Бренда Джойс - Пътуване към рая

— Не знам защо, но това зелено прави очите ти още по-виолетови — замисли се Вилхемина. — Странно е, че Джон се е оженил за такова мъничко същество като теб.

Миранда се усмихна, понеже знаеше, че не иска да я обиди.

— Искаш да кажеш, че е трябвало да се ожени за такова голямо като теб ли?

Вилхемина се засмя.

— Аз си имам моичкия, мерси, и не бих го заменила за никой друг, дори и за някой хубав тексаски рейнджър като Дерек Браг! — Вилхемина се усмихна замечтано.

— Обичаш ли мъжа си? — попита Миранда, като се опита да не мисли за Браг. Бе разочарована, че го няма.

— Много — ухили се Вилхемина. — За мен той е хубав по свой начин. И като ме докосне, кожата ми сякаш се възпламенява.

Миранда зяпна. Вилхемина я стрелна с очи.

— Значи на теб май не ти харесва тази част от брачния живот, а?

Миранда направи лека гримаса.

— Мога да мина и без нея, мерси.

— Е, сигурно, след като си дама и прочее. А пък аз нали съм си от село — тя й смигна и двете момичета се спуснаха по стълбите и излязоха навън.

Двойките вече танцуваха. Вилхемина и Миранда стояха една до друга за миг, като се оглеждаха из тълпата, за да намерят мъжете си, понеже хората се бяха събрали на весели групички.

— А, ето го! Доскоро, Миранда — изостави я тя.

Миранда въздъхна, а после протегна ръка и хвана една топка, която Бен Паркър бе изпуснал и сега преследваше.

— Бен, ще се спънеш и ще паднеш в тъмното — нахока тя осемгодишното хлапе.

Той се усмихна дяволито, взе топката и се затича с нея, като я подхвърляше, а по петите му го следваше едно кутре.

Миранда се усмихна и затърси Джон в тълпата. Погледът й се спря върху един мъж, когото не бе виждала преди това — строен, слаб и мургав, облечен в дрехи от шевро, както много от мъжете. Очите му задържаха нейните и той докосна шапката си — доста нагло, помисли си тя. Миранда се намръщи и отмести поглед.

— Ето те и теб — рече Джон, като се приближи изотзад. Целуна я по бузата. — Почина ли си?

— Да, спах така, сякаш съм се трепала цял ден.

— Твърде много танци — рече Джон и се засмя.

— Нали не те болят краката? — попита тя загрижено, а разочарованието й бе явно.

— Миранда, ще танцувам с теб дори и да бях още на патерици, като виждам колко щастлива те прави.

— Сега?

— Може ли първо да хапнем? — той се засмя, като я поведе към една маса, отрупана с храна.

Тя ядоха и бъбриха, докато падна здрач. По-младите деца бяха пратени да си лягат, въпреки протестите им. Джон и Миранда танцуваха. Преди вчерашния ден Миранда никога не бе танцувала и ужасно й хареса. Въртеше се на пръсти, музиката се вливаше във всяка нейна пора, тялото й се люшкаше и тя се движеше грациозно — толкова приличаше на свиренето на пиано. Искаше й се да танцува вечно.

Естествено Джон не бе добър танцьор и всъщност не му харесваше. Но имаше много други, които умираха от желание да танцуват с красивата му съпруга, особено по-младите, които изпитваха леко страхопочитание. Миранда бе неуморна. Тя танцува цял час, без да спре, като сменяше партньорите един след друг. Косата й отдавна се бе освободила от старателно направения кок и се стелеше зад нея като блестяща черна пелерина.

След една песен, когато някакъв друг мъж поиска да танцува с нея, сред танцьорите пристигна конник и от всички страни се понесе шушукане. Сърцето на Миранда едва не спря. През нея премина тръпка на радост още докато ездачът вдигна ръка, за да привлече вниманието, без дори да погледне към нея.

