— Какъв боец си отгледал! Щом разбра, че войниците са от караула, хукна като стрела, спусна се по стълбите и побягна на улицата, следван от двама войника. Ако не беше лошият му късмет да попадне на един дежурен полицай, мисля, че щеше да се измъкне. Неистово се бореше и трябваше пет души да му слагат белезниците.

С тези думи той свали тежките окови на Франк и го бутна грубо към предната врата. Франк се спъна, политна към Пади, но се дръпна като опарен.

Децата се бяха стаили до къщата недалеч от възрастните, гледаха и чакаха. Боб, Джек и Хюи стояха нащрек и се надяваха Франк пак да се сбие; Стюърт гледаше мълчаливо, кротък и състрадателен по душа. Меги бе хванала с ръце бузите си, притискаше ги и ги мачкаше в ужас да не би някой да стори зло на Франк.

Той се обърна и погледна най-напред майка си: черните му очи се впиха в нейните сиви — едно тайнствено и мъчително общуване, неизразено никога с думи. Яростният поглед на Пади го смазваше, унищожителен и пълен с презрение, сякаш искаше да му каже, че не е очаквал това от него, а Франк, признавайки правото му да се гневи, сведе очи. От този ден нататък Пади говореше на сина си само по работа. Но Франк се чувстваше най-зле пред другите деца: засрамен и сконфузен — пъстра птица, свалена на земята, преди да е избродила небето, с прерязани криле и секнала песен.

Меги изчака Фий да направи вечерната си обиколка, провря се през отворения прозорец и хукна през задния двор. Знаеше къде може да е Франк: на сеното в плевнята, далеч от любопитни очи и от баща им.

— Франк, Франк, къде си? — повика тя приглушено, като пристъпваше бавно в тишината и непрогледния мрак на плевнята, опипвайки предпазливо с пръстите на краката си като животно всяка следваща стъпка.

— Тук съм, Меги — стигна до нея отпадналият му глас, който сякаш не беше негов — без плам, без живот.

По звука тя го намери прострян в сеното и се сгуши до него, като обви ръце около гърдите му, докъдето стигаше.

— О, Франк, колко се радвам, че се върна.

Той простена, смъкна се по сеното, за да се изравни с нея, и отпусна глава на тялото й. Меги се вкопчи в гъстата му права коса и тихо затананика. В тъмното той не я различаваше, но осезаемото й съчувствие го отприщи. Разрида се, а тялото му се гърчеше от болка в бавни конвулсии и сълзите му мокреха нощничката й. Меги не заплака. Нещо в малката й душа бе вече достатъчно израснало и станало женствено, за да усети неустоимата пареща болка на чувството, че е необходима. И тя дълго люля главата му напред-назад, напред-назад, докато скръбта му се оттече, и остана само празнота.

Глава втора

1921–1928. Ралф

3

Пътят до Дройда не буди спомени от младостта — мислеше си отец Ралф де Брикасар с полупритворени срещу светлината очи, докато новият му „Даймлер“ се друсаше по разбития коловоз през сребристата висока трева. Тук нищо не приличаше на красивата тучнозелена Ирландия. А Дройда? Ни бойно поле, ни обител на владетели. Така ли бе в същност? Чувството му за хумор, по-сдържано напоследък, но все така остро, нарисува в съзнанието му образа на една Мери Карсън от времето на Кромуел, която пръска своеобразната си царствена злоба. Сравнението съвсем не беше пресилено: тази дама разполагаше с не по-малко власт и се разпореждаше с толкова хора, колкото и пълководците в миналото.

Последната порта се показа над високата жилава трева и зелените чемшири.

Колата се затресе и спря. Като нахлупи на главата си неугледната сива шапка с широка периферия, за да го пази от слънцето, отец Ралф слезе, отиде до портата, издърпа стоманеното резе и я блъсна с досада. От презвитерството в Гилънбоун до имението Дройда имаше двадесет и седем такива порти и това означаваше, че пред всяка една той трябваше да спре, да излезе от колата, да отвори портата, да влезе в колата, да мине от другата страна, пак да спре, да излезе, да се върне, да затвори и пак да се качи в колата, за да продължи до следващата. Колко пъти му се приискваше да съкрати поне половината от този ритуал, да натисне газта по пътя и да остави вратите зад себе си отворени като ред зейнали от почуда уста. Но дори уважението към сана му не би възпряло тогава собствениците на тези порти да го овалят в катран и пера и да го линчуват. Ако конете бяха така бърз и удобен превоз като автомобила, той щеше да отваря и да затваря портите от седлото.

