Зад прикритието на вежливостта Меги постоянно мислеше за разговора си с Рейн и за избора, който той й беше предложил. Тя отдавна беше престанала да се надява, че Джъстийн ще се върне, а ето че той едва ли не й даде гаранции, като дори каза, че Джъстийн ще бъде щастлива в Дройда. Освен това Меги му дължеше голяма благодарност, загдето прогони призрака на страха й, че Джъстийн е открила връзката между Дейн и Ралф.

Що се отнасяше до това, Джъстийн да се омъжи за Рейн, Меги не можеше да си представи по какъв начин би накарала дъщеря си да направи нещо, което тя очевидно не иска. Не можеше или не искаше да си представи? Рейн в края на краищата успя да й се хареса, и то много, но неговото щастие не би могло да има за нея по-голямо значение от щастието на дъщеря й, на семейството й и на самата Дройда. Въпросът беше доколко щастието на Джъстийн зависеше от Рейн. Освен неговото собствено твърдение, че Джъстийн го обича, Меги не си спомняше дъщеря й да е казвала нещо, от което да проличи, че Рейн има за нея същото значение, каквото Ралф бе имал за Меги.

— Предполагам, че рано или късно ще се видите с Джъстийн — каза му Меги, докато го откарваше до летището. — Бих ви помолила да не й споменавате за това ваше посещение в Дройда.

— Щом така искате — съгласи се той. — А аз ще ви помоля само да обмислите онова, което ви казах, но спокойно, без да бързате.

Но дори и като отправи тази молба, той остана с убеждението, че посещението му се е оказало много по-полезно за Меги, отколкото за него.



Към средата на април, две години и половина след смъртта на Дейн, Джъстийн почувствува непреодолимото желание да види нещо по-различно от многочислените къщи и намусените хора. В този хубав ден с мек пролетен въздух, но все още зъбато слънце, градската атмосфера на Лондон внезапно й се стори непоносима. Затова взе влака до Кю гардънс, смятайки, че като е вторник, там няма да има почти никакви хора. А тъй като вечерта не беше на работа, дори и да се измореше от обикаляне из алеите, нямаше значение.

Паркът й беше добре познат. Лондон с големите си тревни площи и правилни цветни лехи беше истинско удоволствие за всеки жител на Дройда, но Кю беше нещо изключително. По-рано тя обичаше да скита из парка от април до края на октомври, защото всеки месец предлагаше изобилие от различни цветя.

Средата на април беше любимото й време, когато цъфтяха нарцисите, азалиите и всички дървета. Имаше едно местенце, което според нея предлагаше най-красивата гледка в малки, съвсем интимни размери. Точно там седна тя на влажната земя — един самотен зрител, — за да й се полюбува. Докъдето поглед стигаше, се стелеха нарциси; някъде по средата множеството сведени жълти камбанки обграждаха голям разцъфнал бадем с натежали от цвят клони, сведени надолу грациозно и спокойно като на японска рисунка. Пълен покой. Обетовано кътче.

Джъстийн отметна назад глава да запечата в паметта си съвършената красота на натежалото от цвят бадемово дърво сред златистото, леко полюшващо се море от нарциси, и изведнъж на погледа й се натрапи нещо далеч по-малко красиво. Не друг, а Райнер Мьорлинг Хартхайм внимателно си пробиваше път между туфичките нарциси — с неизменното кожено палто, което пазеше масивната му фигура от вятъра, и със слънчеви отблясъци в сребристата коса.

— Ще настинеш — каза той, като си съблече палтото и го постла на земята с хастара нагоре за да седнат.

— Как успя да ме намериш тук? — попита тя и се сви в единия край на кафявия сатен.

— Мисис Кели ми каза, че си тръгнала за Кю. Останалото беше лесно. Обикалях, докато те намеря.

— Очакваш, предполагам, да се хвърля на врата ти от радост, а?

— Ще се хвърлиш ли?

— Все същият си: отговаряш на въпроса с въпрос. Няма. Не се радвам, че те виждам. Мислех, че съм успяла да те натикам в миша дупка завинаги.

— Един свестен мъж не може да остане в миша дупка завинаги. Как си?

— Добре съм.

— Още ли си ближеш раните?

— Да.

— Както можеше и да се очаква. Но аз започнах да си мисля, че след като веднъж си ми обърнала гръб, гордостта няма да ти позволи да направиш първата крачка към помирение. Аз пък, херцхен, съм достатъчно мъдър и знам, че гордостта е много лош партньор в леглото.

— Хич не си въобразявай, че ще я изриташ оттам, за да отвориш място за себе си, Рейн. Предупреждавам те, че няма да те приема в такава роля.