Джон се приближи и взе ръката й. Миранда видя, че конят на Браг се е запенил. Останалите гости бяха започнали да се събират, когато хората започнаха да си предават името му от уста на уста и дойдоха да видят какво става.

— Какво се е случило, Дерек? — попита Джон със сериозен тон.

— Моля за тишина — рече Браг, без да повиши глас.

Всички замълчаха.

— Нося лоши новини. Днес в Сан Антонио избухна бой. Както ви е известно, щеше да има мирни споразумения с трима вождове на команчите. Те трябваше да доведат всички заложници за размяна като изискване за преговорите. Обаче доведоха само едно момиче, Матилда Локхарт. — Той се спря, а равният му поглед премина през тълпата, докато сред нея се понесе вълна от изненада и негодувание.

Той отново вдигна ръка за тишина.

— Седем тексасци бяха ранени в престрелката, един бе убит. — Той продължи сред вече гневния шепот. — Бяха убити трийсет и пет команчи, двайсетина жени и деца бяха взети в плен. Около трийсет воини избягаха невредими. Тук съм, за да ви предупредя, че отсега нататък ще има повече прояви на враждебност.

Всички започнаха да говорят едновременно, гневно, като се опитваха да бъдат чути.

— Браг! Защо доведоха само момичето?

— Ами останалите пленници?

— Как избягаха останалите?

— Какво ще направят рейнджърите?

Браг отново вдигна ръка и тълпата отново се смълча.

— Искам да дам един съвет и горещо го препоръчвам на всички. Утре всички да си заминат по къщите на групи за колкото е възможно по-голяма част от пътуването. Като се приберете у вас, бъдете готови за нападения и набези. Всички знаете как воюват команчите. Гледайте оръжията ви да са винаги под ръка и имайте в запас достатъчно вода и амуниции, за да издържите на кратка обсада. Това е всичко.

— Но какво ще направят рейнджърите? — извика силно някой. — Ще тръгнете ли след тях? Ламар ще извика ли гвардията?

Браг не отговори на въпроса, като прекара коня си през тълпата и слезе. Мъжете веднага се скупчиха около него, като задаваха същите въпроси, а жените попиваха всяка негова дума.

Джон прегърна Миранда.

— Не се тревожи, скъпа — каза й той. — Команчите никога не нападат моето място. Имам много мъже, които могат да стрелят, и е прекалено добре построено. Те не обичат да поемат такива рискове.

Миранда кимна, без да може да проговори, и не бе сигурна дали сърцето й туптеше толкова силно от страх или от нещо друго.

— Ще се радвам да поговорим по-късно, като пийнем едно-две уискита — казваше Браг.

— Оставете горкия капитан на мира — извика Бет Крофт, като се промуши през мъжете. — Мисля, че знам точно от какво имаш нужда, Дерек.

Бронзовото му лице разцъфна в широка усмивка.

— Гореща вана? — в тона му прозвуча надежда. — Малко от това печено свинско? — Той подуши с нос. — Помирисах го още като пристигнах.

— Ела с мен — рече тя, като го хвана за ръката. — Някой да се погрижи за коня на капитана.

Всички говореха с оживен, нервен шепот, обсъждайки бедите, които можеха да им докарат команчите през следващите няколко месеца. Застанала отзад, Миранда слушаше, а после се отдалечи, трепереща. Мислеше си за горкото момиче, което бе попаднало в ръцете на индианците. Колко ужасно. Тя си спомни разказа на Браг за това какво се случва с жените, които взимат в плен и отново потрепери.

Бе потънала в мислите си, като се чудеше над властта, която упражняваше Браг над тези хора. Прав ли беше Джон? Бояха ли се команчите да нападнат ранчото им или той просто искаше да я успокои?

Внезапно нещо дребно се втурна право в нея и двамата паднаха. Миранда седна, протегна ръка и хвана китката на дете. Придърпа го по-близо.

— Кой…? Бен Паркър! Казах ти, че ще направиш някоя беля с тая топка!

