Него, изглежда, не го интересуваше какво става с огъня, защото попита:

— До края на седмицата, казваш, а? Не пилееш време.

— Какъв смисъл има да се бавя?

— Ами кариерата ти?

— Дотегна ми. В края на краищата след Лейди Макбет какво друго остава?

— О, говори като голям човек, Джъстийн! Иде ми да те плесна, като чуя тези надути приказки. Защо не кажеш просто, че не си сигурна дали театърът може да представлява интерес за теб и че ти е домъчняло за в къщи.

— Добре де, добре! Приеми го, както искаш, дявол да те вземе! Пак се разбъбрих. Извинявай, ако съм те обидила! — Тя скочи на крака. — Къде ли, по дяволите, са обувките ми и палтото?

Фриц се появи с обувките и палтото и я закара в къщи. Рейн се извини, че не може да я придружи, защото има работа, но когато тя си тръгваше, той беше седнал пред стъкнатия наново огън с Наташа в скута си и съвсем не изглеждаше чак толкова зает.



— Е, дано да сме постъпили правилно — обърна се Меги към майка си.

Фий я изгледа косо и кимна.

— Сигурна съм. Бедата при Джъстийн е, че не е в състояние сама да вземе такова решение и затова нямаме друг избор. Трябва ние да го вземем вместо нея.

— Не ми се харесва много да влизам в ролята на наставник. Струва ми се, че знам какво точно й се иска, но дори да й го кажа в очите, тя пак ще отрече.

— Гордостта на Клийри — рече Фий с лека усмивка. — Появява се у когото най-малко очакваш.

— Ами, не е само на Клийри тази гордост! Винаги съм подозирала, че я има и в кръвта на Армстронг.

Но Фий поклати глава.

— Не. Каквото и да съм правила, никога не е било от гордост. Това е хубавото на старостта, Меги — дава ни възможност да си отдъхнем, преди да умрем, за да видим по-добре защо сме постъпили по един или друг начин в живота си.

— Стига старостта да не ни е отнела преди това способността да мислим — отвърна Меги сухо. — Само че за теб това не важи. Както и за мен, предполагам.

— Може би отслабва умът само на онези, които нямат смелост да обърнат поглед назад, и тогава то е като милост за тях. Във всеки случай ти още не си достатъчно стара, за да смяташ, че си избягнала сенилността. Почакай още двайсетина години.

— Още двайсет години! — повтори Меги, изумена. — Как ще ги дочакам!

— От теб зависеше да не ги прекараш самотна, нали? — каза Фий, плетейки усърдно.

— Да. Само че не си заслужава, мамо. Нали? — Тя тупна по писмото на Джъстийн с топчето на старата си кука за плетене и в гласа й прозвуча лека нотка на съмнение. — Достатъчно дълго се колебах. Откакто идва Рейн, все стоях и се надявах, че няма да е необходимо да се намесвам, че нищо няма да зависи от мен. Но той се оказа прав. В края на краищата от мен зависеше.

— Е, трябва да признаеш, че и аз ти помогнах — запротестира Фий, засегната. — И то, когато гордостта ти отстъпи малко, та да ми разкажеш каква е работата.

— Да, ти наистина ми помогна — потвърди Меги ласкаво.

Старият часовник цъкаше; двата чифта ръце продължиха да премятат куките от костенурка.

— Кажи ми, мамо — внезапно започна Меги. — Защо смъртта на Дейн те съкруши повече, отколкото смъртта на татко и Стю или нещастието на Франк?

— Да ме съкруши ли? — Ръцете на Фий спряха, оставиха куките: тя все още плетеше така добре, както и преди да отслабнат очите й. — Какво искаш да кажеш?

— Ами нанесе ти смъртоносна рана.

— Всички те ми нанесоха смъртоносни рани, Меги. Но когато бях по-млада, имах сили да ги прикривам по-добре. Бях и по-разумна. Точно като теб сега. Само Ралф знаеше какво чувствувам, когато умряха татко ти и Стю. Ти беше твърде малка, за да разбереш. — Фий се усмихна. — Обожавах Ралф, знаеш ли. Той беше… необикновен човек. Също като Дейн.

— Да, наистина. Не предполагах, че си усетила това, мамо… що за хора бяха, искам да кажа. Интересно. Ти все още си ми непозната. Толкова много неща у теб не разбирам.

— И слава богу! — отвърна Фий с леко пренебрежителен смях. Ръцете й почиваха спокойно в скута й. — Но да се върнем на темата, Меги. Ако направиш това сега за Джъстийн, ще кажа, че твоите несгоди са те научили на повече неща, отколкото моите — мен. Аз отказах да послушам Ралф и да се грижа за теб. Исках да живея само със спомените си… само и единствено със спомените си. Докато ти нямаш друг избор. На теб ти остават само спомените.