— Аз също не те искам вече в тази роля.

Резкият му отговор я подразни, но тя се престори на облекчена и запита:

— Честно?

— А мислиш ли, че иначе бих издържал толкова дълго време далеч от теб? В това отношение ти беше просто едно преходно увлечение, но иначе си ми добра приятелка и ми липсваше именно като добра приятелка.

— О, Рейн, и ти на мен!

— Това е добре. Тогава приемаш ли ме като приятел?

— Разбира се.

Той се изтегна върху палтото си, подпъхна ръце под главата си и й се усмихна лениво.

— На колко си години? На тридесет ли? В тези неприлични дрехи изглеждаш като мърлява ученичка. Ако не съм ти необходим за друго, Джъстийн, то поне имаш нужда от мен като личен арбитър на елегантността ти.

Тя избухна в смях:

— Признавам. Ако допущах, че ще излезеш от мишата дупка, щях да се погрижа повече за външния си вид. Може да съм на трийсет, но и ти не си в първа младост. Трябва да си вече поне на четирийсет. Разликата вече не е чак толкова голяма, нали? Отслабнал си. Добре ли си, Рейн?

— Никога не съм бил пълен, а само едър и от постоянното седене зад бюрото съм се смалил, вместо да напълнея.

Като изпъна крака и се обърна по корем, Джъстийн приближи лицето си до неговото засмяна.

— О, Рейн, толкова е хубаво, че те виждам! Никой друг не…

— Горката Джъстийн! А пък и парите ти никак не са малко напоследък, нали?

— Наистина — кимна тя. — Интересно защо кардиналът ми е завещал цялото си състояние. Е, половината на Дейн, разбира се, но нали аз съм единствената наследница на Дейн. — Лицето й неволно се сгърчи. Тя извърна глава и се направи, че се взира в един нарцис сред морето от нарциси, докато овладя гласа си достатъчно, за да заговори отново. — Знаеш ли, Рейн, много бих дала да разбера какво точно е имал общо кардиналът с моето семейство. Само приятел ли? Бил е нещо повече и там е загадката. Ех, да можех да разбера.

— Недей — каза й той и стана, като й подаде ръка. — Ела, херцхен, ще те заведа да вечеряме някъде, където смяташ, че ще има кой да види как червенокосата австралийска актриса и германецът са се сдобрили. Репутацията ми на плейбой доста западна, откакто ти ме напусна.

— Внимавай, приятелю, вече не ме наричат червенокосата австралийска актриса. Сега съм великолепната пищна английска актриса с тициановата коса — благодарение на моята безсмъртна Клеопатра. Само не казвай, че не знаеш, дето критиците ме наричат най-екзотичната Клеопатра от години насам. — И тя вирна длани и ръце в позата на египетска статуя.

Райнер попримига.

— Екзотична ли? — усъмни се той.

— Да, екзотична — отвърна тя уверено.



Кардинал Виторио беше умрял и Райнер вече не ходеше толкова често в Рим. Сега идваше в Лондон. Отначало Джъстийн беше толкова доволна, че не чувствуваше нужда от нищо повече освен от приятелството, което той й предлагаше. Но като минаваха месеците, а той нито с поглед, нито с дума не намекваше за някогашната им връзка, тя започна леко да се дразни, а после и да се тревожи. Не че искаше тази връзка да се поднови, внушаваше си тя непрекъснато: с това беше свършено завинаги и тя не изпитваше нито желание, нито нужда. Не позволяваше и на мислите си да се задържат дълго върху онзи образ на Рейн, който бе погребала така дълбоко, че й се явяваше само в издайническите сънища.

През първите няколко месеца след смъртта на Дейн й беше много тежко да устоява на копнежа си да отиде при Рейн, да почувствува близостта му с тяло и дух, сигурна, че той ще откликне. Но не можеше да си го позволи, като си представяше как над лицето му ще тегне сянката на Дейн. Редното беше да го забрави, да се мъчи да угаси и последната искрица желание към него. И с течение на времето й се струваше, че е успяла да го изолира от живота си напълно — с тяло, изпаднало в пълна апатия, и със съзнание, накарано да забрави.

Но ето че Рейн се бе върнал и всичко това ставаше много по-трудно. Езикът я сърбеше да го попита не си ли спомня и другото — нима може да го забрави? За себе си беше сигурна, че е приключила с тези неща, но би била много поласкана да чуе, че с него не е така — при условие, разбира се, че тези неща за него са свързани с Джъстийн и само с Джъстийн.

