Така минаваха седмици, месец. Мина година, две. Дездемона, Офелия, Порция, Клеопатра. И през цялото време тя се ласкаеше от мисълта, че външно се държи така, сякаш нищо не е накърнило нейния свят; полагаше особени грижи да говори, да се смее и да общува с хората почти нормално. Ако имаше някаква промяна, тя беше в това, че Джъстийн беше станала по-мила от преди, защото страданията на другите приемаше като свои. Но иначе си беше същата Джъстийн — бъбрива, темпераментна, дръзка, невъзмутима и с остър език.

Два пъти прави опити да отиде на гости в Дройда, като втория път дори беше платила билета си за самолета. И всеки път в последния момент изникваше изключително важна причина, поради която да не замине, но тя добре знаеше, че истинската причина е смесица от вина и страх. Тя просто не можеше да събере кураж да погледне майка си в очите — тогава цялата трагедия щеше да се разиграе отново, и то сред бурни изблици на скръб, които досега тя беше успяла да избегне. Роднините в Дройда и особено майка й трябваше да останат с убеждението, че поне Джъстийн е добре, че поне тя е останала невредима. Затова по-добре да стои далеч от Дройда. По-добре така.



Меги понечи да въздъхне, но се овладя. Да не я боляха костите толкова много, щеше да оседлае един кон и да поязди. Но днес само мисълта за това й причиняваше болка.

Тя чу шум от кола, после на външната врата се почука с пиринченото чукче, което имаше форма на глава на овен, чу се тих говор, гласът на майка й, стъпки. Не беше Джъстийн — значи, няма значение кой е.

— Меги — обади се Фий от вратата на верандата, — имаме гост. Ела, ако обичаш.

Гостът беше изискан на вид човек, току-що навлязъл в средна възраст, но може би беше по-млад, отколкото изглеждаше — съвсем различен от мъжете, които познаваше. Той излъчваше същата сила и самоувереност, които бе имал Ралф. Бе имал. Най-миналото време, с което завинаги беше свършено.

— Меги, това е мистър Райнер Хартхайм — представи ги Фий, изправена до стола си.

— О! — възкликна неволно Меги, изненадана от вида на Рейн, който едно време беше заемал толкова много място в писмата на Джъстийн. После се сети за добрите обноски и го покани: — Седнете, мистър Хартхайм.

Той също се беше втренчил в нея, изненадан.

— Ама вие съвсем не приличате на Джъстийн — отбеляза той, малко разочарован.

— Не — отвърна тя и седна срещу него.

— Ще ви оставя насаме с мистър Хартхайм, Меги, защото той пожела да разговаря лично с теб. Ако искате чай, позвънете — разпореди се Фий и излезе.

— Вие сигурно сте германецът, приятелят на Джъстийн — рече Меги, като не знаеше как да започне.

Той извади кутия цигари.

— Може ли?

— Моля.

— А вие, мисис О’Нийл?

— Благодаря, не пуша. — Меги приглади полата си. — Далечно пътуване сте предприели, мистър Хартхайм. По работа ли сте в Австралия?

Той се засмя, като си помисли какво ли би казала тя, ако знаеше, че той е фактическият господар на Дройда. Но той нямаше никакво намерение да й казва, понеже предпочиташе всички в Дройда да мислят, че благополучието им е в ръцете на съвсем непознат човек, какъвто беше назначеният от него посредник.

— Моля ви, мисис О’Нийл, наричайте ме Райнер — каза той, произнасяйки името си като Джъстийн, докато си мислеше, че тази жена още дълго няма да може да използува това име непринудено: тя не се отпускаше с непознати. — Нямам делова работа в Австралия, но имах достатъчно важна причина да дойда. Исках да поговоря с вас.

— Да поговорите с мен ли? — попита тя изненадана. И за да прикрие сякаш внезапното си смущение, тя веднага подхвана по-безопасна тема. — Братята ми често говорят за вас. Проявили сте голяма любезност към тях, като бяха в Рим за ръкополагането на Дейн. — Тя изрече името на Дейн без нотка на печал, като че ли го споменаваше постоянно. — Надявам се, че ще останете няколко дни, да се видите с тях.

— Ще остана, мисис О’Нийл — отвърна той простичко.

Меги неочаквано се почувствува в неловко положение от разговора. Този човек й беше съвсем непознат; обяви, че е пропътувал двадесет хиляди мили само за да се срещне с нея и очевидно не бързаше да я осведоми защо. Предчувствуваше, че в края на краищата той ще я спечели, но засега като че ли малко се боеше от него. Може би този тип човек никога не беше прониквал в нейния свят и затова я караше да губи равновесие. В съзнанието й изникна съвсем нова представа за Джъстийн: дъщеря й можеше, значи, да общува лесно с хора като Райнер Мьорлинг Хартхайм. Тя най-сетне възприе Джъстийн като жена, равна на нея.

