— Да.

Той открито се засмя, докато тя се изопна в прегръдката му.

— Защо ми донесе обяд?

Миранда се изчерви.

— За да те зарадвам — рече тя след малко.

Той я погледна с изненада. Тя се измъкна от ръцете му и се плъзна от коня.

— Все още ли си прекалено ядосан, за да обядваш с мен? — тя се поколеба. — Съжалявам. Всички се надпреварваха да ми повтарят, че в това ранчо съм в безопасност.

— Обикновено е така — рече той, загледан в нея, а после слезе от коня. — Но една жена никога не язди сама, никога. А и ти още не можеш да управляваш добре коня. — Той поклати глава.

— Но… беше прекрасно — рече тя, като улови погледа му. — Чувствах се… толкова щастлива.

Той й се усмихна малко накриво.

— Ако искаш да пояздиш, Миранда, разбира се, че можеш. Но с придружител. Освен това мисля, че е време да се научиш как се стреля и да получиш собствен пистолет. — Той помисли за това за миг, а после се ухили. Това бе една от онези усмивки, които караха сърцето й да запърха. — Умирам от глад.

Миранда взе кошницата, която той й подаде от кобилата й и го загледа как постила одеялото под два сенчести дъба.

— Какво си сложила тук? — попита той с щастлива нотка в гласа, проснат небрежно на одеялото.

Миранда седна, като внимаваше да не е твърде близо, и сложи кошницата помежду им.

— Наденичка, сирене, хляб и плодов пай — промълви тя, осъзнала, че е сама в тази огромна просторна долина с този суров мъж. Пулсът й сякаш се ускори. — И вино. Надявам се, че имаш апетит — рече тя меко.

Погледът му бе златист и напрегнат, вперен в очите й.

— Имам — отвърна той и незнайно защо начинът, по който я гледаше, както и мелодичният тембър на гласа му я накараха да се изчерви и да се запита дали има предвид храната.

Миранда извади яденето и му го сервира, докато той отвори виното и наля две чаши. Като му подаде чинията, ръката и се допря до неговата и изтръпна.

— Благодаря — каза той.

Миранда го гледаше как яде. Той сложи наденичката върху хляба и гладно го захапа. Половината сандвич изчезна пред очите й. Сетне отпи глътка вино и погледна към нея над ръба на чашата си, а очите му искряха от добро настроение.

Миранда се чувстваше необяснимо нервна и пресуши половината от виното си.

Браг привърши храната, която тя му бе дала, заедно с виното и напълни отново чашите им.

— Какво друго има?

— Сладкиш с праскови — отвърна тя, подавайки му едно огромно парче.

— Как така ти никога не си гладна? — попита той, приковал поглед в нея.

— Аз тъкмо хапнах, преди да изляза да пояздя — усмихна се тя. — Елена не ме изпуска от очи, докато не се наям. — Чувстваше се много спокойна.

— Как ще те охраня? — Гласът му бе шеговит.

Миранда поруменя. Спомни си как веднъж й бе казал, че е прекалено кльощава и това я загложди. Реши да яде повече. Виното я караше да се чувства приятно замаяна.

— Елена е страхотна готвачка — рече той, като я погледна изпитателно. — Ти можеш ли да готвиш?

Тя се зачуди защо винаги я гледа с такъв голям интерес. Внезапно й хрумна нещо и се засмя.

— Какво смешно казах? — попита той и се наведе по-близо, като легна и се подпря на лакът.

— Не, просто си мислех, ако майката игуменка ме видеше сега… — Тя се изкикоти, като си представи отчаянието — не, ужаса — на жената.

— Мисля, че си пияна.

Миранда възкликна.

— Не съм. Дамите не се напиват! — Силно възмутена, тя довърши остатъка от виното. Той се усмихна, протегна се и взе ръката й. Дланта му бе топла, силна и толкова голяма, че ръката й се изгуби в нея.

Смехът й затихна. Погледът в очите му бе толкова чувствен и въпреки волята си тя бе стоплена и хипнотизирана.

Миранда не беше сигурна как стана всичко. Той лежеше до нея, толкова близо, прекалено близо, държеше ръката й и я притегляше. След това усети, че лежи настрана с лице към него, ръката му я бе обгърнала, а ръцете му галеха гърба й. Той леко се усмихваше и не откъсваше поглед от очите й. Тя знаеше, че непременно щеше да я целуне. Отчаяно искаше целувката му. Копнееше за нея.

Лицето му се наведе бавно, прекалено бавно.

