Той се поуспокои, когато тя се отпусна назад върху него и заспа на седлото. Накрая тези ужасни тръпки спряха да я разтърсват.

Браг спря по здрач, като я свали внимателно, без да я събужда. Тя се размърда и простена. Той разстели постелката си и я положи върху нея. Въпреки състоянието й топлината й го накара да почувства присъствието й като жена — при това желана. Мразеше собствената си похот. Остави я да спи, а после часове наред седя, загледан в нея, макар че не бе мигвал почти два дни. Тази способност също бе част от апашкото му възпитание.

Той се събуди призори и видя, че Миранда още спи. Имаше кошмари през нощта, скимтеше и стенеше, но не се бе събудила. Той отиде до нея и я успокои, като се чувстваше неловко, но какво друго можеше да стори? Да я остави да сънува как Чавес я изнасилва? Тя наистина е дете, увери се той и съвсем не се почувства добре от слабия, майчински подтик да я утеши. Реши, че у всеки човек съществува инстинктът да успокои едно наранено, уплашено дете.

Той се върна, след като се облекчи и я видя да се изправя с объркано изражение. Погледна я внимателно и когато тя срещна очите му, той усети, че го залива вълна от облекчение. Ужасният празен поглед бе изчезнал. Той приклекна до нея.

— Миранда? — Гласът му бе толкова нежен, че сам не можа да го познае и се смути. Тя се изчерви и извърна очи.

Той взе ръката й.

— Всичко е наред — рече той уверено.

Тя го погледна и той видя, че в очите й са се събрали огромни сълзи и преливат.

— Не — простена тя. — О, мили боже, не.

Тя обгърна коленете си с ръце и се заклати. Той положи колеблива ръка на рамото й.

— Съжалявам — рече той рязко, като се мразеше заради провала си. — Ужасно съжалявам.

Тя сведе очи, а после го погледна, прехапвайки език.

— Не си виновен ти — рече тя, а устните й потрепваха. Пое си дълбоко дъх. — Благодаря ти. Аз… аз мислех, че си мъртъв. Но ти ме спаси. — По бузите й се затърколиха нови сълзи. — Ти ме спаси от онзи… онзи… — Тя изстена.

— За съжаление пристигнах твърде късно — рече Браг мрачно, ужасно ядосан на себе си. Искаше му се да я прегърне, но не беше сигурен дали трябва да го стори. В този момент се мразеше толкова много, че бе уверен, че и тя го мрази.

— О, капитан Браг, благодаря, че ме спаси — извика Миранда през плач. Тя се люшна в обятията му.

Той я хвана и нежно, непохватно я прегърна, без да знае какво да направи или да каже.

— Да не мислеше, че съм някакъв негодник, който ще те остави в ръцете на тип като Чавес?

Миранда вдигна поглед към него. Гърдите й бяха меки срещу неговите, а косата й гъделичкаше брадичката му.

— Откъде… откъде го познаваш?

Браг се намръщи от самообвинения.

— Видях го в Накогдочес и не ми хареса начина, по който те зяпаше. По дяволите! — Той погледна към нея с ръка, втъкната в дългите й къдрици, като се наслаждаваше на копринената мекота. — Разпитах кой е.

Тя бе затаила дъх.

— Знам, че не мога да върна случилото се — рече той рязко. — Но никой, освен Джон никога няма да научи за това, уверявам те.

— Сега разбирам — промълви тя и внезапно се скова в прегръдката му.

— Какво има? — попита той загрижено.

Миранда отблъсна ръцете му и се отскубна от него, като уви одеялото около голите си прасци.

— Самозабравихме се — рече тя с поруменяло лице. — Нямам дрехи. Трябват ми моите дрехи. — С ужас тя бе осъзнала, че е облечена единствено в ризата му.

Една усмивчица заигра по лицето на Браг. Толкова се зарадва да види част от старата Миранда!

— Тук няма никой, за да знае дали сме облечени прилично, принцесо — подкачи я той внимателно.

Тя отново се изчерви.

— Но ние знаем — рече тя, като спря огромните си виолетови очи върху него. — Къде са дрехите ми? — В гласа й се прокрадна нотка на паника и тя се огледа с отчаяна настойчивост.

Браг се облегна назад.

— Боя се, че ще си навлечем истински неприятности, ако се върнем до дилижанса, за да ти вземем нещата.

Тя изглеждаше изключително изненадана.

— Виж, Миранда. Виждал съм почти всяка съществуваща частица от анатомията на жената и ти обещавам, че гледката на прекрасните ти крака няма да ме превърне в мръсник като Чавес.

Миранда отново се изчерви и сведе поглед.

— Той… той мъртъв ли е?

— Не знам — рече той рязко, като се изправи с навъсено лице.