— Е, и те са едно успокоение, особено щом болката поутихне. Съгласна ли си? Цели двадесет и шест години имах Дейн и се научих да си казвам, че каквото се е случило, то е било за добро, че сигурно така му е било спестено някакво ужасно изпитание, което той е нямало да има достатъчно сили да изтърпи. Нещо като на Франк може би, само че не точно такова. Има и по-лоши неща от смъртта: ние и двете го знаем.

— Няма ли в теб озлобление? — попита я Фий.

— О, в началото имаше, но после заради тях свикнах да се боря с него.

Фий пак взе плетката.

— И така, ние ще си отидем и никой няма да остане тук — заговори тя тихо. — Няма да има вече Дройда. Е, ще й отделят няколко реда и някой усърден млад човек ще дойде в Гили да разпитва кой какво си спомня за Дройда, за да пише книга за нея. Последният от големите чифлици на Нови Южен Уелс. Но никой от читателите няма и не би могъл да узнае как е било в действителност. Знаят го само онези, които са го преживели.

— Да — потвърди Меги, без да престава да плете. — За да се разбере, трябва да се преживее.



Лесно беше да се сбогува с Рейн с писмо, от което личеше колко й е мъчно и колко е разстроена; това й достави даже известно удоволствие като своеобразен начин да си отмъсти — аз страдам, страдай и ти. Но този път Рейн не я остави да се отърве само със сърцераздирателно писмо. Трябваше да вечерят заедно, и то в любимия му ресторант. Той не я покани в къщата си на Парк Лейн и това я разочарова, но не я изненада. Той очевидно смяташе и последното сбогом да й каже под благосклонния поглед на Фриц. Нямаше намерение да поема никакви рискове.

Този път тя се постара да се облече по негов вкус. Тъй като Рейн обичаше семпли дрехи, тя облече дълга до земята рокля от копринено жарсе с цвят на тъмно бургундско вино, затворена по врата, с дълги тесни ръкави, сложи голяма дантелена яка със златни нишки, обсипана с гранати и перли, а на ръцете — по една подходяща гривна. Ех, тази ужасна коса! Никога не стоеше сресана, както той я харесва. Грим — малко повече от обикновено, за да прикрие разстроения си вид. Така. Не е чак толкова зле, ако той не се вглежда в нея.

Както и стана. Или поне той не спомена нищо дали е уморена, дали не е болна, как се справя с приготвянето на багажа си. Това съвсем не беше в неговия стил. А след малко тя започна да изпитва чувството, че светът като че ли свършва: толкова променен й се стори Рейн.

Той не й помогна да направи вечерята приятна, та да си спомнят после за нея в писмата си с удоволствие и с весело чувство. Ако поне можеше да убеди сама себе си, че е просто разстроен от заминаването и, би било добре. Но не можеше. Рейн не беше в такова настроение. Той по-скоро беше някак много далеч и тя като че ли седеше пред някаква кукла от хартия, безплътна, готова всеки момент да полети от вятъра, далеч от нея. Сякаш вече се беше сбогувал с нея и тази тяхна среща беше само формалност.

— Получи ли вече писмо от майка си? — запита той вежливо.

— Не, но, откровено казано, и не очаквам. Тя сигурно е онемяла от изненада.

— Да те изпрати ли утре Фриц до летището?

— Благодаря, мога да си взема такси — отвърна тя не много вежливо. — Не бих искала да те лишавам от неговите услуги.

— Цял ден имам заседания, затова бъди сигурна, че няма да ми създадеш и най-малкото неудобство.

— Казах вече, че ще взема такси!

Той повдигна вежди.

— Не е необходимо да крещиш, Джъстийн. Прави каквото искаш.

Той вече не я наричаше херцхен; напоследък тя все по-рядко чуваше от устата му това галено име, а тази вечер той не го спомена нито веднаж. О, каква тъжна, потискаща вечеря! Дано по-скоро свърши! Тя се улавя, че гледа ръцете му и се мъчи да си спомни докосването им, но не може. Защо животът не беше по-подреден и по-добре устроен? Защо трябваше да се случват такива неща като с Дейн? Може би защото си помисли за Дейн, настроението й изведнаж спадна дотам, че да не я свърта повече на мястото й; тя хвана облегалката на стола си.

— Имаш ли нещо против да си тръгваме? — попита го тя. — Имам страшно главоболие.

На пресечката между Хай Роуд и малката уличка на Джъстийн Рейн й помогна да слезе от колата, каза на Фриц да заобиколи по другата улица и галантно подхвана лакътя й да я придружи, но без да влага никакво чувство в това. В студената влага на дъждовния Лондон те крачеха бавно по каменната настилка и ехото от стъпките им отекваше във въздуха. Мрачни, самотни стъпки.

— А сега, Джъстийн, да се сбогуваме — каза той.