— Толкова си хубава, Миранда. — Думите му бяха дрезгава ласка.

Тя затвори очи, едва дишаше, а устните й се разтвориха в очакване.

Устата му бе мека и влажна, когато допря челюстта й. Дъхът му погъделичка ухото й. Устните му играеха леко по бузата й, по трепкащия й клепач. Дъхът му бе топъл, неравномерен. Хвана я по-силно, когато устата му нежно погали нейната.

През нея преминаха сладостни и вълнуващи усещания, който никога преди не бе изпитвала. Тя отвори уста, притисна се към него, а ръцете й се обвиха около врата му. Тогава той я притегли силно към себе си, като прехвърли едното си бедро връз нейното, а устата му стана настойчива. Езикът му проникна през устните й. Тя простена от удоволствие, като се запита смътно как е могла някога да смята това за отвратително. Усещаше как сърцето му бие бързо и неравномерно срещу гърдите й — а дали не бе нейното сърце? Той хвана главата й отзад с една ръка, като я задържа неподвижна, за да може по-добре да се впие в устните й. Тя се изопна нетърпеливо насреща му. Не можеше да мисли, можеше единствено да усеща.

Ръцете му бяха навсякъде, обхождаха раменете й, ръцете й, гърба й. Тя възкликна от изненада и искаше да протестира, когато той хвана едната й гърда и я обви с ръка, но приливите на наелектризиращо удоволствие, които преминаха през нея сринаха всяко подобно намерение. Тя чу странен звук — беше се изтръгнал от нейните устни. Браг изстена силно, като потърка дланта си по втвърдяващото й се зърно. Тя се изви още повече в ръката му.

Той я претърколи под себе си и легна с цялото си тяло върху нея. Един предупредителен глас се опита да пробие мъглата от виното и чувствената наслада. Той се бе наместил толкова интимно срещу нея, че тя усещаше твърдата му, гореща мъжественост да се притиска в корема й и болката, която й донесе бе сладка и болезнена и много, много настойчива. Целувката му бе жарка. Хълбоците му се преместиха срещу нейните. Бедрата й се разтвориха и той вмъкна своите между тях, раздалечавайки ги. Хвана я по-здраво.

— Миранда — прошепна той на пресекулки. — Скъпа, трябва да спрем, иначе ще те обладая още тук, сега. — Той отново я целуна, бавно, като подръпваше с уста долната й устна. Изстена. Тя се притисна към него. С голямо усилие той се отскубна и се изправи.

Отдръпването на топлината и допира му бе като заливане със студена вода. Очите й се отвориха и Миранда го видя да стои и да я гледа с толкова жаден поглед, че тя не можеше да преглътне. Не можеше да диша, не можеше да се помръдне. Можеше единствено да го гледа в отговор.

39

Браг си подсвиркаше глухо, докато прекосяваше поляната между къщата на работниците и тяхната. Настроението му бе чудесно, духът му — още по-бодър. Той се засмя на глас, като се чувстваше повече от самодоволен — почти надут. Замисли се за настъпващата вечер, за целувките, които щеше да открадне. Ухили се още по-широко. Опита се да не мисли за сватбената си нощ, която бе чак след седмица. Не, шест дни. Едвам щеше да изтрае.

Бе размразил Ледената принцеса. Миранда се бе стопила.

Той влезе в къщата и закрачи към кухнята, като изненада двете жени.

— Кога е вечерята? — попита той Елена, като я гледаше как нарязва прясно опечения, горещ хляб. Той помириса една огромна тенджера с яхния, а после взе една лъжица, за да я опита.

— Много скоро, сеньор — отвърна му Елена, като чакаше реакцията му.

— Господи, яденето е страхотно! Миранда още ли спи? — Той се чувстваше малко глупаво. От следобеда не можеше да възпре мислите си за нея — плътски, естествено. Държеше се като момче, на което му предстои да спи с първата жена в живота си.

— Да.

Браг се обърна и се запъти нагоре по стълбите. Почука на вратата, заслушан напрегнато в звуковете, идещи отвътре. Миранда му каза да влезе.

Той нахълта ухилен.

— Здравей, принцесо. Мислех, че ще проспиш вечерята.

Тя бе облечена само по долна риза и фуста, протегна се към халата си и свенливо го облече.

— Мислех, че е Бианка — промълви тя. Не го погледна в очите.