Празни надежди. Рейн не приличаше на човек, който би страдал физически или душевно от несподелена любов, а и не показваше с нищо, че иска да се върне към онзи период от живота им. Искаше да са приятели и й се радваше като на приятелка. Отлично! И тя това искаше. И все пак… дали е забравил? Не, не е възможно и дявол да го вземе, ако е забравил.

Вечерта, когато такива мисли занимаваха Джъстийн, нейната Лейди Макбет — новата й роля за сезона — беше някак особено ожесточена: не както я играеше обикновено. След това тя не можа да спи добре, а утрото донесе писмо от майка и, което я изпълни със смътно безпокойство.

Мама вече не пишеше често — доказателство, че отдавна са се отчуждили една от друга, — а и редките й писма звучаха някак пресилено, безжизнено. Това писмо обаче беше съвсем друго: в него се долавяше старостта, дълбоко загнездената умора, която изтласкваше над повърхността от общи приказки по някоя и друга дума. Това не се понрави на Джъстийн. Остаряла е. Мама е остаряла!

Какво ли става в Дройда? Дали мама не се опитва да прикрие някаква сериозна тревога? Дали не е болна баба? Или някой от вуйчовците? Или, не дай бог, самата мама? Цели три години не беше виждала никого от тях, а за три години могат да се случат много неща, ако не на самата Джъстийн О’Нийл, то на другите. И след като нейният живот беше скучен и в застой, това не й даваше право да смята, че и с другите е така.

Тази вечер Джъстийн нямаше представление, а й оставаше да играе Лейди Макбет само още веднъж. През деня часовете се точеха непоносимо бавно и дори мисълта, че ще вечеря с Рейн, не я радваше както обикновено. „Приятелството им е безполезно, лишено от смисъл, вяло“ — мислеше си тя, докато нахлузваше оранжевата рокля, която той най-много мразеше. Консервативен стар глупак! Като не я харесваше, поне можеше да се примири с нея такава, каквато е. Докато оправяше ниско изрязаното деколте върху малките си гърди, тя улови погледа си в огледалото и тъжно се засмя. Истинска буря в чаша вода! Държеше се точно като жените, които най-много ненавиждаше. А може би беше съвсем просто. Уморена е, има нужда от почивка. Слава богу, че идва краят на Лейди Макбет! Но какво ли става с мама?

Напоследък Рейн прекарваше все повече време в Лондон и тя се възхищаваше колко му е лесно да пътува между Бон и Англия. Е, частният самолет го улеснява, разбира се, но все пак това е изтощително.

— Защо идваш при мен толкова често? — попита го тя ненадейно. — Всички клюкарски рубрики във вестниците са във възторг, но понякога се чудя дали не ме използуваш просто като оправдание да идваш в Лондон.

— Вярно е, че от време на време те използувам и като прикритие — отвърна той невъзмутимо. — С теб хвърлям доста прах в очите на някои хора. Но ако идвам при теб, то е, защото ми е приятно. — Тъмните му очи замислено се вгледаха в лицето й. — Много си умърлушена тази вечер, херцхен. Грижи ли имаш?

— Не точно. — Тя побутваше с лъжичка десерта си и го отмести, без да го вкуси. — В същност то е съвсем глупаво и дребно. Мама и аз вече не си пишем кой знае колко често. Толкова отдавна не съм я виждала, че вече няма какво да си кажем. Но днес получих много особено писмо от нея. Съвсем не в нейния стил.

Сърцето му се сви. Значи, Меги все пак беше помислила, както я беше помолил, но инстинктът му подсказваше, че ако това е първият й ход, то той съвсем не е в негова полза. Тя започваше играта, с която трябваше да върне дъщеря си в Дройда и да продължи рода.

Той се пресегна през масата и хвана ръката на Джъстийн. „Зрелостта я прави по-красива въпреки тази отвратителна рокля“ — помисли си той. Тънки бръчици бяха започнали да придават на момчешкото и лице улегналост и да издават онази сила на характера, каквато тя притежаваше в изобилие. Но докъде в същност стигаше тази видима зрелост? При Джъстийн бедата беше, че тя изобщо не желаеше да се вгледа в себе си.

— Херцхен, майка ти е самотна — каза той, изгаряйки мостовете зад себе си. Щом волята на Меги беше такава, сигурно тя е правата, а не той. Джъстийн беше нейна дъщеря и тя сигурно я познава по-добре.

— Може би — намръщи се Джъстийн, — но аз все пак мисля, че в основата има нещо друго. Искам да кажа, че тя се е чувствувала така самотна от години — защо изведнъж й хрумна това сега? Не мога точно да определя какво е, Рейн, и може би точно заради това се тревожа най-много.