— Ударих си коляното — извика той, подсмърчайки. — Тече ми кръв…

— Дай да го видя — заговори Миранда успокоително, като галеше малкото му рамо и се взря по-внимателно в раненото коляно. — Е, това може да се оправи за секунда. Можеш ли да ходиш? Ела, ще намерим майка ти.

— Мама ще ме натупа, задето не съм в леглото — прошепна той. — Можеш ли ти да се погрижиш за това, моля те?

Миранда бе сигурна, че майка му няма да го напляска, но после се замисли. Люси Паркър беше сурова, слаба и изпита жена, а Бен бе най-малкото й дете — осмото. Вероятно търпението на жената се бе изчерпало.

— Добре — рече тя. Взе го за ръка и го поведе към задния край на къщата.

— О, почакай, къде е Спот? Изгубих Спот! — при тези думи той се измъкна и се втурна натам, откъдето бе дошъл.

— Това ти ли си, Миранда? — попита Бет Крофт, която излезе от кухнята.

— О, да, мисис Крофт. Трябва ми малко лен за превръзки. Къде мога да намеря?

— Всичко, което ти е нужно е в килера, точно до кухнята…

— Бет! Ела и чуй това — извика мъжът й, като направи мрачен жест.

Бет се забърза. После се поколеба, като погледна над рамо.

— Миранда, може би ще трябва да почакаш — извика тя след нея, а после въздъхна и сви рамене. Какво толкова? Миранда бе женена. Тя се забърза към мъжа си, отгатвайки правилно, че той се е впуснал в сериозна дискусия с приятелите си за защитата срещу подновените индиански враждебни действия.

Миранда влетя в кухнята, която бе осветена от огъня в голямата камина и от една газена лампа. Спря се, затърси вратата към килера и тъкмо щеше да тръгне, когато един нехаен провлачен глас я накара да замръзне на мястото си.

— Здравей, Миранда.

Тя възкликна. Браг седеше в една вана пред камината. Тъй като не очакваше да намери някой да се къпе в кухнята, отначало тя не го бе забелязала. Лицето й поруменя.

— Какво правиш? — промълви тя.

Раменете и гърдите му бяха голи, мокри и блестящи над ваната. Той се ухили.

— На какво ти прилича? — Той въздъхна. — Никога не съм те виждал да изглеждаш по-добре.

Миранда преглътна. Опита се да не гледа голотата му, но това бе изключително трудно.

— Ами… трябва ми малко лен — успя да отвърне тя.

Нехайно, сякаш нямаше никакви грижи на този свят, той започна да насапунисва раменете, гърдите и долната част на тялото си.

— Не бива да се притесняваш за команчите — рече той спокойно, а очите му бяха приковали нейните. — Те избягват големи, многолюдни места като това на Джон.

Браг се плакнеше и тя го гледаше като в транс, докато той плискаше вода по себе си. Той вдигна очи и улови погледа й. Миранда бързо грабна фенера и влезе в килера. Ръцете й леко трепереха. Как можеше да стои там и да гледа как един мъж се къпе? Къде беше ленът? Тя най-после го откри на една лавица точно пред очите й, като осъзна, че в главата й бе само мъжът във ваната. Тя прехапа устна, взе превръзките и затвори вратата след себе си.

— Mon Dieu — изрече тя на един дъх.

Той стоеше с гръб към нея и се бършеше. Целият беше само твърди, вълнообразни мускули. При звука на гласа й, той бързо уви кърпата около кръста си и се обърна към нея.

— Извинявай — рече той. — Защо продължаваш да си толкова срамежлива? По дяволите, мисис Крофт стоеше точно тук, докато се събличах. — Той се ухили. — Естествено, тя отказа да тръгне, докато не й дадох дрехите ми да ги изпере.

Миранда не чу нито дума от това, което й каза. Кърпата не можеше да скрие възбудата му. Тя наистина се задушаваше, когато се завъртя и избяга навън. Едва се добра до вратата. Ала свежият, хладен въздух не й помогна да диша по-леко.