„Въпреки възрастта и бялата коса тя е все още много красива“ — мислеше си той, докато Меги вежливо го гледаше. И все пак беше изненадан, че изобщо не прилича на Джъстийн в противовес на силната прилика между Дейн и кардинала. Колко ли е самотна тази жена! Но тя не будеше у него онова съчувствие, което той изпитваше към Джъстийн — очевидно майката бе успяла вече да се помири със себе си.

— Как е Джъстийн? — попита тя.

Той вдигна рамене.

— Боя се, че не знам. Не съм я виждал от преди смъртта на Дейн.

Меги не се показа изненадана.

— Аз пък не съм я виждала от погребението му насам — рече тя с въздишка. — Все се надявам, че ще се върне, но тя, изглежда, никога няма да дойде.

Той промърмори нещо утешително, което тя като че ли не чу, защото продължи да говори, но с по-друг глас и повече на себе си, отколкото на него.

— Дройда заприлича вече на старчески дом. Имаме нужда от млада кръв, а само Джъстийн е млада.

Той забрави всякакво съчувствие, наклони се отривисто напред с искрящи очи.

— Говорите така, сякаш Джъстийн е инвентар на Дройда — прекъсна я той с остър глас. — Предупреждавам ви, мисис О’Нийл, че грешите!

— Кой ви дава право да преценявате какво е или не е Джъстийн? — запита Меги гневно. — Та нали сам казахте, че не сте я виждали от преди смъртта на Дейн, следователно от две години.

— Права сте. Цели две години — отвърна той по-меко, давайки си отново сметка колко тежък трябва да е животът й. — Вие сте твърда жена, мисис О’Нийл.

— Така ли? — попита тя, като направи сдържан опит да се усмихне, без да отмества погледа си от неговия.

Той изведнъж започна да проумява с какво е привличала кардинала, че да я обича толкова силно. У Джъстийн го нямаше, пък и той самият не беше кардинал де Брикасар. Той търсеше други неща у жената.

— Да, много твърда жена сте — повтори той.

Тя изведнъж долови намека и трепна.

— Откъде знаете за Дейн и Ралф? — попита тя колебливо.

— Досетих се. Но не се тревожете, мисис О’Нийл, никой друг не знае. Досетих се, защото познавах кардинала много преди да срещна Дейн. Всички в Рим мислеха, че кардиналът е ваш брат и вуйчо на Дейн, но Джъстийн ми отвори очите още като се срещнахме първия път.

— Джъстийн ли? Само не Джъстийн! — извика Меги.

Той посегна да хване ръката и, която неистово се удряше в коляното й.

— Не, не, не, мисис О’Нийл! Джъстийн изобщо нищо не подозира и се надявам никога да не узнае. Спомена ми съвсем неволно, че Ралф не й е вуйчо. Повярвайте ми.

— Сигурен ли сте?

— Да, кълна ви се.

— Тогава защо, за бога, не иска да дойде да ме види? Защо не смее да ме погледне в очите?

Не само думите, но и болката в гласа й му подсказаха какво бе измъчвало майката на Джъстийн през двегодишното отсъствие на дъщеря и. Първоначалната цел на идването му отстъпи пред една нова цел — да разсее опасенията на Меги.

— Аз съм виновен за това — рече той твърдо.

— Как вие? — недоумяваше Меги.

— Джъстийн възнамеряваше да отиде в Гърция с Дейн и е убедена, че ако го беше направила, той щеше да е още жив.

— Глупости — отвърна Меги.

— Разбира се. Само че Джъстийн не мисли така. От нас зависи да я убедим в това.

— Нищо не зависи от мен. Вие, изглежда, не разбирате, мистър Хартхайм: Джъстийн никога през живота си не ме е слушала, а дори и някога да съм имала известно влияние над нея, то вече е напълно изчезнало. Тя не желае дори да ме погледне. — В гласа й звучеше поражение, но не и отчаяние. — Попаднах в същия капан като майка си — продължи тя, поовладяла се. — Дройда е моят живот… къщата, книгите… Тук съм необходима, има смисъл да живея. Тук има хора, които се осланят на мен. Моите деца никога не са се осланяли на мен, разбирате ли? Никога.

— Не е вярно, мисис О’Нийл. Ако беше така, Джъстийн щеше да дойде при вас без никакви угризения. Подценявате обичта, която тя изпитва към вас. Аз наистина съм виновен за онова, което Джъстийн преживява, защото тя остана в Лондон заради мен, за да бъде с мен. Но сега тя страда заради вас, а не заради мен.

Меги се наежи:

— Тя няма никакво право да страда заради мен. Нека да страда заради себе си, ако трябва, но не и заради мен. В никакъв случай заради мен!