— Нищо не се получава даром — каза си той и погали арматурното табло на новия „Даймлер“. Залостил здраво портата зад себе си, той потегли, за да измине последната миля през тревистия, но обезлистен вътрешен двор на Дройда.

Това австралийско имение бе внушително дори за ирландец, свикнал със замъци и големи къщи. Дройда беше най-старият и най-големият чифлик в областта, а грижливият му покоен собственик му бе прибавил и подобаваща къща. Построена от блокове маслено жълт пясъчник, сечени на ръка в кариерите на петстотин мили на изток, къщата бе на два етажа, издържана в строгия архитектурен стил от началото на миналия век, с големи решетъчни прозорци и просторна веранда на железни подпори, опасваща целия приземен етаж. Черните дървени капаци встрани на всеки прозорец служеха не само за красота — в летните горещини те пазеха помещенията хладни.

Беше есен и витата лоза бе зелена, а през пролетта глицинията, посадена още преди петдесет години, в деня, когато къщата бе завършена, се превръщаше в гъста маса виолетови цветове, бухнали по стените и по покрива на верандата. Около сградата се простираха декари с безупречно окосена трева и прави лехи, сега потънали в цвят от рози, шибой, гергини и невен. Няколко великолепни евкалипта, прилични на призраци с белезникавите си стъбла и корони от тънки листа, на двадесет и пет метра над земята, бранеха къщата от безмилостните лъчи на слънцето, а клоните им се вплитаха в пищните пурпурни венци на виещите се декоративни лози. Дори неизбежните грамадни и грозни резервоари за вода, без които беше немислимо по тези отдалечени места, бяха така обрасли с жилави лози, рози и глициния, че приличаха по-скоро на някаква украса, отколкото на полезни съоръжения.

Поради страстта си към имението покойният Майкъл Карсън не се беше скъпил за резервоарите: казваха, че и десет години да не падне дъжд, в Дройда тревата ще бъде все зелена и цветята все ще цъфтят.

Като се приближаваше човек през обширната морава, погледа му грабваха най-напред къщата и евкалиптите. Но отзад се забелязваха още много едноетажни постройки от жълт пясъчник, свързани с главната сграда чрез покрити тунели, обрасли с пълзящи растения. Широка пясъчна алея завиваше към кръгъл паркинг от едната страна на къщата, но после продължаваше зад нея и се губеше от погледа чак там, където кипеше истинският живот на Дройда: кошарите, плевните, помещението за стригане. Отец Ралф предпочиташе гигантските евкалипти, които хвърляха сянка над стопанските постройки, пред приличащите на призраци евкалипти до къщата. В гигантските евкалипти, гъсто зашумени от светлозелени длъгнести листа, жужаха пчели — обичайният ленив листак на именията във вътрешността на континента.

Докато отец Ралф паркираше колата и прекосяваше поляната, прислужницата го чакаше на предната веранда с широка усмивка на луничавото лице.

— Добро утро, Мини — поздрави я той.

— О, отче, добре сте дошли в туй хубаво утро — отвърна тя със силния си провинциален акцент, отворила с една ръка вратата и протегнала другата да поеме вехтата му шапка, която съвсем не подхождаше на духовник.

В полутъмния хол с мраморна настилка и широко стълбище с месингов парапет отец Ралф се поколеба, но Мини му кимна и той влезе в салона.

Мери Карсън седеше в своя люлеещ се стол пред отворения прозорец, широк пет метра и висок от пода до тавана, и явно не усещаше студения въздух, нахлуващ отвън. Гъстата й червеникава коса почти не бе загубила от цвета си на младини и въпреки че по загрубялата луничава кожа се бяха появили нови старчески петна, за своите шейсет и пет години тя имаше твърде малко бръчки — нещо като фина мрежа от фигурки с форма на диамант покриваше лицето й. Упоритият й нрав личеше само по двете дълбоки гънки покрай римския й нос, които изтегляха надолу ъглите на устата й, и по студения поглед на воднисто сините й очи.

Отец Ралф прекоси безмълвно дебелия обюсонски килим и се наведе да й целуне ръка. Жестът много прилягаше на човек с неговия ръст и изящество, особено както бе облечен в просто черно расо, което правеше осанката му царствена. Безизразният й поглед изведнъж се оживи, светна закачливо и тя се усмихна превзето.

— Ще пиете ли чай, отче?