Тя бе прекалено изкусителна. Браг стигна до нея с две крачки. Преди тя да може да се помръдне, той я бе взел в обятията си, като я притегли интимно към себе си, а устата му търсеше нейната. Нямаше нищо лениво или спокойно в тази атака. Тази жена съсипваше всичкия му контрол, всичкия му разум.

Той остана като тряснат, когато Миранда застина, а после започна да се бори. Браг повдигна глава, но не я пусна.

— Какво е това? — попита той объркан.

— Да вървим — извика тя. — Мили боже! Нямаш ли никакви маниери, никакви чувства? Капитане! Пусни ме. — Очите й хвърляха огън, а бузите й пламтяха.

Той я пусна, все така объркан.

— Миранда…

— Как смееш да се отнасяш с мен като с някоя уличница! — извика тя, явно разстроена и гневна.

Той се втренчи в нея.

— Ама…

Лицето й се сбърчи.

— Че как иначе? Този следобед аз се държах… като някоя уличница… — Тя се извърна, а гласът й секна.

Реакцията му бе незабавна.

— Не, Миранда, не си причинявай това. — Той я хвана за раменете изотзад, но тя се отскубна от него. — Миранда!

— Не! Не ме докосвай, говоря сериозно!

Вече ядосан, той я извърна с лице към себе си.

— Днес следобед докосването ми ти харесваше — заяви той направо. — Страшно ти харесваше!

— Бях пияна — прошепна тя, като изглеждаше поразена.

— Що за извинение е това? Другата седмица ще се женим, Миранда. Какво лошо има в това да си разменим няколко целувки? Ти ще си моя жена, по дяволите.

— Какво лошо ли — всичко, разбра ли! Джон още не е изстинал в гроба си, а ти жадуваш да ме имаш! Ако не знаех истината, щях да си помисля, че дори не ти пука, че е мъртъв!

Той се изопна, като се бореше да възвърне самообладанието си и се опитваше да не й посегне.

— Знаеш колко обичах Джон — рече той след дълго мълчание.

— Тогава дръж се подобаващо — рече тя с равен тон. — Засвидетелствай уважението си. Престани да реагираш като някой див звяр!

Заболя го.

— Забравих, че си такава дама, Миранда — каза той, а думите му бяха жестоки и подигравателни. — Извинявай, но след днешния следобед, как можех да се сетя? — Той се обърна и излезе като стрела от стаята.

Господи, щеше ли някога да разбере жените? После бързо си напомни, че Миранда не е коя да е жена, а дама — той никога преди не беше имал вземане-даване с такива като нея. И как се очакваше да се държи? Можеше да страни от нея през следващата седмица, понеже, колкото и да не му се искаше да си признае, тя бе права. Ами след това, когато дамата станеше негова съпруга? Как трябваше да се отнася с нея тогава? Той нямаше представа.

40

Миранда бе станала с пукването на зората след една почти безсънна нощ, за да пита Дерек дали ще я заведе до Сан Антонио, за да иде да се изповяда. Отговорът бе кратко, грубо и много твърдо не.

Отначало тя бе изумена, но нямаше възможност да обсъди въпроса, понеже него го нямаше цял ден. Явно бе времето на основното пролетно почистване, когато всички животни бяха откарвани на по-високи пасбища, където имаше по-тучна трева. Тя отново подхвана темата на вечеря. В очевидно лошо настроение, Браг й каза, че ще трябва да почака до деня на сватбата им, понеже нямал време и хора, които можел да пропилее сега за едно пътуване до града.

Накрая Миранда отказа да мисли повече за шокиращото си поведение, което не подобаваше на една дама.

Браг и хората му работеха страшно много и Миранда изобщо не го видя през следващите три дни. Тя изпълняваше обичайните си задължения из къщата, като прекарваше повече време с Елена в кухнята, за да прави зимнина. Тя не се боеше от тази сватба така, както от първата, макар и да не го съзнаваше напълно. Познаваше Браг. Той не бе непознат, какъвто бе Джон, когато се омъжи за него. Освен това той се женеше за нея от чувство за дълг, за да й даде името си за протекция. Тя считаше, че бракът им ще е само дотам. Всъщност беше изненадана, че той дори работи в ранчото, вместо да язди с рейнджърите. На другата вечер го попита за това, когато той се прибра навреме за вечеря.

— Съкращавам си задълженията като рейнджър — каза й той, като сряза една дебела пържола. — Това е голямо място и сега е твое. Някой трябва да се грижи за него, иначе ще запустее. Ще яздя с рейнджърите само когато изникне нещо належащо.