— Поне за известно време — отвърна тя по-весело. — Няма да е завинаги, нали знаеш. Аз ще прескачам от време на време, а се надявам и ти да намериш време да дойдеш в Дройда.

Той поклати глава.

— Не. Този път е завинаги, Джъстийн. Мисля, че нямаме повече нужда един от друг.

— Искаш да кажеш, че ти нямаш повече нужда от мен — добави тя и дори успя да се засмее убедително. — Няма нищо, Рейн. Не ме жали — мога да го понеса.

Той взе ръката й, наведе се да я целуне, изправи се, погледна я в очите, усмихна се и си тръгна.

От вътрешната страна на вратата имаше писмо от майка й. Джъстийн се наведе да го вдигне, хвърли чантата и наметката си на неговото място, изу наблизо обувките си и влезе във всекидневната. Отпусна се тежко на един от сандъците, прехапала устна, и погледът й с удивление и жал се спря за момент върху прекрасната рисунка на Дейн, направена по случай ръкополагането му. После се улови, че с босите си пръсти неволно гали навитата кожа на кенгуруто, направи гримаса на отвращение и бързо се изправи.

Да се поразходи до кухнята, да, точно от това имаше нужда. И тя отиде до кухнята, отвори хладилника, извади каната с мляко и измъкна от камерата кутия със смляно кафе. Сложила ръка на крана за студена вода, тя се огледа с разширени очи, сякаш за пръв път виждаше стаята. Погледна овехтелите тапети, филодендрона в кошницата му, окачена на тавана, часовника във формата на черна котка, която поклаща опашка и върти очи пред капризите на лекомислено отлитащото време. НЕ ЗАБРАВЯЙ ЧЕТКАТА ЗА КОСА, пишеше с едри букви на черната дъска. На масата имаше скица с молив на Рейн, която тя беше направила преди няколко седмици, й пакет цигари. Извади една, запали я, сложи чайника на печката и се сети за писмото на майка си, което още държеше свито в едната си ръка. Седна върху кухненската маса, метна рисунката на Рейн върху пода и настани отгоре краката си. Така ти се пада, Райнер Мьорлинг Хартхайм! Да видиш, че не ме интересуваш, колкото и да си важен с твоите догми и това кожено палто. Нямаш вече нужда от мен, а? И аз нямам.

Мила Джъстийн (пишеше Меги),

Не се съмнявам, че действаш вече с обичайната си импулсивност и затова се надявам това писмо да стигне навреме при теб. Ако съм те накарала да вземеш това решение с нещо, написано напоследък в писмата ми, моля те да ме извиниш. Не съм искала да предизвикам такава крайна реакция. Струва ми се, че търсех само малко съчувствие, но все забравям, че под дебелата си иначе кожа носиш много меко сърце.

Да, самотна съм, и то ужасно. Но това не е нещо, което завръщането ти у дома би могло да поправи. Ако се позамислиш за момент, ще разбереш колко съм права. Какво очакваш да постигнеш, като се върнеш у дома? Не е по силите ти да ми върнеш загубеното, а не можеш и да го изкупиш. То не е само моя загуба. То е и твоя, и на баба ти и на всички останали. Ти, изглежда, си си втълпила, и то съвсем погрешно, че имаш някаква вина. Най-новото ти решение ми прилича на някаква изкупителна жертва. Правиш го само от прекалена гордост. Дейн беше вече мъж, а не безпомощно дете. Аз самата го пуснах, нали? Ако мислех като теб, трябваше досега да съм отишла в лудница от самобичуване, загдето съм му позволила да живее, както намери за добре. Никой от нас не е господ, в което аз съм имала възможност да се убедя по-добре от теб.

Като се връщаш у дома, ти ми принасяш в жертва живота си. Не го искам. Никога не съм го искала. Отказвам да приема тази жертва. Ти не си част от Дройда и никога не си била. Ако още не си установила къде е мястото ти, най-добре е да седнеш и веднага да се замислиш сериозно по това. Понякога си наистина много непроницателна. Райнер е наистина много мил човек, но досега не съм срещала мъж, който да е способен на такъв алтруизъм, какъвто ти му приписваш. Връщаш се заради Дейн, така ли? Кога най-сетне ще пораснеш, Джъстийн!

Миличка моя, изгасна една светлина. За всички ни изгасна една светлина. И ти абсолютно с нищо не можеш да помогнеш, не разбираш ли? Не искам да те обиждам, като се преструвам на вече успокоена. Това не е човешко. Но ако мислиш, че ние тук в Дройда по цял ден плачем и се вайкаме, много грешиш. Ние се радваме на живота и една от основните причини за това е, че светлините ни за теб още греят. Светлината на Дейн изгасна завинаги. Моля те, Джъстийн, опитай се да се примириш с това.