— Надявам се да е мъртъв — прошепна тя на пресекулки с все така сведени очи.

— Зная — рече Браг, като се чудеше защо болката й толкова го наранява. Той никога не се бе проявявал като състрадателен човек, особено пък към жени.

— Бог ме наказва — рече тя, като го погледна. — Всичко…

— Това е нелепо — сряза я той.

— Не! Не разбираш ли? Не бях достатъчно послушна и достатъчно хрисима! И изпитвах твърде голямо любопитство към светския живот! — Тя простена. — Толкова грехове имам! И сега мразя този мъж. Ако бях истинска християнка, щях да му простя с любов и благост.

— Аз лично не познавам нито един християнин, който обича враговете си — рече Браг. — Мястото на този тип проповеди е в манастира, принцесо, не в реалния свят.

Миранда ахна и сякаш очакваше да го порази гръм, задето изрича такива светотатства.

— Не!

— О, да. Тук в Тексас, ако обичаш враговете си, умираш. За да живееш, трябва да убиеш враговете си, преди те да го сторят. — Погледът му бе жарък и гневен. Тя никога нямаше да оцелее в тази сурова земя, ако вярва в такива глупости.

— Не — рече тя, застанала нестабилно, все още стиснала одеялото около кръста си. — Не, моля за извинение, но ти грешиш!

Настоятелният й глас, издаващ силата на убеждението й, го изненада.

— Чуй ме — сряза я той, като не можеше да повярва, че се кара с нея, някакво си момиче, особено след това, което се бе случило. — Какво мислиш, че би ти донесло опрощението пред Чавес? — Той знаеше, че е жесток, но бе прекалено вбесен, за да се спре. — Ще го потупаш по гърба и ще му кажеш, че му прощаваш и той само ще те изнасили още веднъж!

Миранда възкликна и пребледня.

— Ако Чавес е още жив, Миранда — рече Браг с малко по-спокоен тон, — той никога няма да забрави какво му направих и ще ме убие, без да му мигне окото следващия път, когато ме мерне — освен ако аз не му свестя маслото пръв.

Миранда запуши ушите си с ръце и се извърна.

Браг ритна един камък и го запрати във въздуха. Отиде да оседлае коня, вбесен на себе си, задето й се разкрещя, но някой трябваше да я научи на нещата от живота. Нима всеки път щеше да посреща с отворени обятия и сляпа невинност всички Чавеси по света? Но какво му пукаше на него? Проблемът не беше негов — Джон щеше да се погрижи за това.

Не, помисли си той, като преметна седлото на гърба на изненадания кон. Длъжник съм й. По моя вина тя бе брутално използвана. Дължа й защита. Това бе всичко.

— Капитан Браг?

Той се обърна при приближаването й, като не можа да сдържи усмивката си при нелепия вид на увитото около кръста й одеяло.

— Да?

— Мисля, че трябва да знаеш нещо за Чавес. — Очите й се бяха спрели върху неговите. Той се смрази.

— Искам да кажа, ако се кани да те убие един ден… трябва да знаеш колко е хитър. — Тя го гледаше с пребледняло лице.

— Продължавай.

— Полубратът на Чавес е предвождал онези команчи, които си тръгнал да отклониш. Това е било капан, за да те отдалечи от мен и да ме отвлече. — Тя не можа да овладее тръпката, която премина през нея. — Било е планирано.

Той я гледаше все по-разбиращо. И в този момент се надяваше, че Чавес е жив… за да може да му отмъсти. Както отмъщават апахите. Човекът щеше да умре, о, да. Но много, много бавно и с големи мъки.

16

Денят нямаше нищо общо с предишния. Миранда седеше сковано пред него, всеки неин мускул бе напрегнат, като се опитваше да се държи на разстояние от тялото му. След дълга борба Браг най-накрая и позволи да държи одеялото върху краката си, за да ги скрива от погледа му. Ако Миранда не бе пострадала толкова, ситуацията щеше да е почти комична. За съжаление неудобството не бе само нейно. Стегнатият й малък задник, сгушен между бедрата му, бе предизвикал неизбежна физическа реакция от негова страна, която тя — слава богу — изглежда не забелязваше. Искаше му се Миранда да продължава да е в неведение за отвратителната му похот, макар че преди това никога не се бе отвращавал от естествените си апетити. Не искаше да го приравнява с Чавес.

Поради взаимното им неудобство не си говореха. Миранда бе благодарна. Днес беше вцепенена и изтощена, сякаш бе вършила някаква много уморителна работа доста дълго време. Съзнанието й бе блокирало всички спомени за отвличането й и срещата с Чавес. Знаеше, че е била наранена и докосвана, но не можеше да си спомни какво точно се беше случило и дори не се и опитваше. Все още усещаше смътно ужаса някъде из дълбините на съзнанието си. Знаеше, че това мъчение е било божие наказание, но не чувстваше вина, както бе редно. Все още тъгуваше по леля си, макар и не толкова силно, колкото знаеше, че би трябвало. Дори не познаваше тази си леля, докато не се върна от манастира в Англия, но това не беше извинение. Тя можеше да мисли единствено за две неща — за мъжа, в чийто скут седеше в момента, и за годеника си.