— Зависи дали не искате първо да се помолим — отвърна той, седна на стола срещу нея и кръстоса крака, от което расото му се повдигна и се показаха бричове с ботуши до коленете: облекло, съобразено с условията в неговата енория. — Донесох ви причастие, но ако държите на молитвата, готов съм да я прочета само за няколко минути. Нямам нищо против да погладувам още малко.

— Много сте любезен към мен, отче. — Беше доволна, макар добре да знаеше, че и той, както всички други, почита не нея, а парите й. — Заповядайте тогава на чай — продължи тя. — Ще се задоволя само с причастието.

Той потисна недоволството си и изразът на лицето му остана непроменен: тази енория го бе научила отлично да се владее. Само да му се удадеше случай да се махне от този затънтен край, където го беше пратил буйният му нрав, никога нямаше да допусне пак същата грешка! А ако добре разиграваше картите си, тази стара жена можеше да се окаже ключът за сбъдването на молитвите му.

— Трябва да призная, отче, че през последната година нещата вървят много добре — поде тя. — Вие сте далеч по-добър пастир от стария отец Кели, господ да го накаже. — При последните думи гласът й прозвуча остро и отмъстително.

В очите на свещника припламнаха игриви искри.

— Мила мисис Карсън, не говорите съвсем като католичка.

— Но затова пък самата истина. Той беше пропаднал стар пияница и съм сигурна, че господ ще накаже душата му така, както алкохолът наказваше тялото му. — Тя се наклони напред. — Познавам ви вече достатъчно добре и мисля, че имам право да ви задам няколко въпроса, нали? Та в края на краищата Дройда е на ваше разположение да се забавлявате през свободното си време: учите се на животновъдство, усъвършенствате се в езда, намирате убежище от превратностите на живота в Гили. Аз съм ви поканила наистина, но все пак не заслужавам ли няколко отговора?

Не му беше приятно да му напомнят, че дължи благодарност, но отдавна очакваше деня, в който тя ще реши, че има достатъчно власт над него, за да започне и да изисква.

— Имате право, мисис Карсън. Не е по силите ми да изразя признателността си за това, че мога да отскачам до Дройда, както и за всички ваши дарове — конете, колата.

— На колко сте години? — попита тя без повече предисловия.

— На двадесет и осем.

— По-млад сте, отколкото предполагах. Дори и да е така, свещеници като вас не изпращат в места, подобни на Гили. Какво сторихте, та ги накарахте да заточат такъв човек в това забравено от бога място?

— Обидих епископа — отвърна той спокойно, с усмивка.

— Сигурно. Но не допускам, че свещеник с вашата рядка надареност може да е доволен в град като Гилънбоун.

— Такава е волята божия.

— Празни приказки! Тук ви е изпратила човешката слабост — вашата и на епископа. Само папата е безгрешен. Гили не е среда за вас — всички добре разбират това, колкото и да сме благодарни, че имаме вас вместо някой от лентяите в расо, каквито обикновено изпращат тук. Но истинското ви място е в някой от центровете на църковната власт, а не сред конете и овцете. Великолепно би ви стояла червената кардиналска мантия.

— Опасявам се, че няма такива изгледи. Знам, че архиепископът — папски нунций, едва ли ще обърне поглед към Гилънбоун, но можеше да бъде и по-лошо. Тук имам вас, имам Дройда…

Тя прие преднамереното му ласкателство в духа, в който то бе отправено, като не преставаше да се възхищава от неговата хубост, изисканост, учтивост, от острия му проницателен ум — той действително би бил величествен кардинал. Не си спомняше да е виждала досега мъж с по-привлекателна външност, а той умееше и да я използва. Не можеше да не съзнава как изглежда: висок ръст и безпогрешни пропорции на тялото, изящни аристократични черти — във всички елементи на физиката му личеше изключителното старание на Създателя да постигне онова съвършенство, с каквото той ощастливява твърде рядко своите творения. От свободно падащите черни къдрави коси и поразително сините очи до изящните ръце и крака отец Ралф беше действително съвършен. Не, изключено беше да не си дава сметка за това. И все пак държанието му й подсказваше, че той е над всички тези неща и че никога не е робувал и няма да робува на външността си. Той без угризение би я използвал, ако трябва, за да постигне целта си, но не като че ли жертва нещо скъпо, а по-скоро с презрение към хората, над които тази външност имаше влияние. И Мери Карсън би дала много, за да разбере какво от миналото му го е направило такъв.