сети за майка си и за всички в Дройда. О, боже! Вестта щеше да стигне и там, при нея, при другите. Мама дори не видя за последен път красивото му лице в Рим. Ще изпратят телеграмата в полицията на Гили, предполагам, и старият полицай Ърн ще се качи на колата си и ще измине цялото разстояние до Дройда, за да съобщи на мама, че единственият й син е мъртъв. Не е редно да го прави непознат човек. Мисис О’Нийл, приемете моите най-дълбоки, най-искрени съболезнования — вашият син е мъртъв. Формални, любезни, празни думи… Не! Няма да допусна да постъпят така с нея — тя е и моя майка! Не трябва да й го съобщят както на мен.

Тя дръпна телефонния апарат от масата върху скута си, допря слушалката до ухото си и набра номера на централата.

— Централа? Искам международна линия, моля. Ало? Свържете ме спешно с Австралия, Гилънбоун, едно — две, едно — две. Но моля ви, моля ви, по-бързо.



На телефона беше Меги. Беше късно и Фий си беше легнала. Напоследък Меги не обичаше да се прибира рано. Предпочиташе да седи и да слуша щурците и жабите, да се унася над някоя книга, да потъва в спомени.

— Ало?

— Търсят ви от Лондон, мисис О’Нийл — съобщи й Хейзъл в Гили.

— Здравей, Джъстийн — каза Меги съвсем спокойна. Джуси се обаждаше от време на време да чуе как са.

— Мамо? Ти ли си, мамо?

— Да, мама е тук — нежно отвърна Меги, долавяйки, че Джъстийн е разстроена.

— О, мамо! О, мамо! — Чу се нещо като въздишка или ридание. — Мамо, Дейн е мъртъв. Дейн е мъртъв!

Яма се отвори под краката й. Все по-дълбока и по-дълбока, без дъно. Меги потъна в нея, усети как отворът се затваря над главата й и разбра, че няма да излезе оттам, докато е жива. Какво повече можеха да й сторят боговете? Не е знаела, когато си го търсеше. Как е могла да си го търси? Как е могла да не знае? Не изкушавай боговете — те точно това чакат. Като не отиде да го види в най-хубавия момент от живота му, да го сподели с него, мислеше, че най-сетне ще си плати. Ще освободи и Дейн, и себе си. Като не види лицето, което й беше най-скъпо от всички, ще изкупи вината си. Ямата се затвори, задуши я. Меги стоеше, разбирайки, че вече е твърде късно.

— Джъстийн, миличка, успокой се — каза Меги, като се владееше и гласът й не трепваше. — Успокой се и ми кажи. Сигурна ли си?

— Обадиха ми се от австралийското посолство; мислели, че аз съм му най-близка сродница. Някакъв отвратителен човек, който само ме питаше какво искам да направят с тялото. „Тялото“ — така говореше той за Дейн. Като че ли ставаше дума за нещо ненужно, чуждо. — Меги я чу да ридае. — Господи! Сигурно и на клетия човек не му е било приятно да се занимава с това. О, мамо, Дейн е мъртъв!

— Как, Джъстийн? Къде? В Рим ли? Защо не ми се обади Ралф?

— Не, не в Рим. Кардиналът вероятно още не знае. Станало е в Крит. Онзи човек каза, че се бил удавил, като спасявал някого. Той отиде там на почивка, мамо, и ми предложи да отида с него, но аз отказах, защото исках да играя Дездемона и да бъда с Рейн. Ах, защо не бях с него. Ако бях отишла, може би нямаше да се случи. О, господи, какво да правя сега?

— Престани, Джъстийн — строго каза Меги. — Няма да мислиш така, чуваш ли? И Дейн не би искал да мислиш така — сама знаеш. А над онова, което ни се случва, нямаме власт. Важното е, че поне ти си добре, че не съм ви загубила и двамата. Сега само ти ми оставаш. О, Джуси, колко си далеч! Светът е толкова голям, прекалено голям. Ела си в Дройда. Мъчно ми е, че си съвсем сама.

— Не, мамо, трябва да работя. Работата е единственото ми спасение. Ако не работя, ще полудея. Не искам хора, не искам утеха. О, мамо! — И тя горчиво се разрида. — Как ще живеем без него?

Как ли наистина? Живот ли щеше да бъде това? Ти принадлежеше на бога и се върна при бога. Прах при прах. А животът е за непосветените. Алчен бог, вземаш си добрите, а нас оставяш живи, за да гнием.

— Не ние решаваме колко ще живеем — отвърна Меги. — Благодаря ти, Джуси, че ти се обади да ми съобщиш.

— Не можех да понеса да узнаеш от чужд човек, мамо. Не от чужд човек! Какво ще правиш сега? Какво би могла да направиш?

Меги напрегна всички сили да даде топлина и утеха на своето покрусено момиче чак в Лондон. Синът й беше мъртъв, но дъщеря й беше жива. Трябваше да й помогне. Ако можеше. Цял живот Джъстийн бе обичала само Дейн. Никой друг, дори не и майка си.

— Не плачи, мила Джъстийн. Помъчи се да не скърбиш. Той не би искал това, нали? Ела си у дома и забрави. Ще приберем и Дейн в Дройда. По закон той пак е мой — не принадлежи на Църквата и никой не може да ми попречи. Веднага ще телефонирам в посолството в Лондон, а и в Атина, ако ме свържат. Трябва да си го приберем! Не искам да лежи заровен някъде далеч от Дройда. Неговото място е тук и трябва да се върне. Ела си с него, Джъстийн!

Но Джъстийн се беше свила на пода и клатеше глава, сякаш майка й можеше да я види. Да се върне у дома? Никога не можеше да се върне у дома. Ако беше отишла с Дейн, сега той нямаше да е мъртъв. Да се върне у дома и да трябва да гледа лицето на майка си всеки ден до края на живота й? Не, немислимо беше.