На Миранда й беше много неудобно. Топлината на Браг накара собственото й тяло да пулсира — не неприятно, но трескаво. Това не беше ново усещане и тя се чудеше дали не се разболява след всичко, което се беше случило. Ужасяваше я неприличната им езда, както и фактът, че вече няма придружителка. Не че нямаше вяра на Браг. Единствената му, кратка и случайна целувка на практика бе забравена — маловажен инцидент в сравнение с унижението и агонията, които бе изтърпяла след това. Той бе рискувал собствения си живот, за да я спаси и тя му имаше пълно доверие.

Но не можеше да забрави факта, че Чавес я бе опозорил и че сега язди по толкова скандален начин с непознат мъж. Знаеше, че е опозорена и че Джон Барингтън никога няма да я вземе за жена. Със сигурност щяха да я пратят обратно в манастира още щом пристигнат в ранчото. Тази мисъл трябваше страшно да я облекчи — толкова искаше да се върне у дома. Но вместо това тя бе много неспокойна.

Спряха се да нощуват под едни зелени дъбове, край ромолящ поток. Оставаха още няколко часа дневна светлина, когато Браг я свали от коня, все още стиснала одеялото около себе си. Краката й ужасно я сърбяха и коленете и вътрешната част на бедрата я боляха от търкането в коженото седло цял ден. Тя бе крайно изтощена.

— Запали огън, Миранда — рече Браг, като разседла коня и го завърза. — Ще ида да хвана един хубавичък тлъст фазан за вечеря. — Той се усмихна. — Какво ще кажеш?

Златистите му очи бяха мили. Тя усети, че му се усмихва в отговор.

— Добре — рече тя, а после се спря. — Почакай! Не знам как…

Той се вгледа в нея, а после се засмя.

— Добре, ще ти покажа, като се върна. Ще дойда след петнайсетина минути, най-много трийсет. — Той тръгна да върви. — А, и не се притеснявай. На двайсет мили наоколо няма жива душа.

Миранда му се усмихна, без да знае как му въздейства това.

— Не ме е страх. Знам, че няма да ме изоставиш.

Браг се забърза със странно изражение на лицето си.

След като се отдалечи, тя веднага свали одеялото. Хладният въздух върху краката й беше истински балсам. Тя се протегна и се разтъпка, за да отпусне изтръпналите си мускули. Реши да събере дърва за огън, без да се отдалечава твърде много. Поне това можеше да свърши.

След това Миранда се разходи до потока. Внезапно усети неудържимо желание да се измие. Втурна се обратно към багажа им и започна да рови из самара на Браг за сапун. Намери дълго, правоъгълно парче еленова кожа колкото малко одеяло, барут за пушката, патрони за пистолета, малко бурканче с някакво мазило, сушена пастърма, странна огърлица от мъниста с медни закопчалки и нещо, което подозрително приличаше на кръст. Освен това имаше кафе, тютюн и малка бутилка уиски, но не и сапун. По дяволите, помисли си тя, а после се шляпна през устата, истински ужасена, задето дори си е помислила подобна дума. Тя се върна до потока с празни ръце и си помисли, че ще трябва да помоли Браг да внимава как говори покрай нея.

Миранда нагази в потока, облечена в ризата на Браг. Боеше се, че той скоро ще се върне и ще я хване да се къпе. Новопоявилите й се мазоли запариха от водата. Желанието й да се изкъпе стана неудържимо. Тя седна на една скала, а водата течеше край глезените й. Загреба малко груб пясък с ръка и започна да търка крака си, от пръстите до бедрото.

Започна да търка все по-силно, когато в ума й изникна един плашещ и отвратителен образ — как Чавес гали голото й тяло. Тя се бореше с видението, гонеше го. Пясъкът протърка кожата й, но болката й донесе облекчение и тя й се зарадва. Сърцето й туптеше болезнено и Миранда дишаше трудно. Зае се с другия крак и започна усилено да го търка — решително и енергично. Не можеше да спре образа на Чавес, виждаше лицето му сведено над своето. Търкаше все по-силно, злостно. Започна да трие вътрешната част на бедрата си, които вече бяха разранени от ездата. Чавес бе пъхал пръстите си в нея, в място, което тя дори не бе подозирала, че има. Тя скъса ризата и започна да търка корема, гърдите си, всяка част на тялото и, която бе докосвал…