— Сега вярвате ли ми, че тя не знае нищо за Дейн и кардинала?

Държанието на Меги се промени, сякаш той й беше напомнил, че има и други важни неща, които тя не забелязва.

— Да — отвърна тя, — вярвам ви.

— Дойдох при вас, защото Джъстийн има нужда от помощта ви, а не може да я поиска — обяви той. — Трябва да я убедите, че е необходимо отново да поеме конците на своя живот, и то не живот в Дройда, а собствения си живот, който няма нищо общо с Дройда.

Той се облегна назад в стола си, кръстоса крака и запали нова цигара.

— Джъстийн е надянала нещо като отшелническа власеница, без да има никакво основание. Единствено вие можете да я накарате да проумее това. Но имайте пред вид, че ако го направите, тя няма никога да се върне тук, а продължи ли да кара както сега, нищо чудно да се върне тук завинаги.

— Сцената не е достатъчна за човек като Джъстийн — продължи той — и скоро ще настъпи денят, в който тя ще го разбере. Тогава тя ще потърси хора: или семейството си в Дройда, или мен. — Той й се усмихна с дълбоко разбиране. — Но Джъстийн не би се задоволила и само с хора, мисис О’Нийл. Ако тя избере мен, ще има и сцената — нещо, което Дройда не би могла да й предложи. — Сега той гледаше Меги сурово, като противник. — Дойдох да ви помоля да направите така, че тя да предпочете мен. Колкото и жестоко да звучи, аз имам повече нужда от нея, отколкото вие.

Меги продължаваше да го държи на разстояние.

— В Дройда няма да й е чак толкова лошо — възрази тя. — Говорите така, сякаш да се върне тук, би означавало край на живота й, но не е така. Тя пак би могла да има сцената. И тази страна е цивилизована. А ако се омъжи за Бой Кинг, на което дядо му и аз се надяваме от години, в нейно отсъствие децата и ще бъдат обградени с не по-малко грижи, отколкото ако се омъжи за вас. Тук е нейният истински дом! Тя познава и разбира тукашния начин на живот. Ако избере него, няма да се чувства чужда. Бихте ли могли да кажете същото за живота, който вие искате да й предложите?

— Не — каза той невъзмутимо. — Само че Джъстийн не може да живее без разнообразие. В Дройда ще се задуши.

— Искате да кажете, че тук няма да се чувства щастлива.

— Не, не точно това. Не се съмнявам, че ако предпочете да се върне и се омъжи за Бой Кинг… кой в същност е този Бой Кинг?

— Наследникът на съседния чифлик, Бугела, и неин приятел от детинство, който би искал да й бъде повече от приятел. Дядо му държи да се оженят, за да се запази наследството, а аз — защото смятам, че тъкмо това е нужно на Джъстийн.

— Разбирам ви. Добре, ако тя се върне тук и се омъжи за Бой Кинг, ще се научи да бъде щастлива. Но щастието е относително състояние. Според мен тя едва ли ще познае онова удовлетворение, което ще има с мен. Защото, мисис О’Нийл, Джъстийн обича мен, а не Бой Кинг.

— В такъв случай го показва по много странен начин — отбеляза Меги и дръпна връвта на звънеца да донесат чая. — Освен това, мистър Хартхайм, както вече ви казах, вие надценявате влиянието ми над Джъстийн. Тя никога не е зачитала и една думичка от онова, което й говоря, а какво остава да изпълни желанието ми.

— Не ме заблуждавайте — отвърна й той. — Знаете, че можете да го постигнете, стига да пожелаете. Не мога да искам от вас друго, освен да помислите върху това, което ви казах. И не бързайте — аз съм търпелив човек.

Меги се усмихна.

— Тогава сте изключение.

Той не се върна повече на тази тема, не отвори дума и тя. През цялата следваща седмица той се държа като обикновен гост, макар Меги да имаше чувството, че все се опитва да й покаже що за човек е. Братята й очевидно много го харесваха: щом узнаха, че е пристигнал, веднага напуснаха пасищата и останаха в къщи, докато той си замина за Германия.

Фий също го хареса. Очите й бяха толкова отслабнали, че вече не можеше да води сметките, но беше съвсем с ума си. Мисис Смит беше умряла, както спеше, още през зимата — в доста напреднала възраст — и вместо да натрапва нова икономка на Мини и Кет, които, макар и остарели, бяха още здрави, Фий предаде счетоводството изцяло на Меги и до голяма степен зае мястото на мисис Смит. Именно Фий разбра първа, че Райнер е пряката връзка с онази част от живота на Дейн, която никой в Дройда не бе имал възможност да сподели, и затова го помоли да им говори за него. Той се съгласи охотно, когато установи, че никой от обитателите на Дройда не се смущава да говори за Дейн и с голямо удоволствие всички слушат нови и нови разкази за него.