Миранда бе шокирана.

— Джон е оставил ранчото на мен?

Браг се усмихна, погледна я изпитателно, а очите му за миг станаха нежни, макар и малко уморени.

— Ти беше негова жена, принцесо. На кой друг да го остави?

— Но… той нямаше ли някакви роднини? Несъмнено някой братовчед или брат ще го заслужава много повече от мен.

— Той остави всичко на теб, Миранда. Освен това участваше в доста бизнес начинания извън ранчото, в Галвестън и другаде. Всъщност ти си доста изгодна партия — ухили й се той.

Неговата закачливост, както обикновено, я завари неподготвена. Това бе толкова рядко и абсурдно качество у смъртоносно опасен човек като него. Миранда се усмихна.

— Но на теб не ти ли пречи? Да стоиш тук, вместо да яздиш с рейнджърите?

— Съвсем не — отговори той. — Странно, но вендетата, която исках да устроя на команчите внезапно не ми се струва толкова привлекателна идея.

— Каква вендета? — тя бе много любопитна.

— Защо ме засипваш с въпроси?

— Нали ще си ми съпруг — рече тя тихо.

Браг се усмихна с доволен вид.

— Е, предполагам, че ще е най-добре да научиш, след като доста народ го знае. — Той пресуши виното в чашата си и си наля втора. — Сигурна ли си, че не искаш?

Миранда поклати глава, изчерви се и си отряза парченце пържола.

— Аз бях женен — рече той небрежно. — Тя бе от апахите. Имахме момченце.

Миранда се втренчи в него, като отбеляза миналото време, но той говореше така, сякаш обсъждаше ежедневните проблеми. Лицето му бе спокойно и той ядеше така, сякаш си нямаше и най-малката грижа на тоя свят.

— Нападнаха мястото ми. — Той погледна към нея. — Ти не знаеше, че имам земя нагоре по Пекос, нали? Този ден яздех по хребета. Бях ги оставил сами. Команчите не воюват толкова на запад, това е земята на мескалеросите. — Като видя объркването й, той добави: — Мескалеросите са моят народ.

Миранда кимна, затаила дъх. Той сви рамене и пресуши виното.

— Открих жена си една година по-късно. След като я взели, команчите я продали в един бордей в Начес. Аз я отведох у дома, но тя умря няколко месеца по-късно. Не ядеше, просто залиня. — Той се облегна на стола си и срещна погледа й.

Тя виждаше, че му е трудно да остане равнодушен. Очите му бяха забулени, но тя усещаше тъгата, неотминалата мъка.

— Ами… синът ти?

— Той бе едва шестгодишен, когато го взеха — рече Браг, стиснал зъби. — Не можах да го открия. Сигурно са го отвели в племето си и са го отгледали като команч. Той се бе метнал на майка си — имаше нейната кожа и дори нейните очи. — Браг извърна поглед.

Миранда искаше да заплаче. Протегна ръка, за да покрие огромната му длан, но той я дръпна и се зае с картофите в чинията си. Миранда искаше да пита още за случилото се, но не искаше да го разстройва повече. Беше такава трагедия. Толкова голяма трагедия. Тя се запита преди колко време бе станало всичко това.

— Изяж си всичко — рече той, като я погледна само за миг с принудена усмивка.

Докато се чудеше как да го разсее, Миранда си играеше с храната си.

— Не си ли се научила на подчинение в този манастир?

Тя срещна погледа му и видя, че той е развеселен.

— Естествено.

— Тогава това е заповед. Изяж си всичко. Исусе! Един по-силен вятър може да те отвее. — Той се ухили. — Какво ще правя тогава?

— Капитане — укори го тя, — моля те, не споменавай напразно името господне.

Той бутна чинията си настрана и я загледа.

— Молех се — рече той усмихнат.

— Трупаш грях след грях — обвини го тя, като едва не се задави от хапката месо, която бе погълнала.

Той се протегна и я тупна по гърба.

— Благодаря — успя да каже тя.

— Ти си прекалено голяма католичка.

— Никой не може да е твърде благочестив — рече тя, като го гледаше възможно най-строго.

— Да не ми четеш конско? — захили се той.

— Не се ли боиш, че ще идеш в ада? — тя го изгледа и видя как усмивката му се разширява. — О, не! Ти дори не вярваш в ада и рая, нали? Ами в бога? — Тя бе поразена. Мисълта, че Браг един ден ще иде в ада страшно я разстрои.

— Естествено, че вярвам в бога — отвърна той, като си наля последното червено вино, което в началото бе пълна бутилка.

— В Отца, Сина и Светия дух? — Тя го погледна с надежда.

— Имам чувството, че не бива да се оставям да ме въвличаш в този разговор — рече Браг, който явно се забавляваше.

— В какво вярваш, Дерек? Не можеш ли да си сериозен за малко?

— Ще се опиташ ли да ме приобщиш към твоята вяра?

— Може би.

Той се засмя.

— Отказвам да имам жена, която да ми проповядва религия.

— Кажи ми възгледите си. Наистина ли вярваш в бога?

— Ти си упорита като магаре, принцесо. Да, вярвам. По свой собствен начин. — Той я погледна с открито, златисто веселие.

Миранда трябваше да попита:

— И? Как точно?

Той вдигна голямата си ръка и посочи с широк жест трапезарията.

— Вярвам, че бог е вятърът и дърветата, планините и езерата. Бог е ти и аз.

Тя възкликна, скандализирана.

— Изглеждаш така, сякаш очакваш всеки момент да ме порази гръм.

— Ами… няма да се изненадам — успя да каже тя. — Това е еретическо богохулство!

— Не съвсем. Макар че някои сигурно ще кажат, че това е изопачаване на вярванията на апахите.

Миранда се боеше да попита за религията на апахите. Вместо това каза:

— Ще дойдеш ли с мен на изповед другата седмица?

— В никакъв случай — отвърна той, като хвърли салфетката си на масата, но бе усмихнат. — Аз съм толерантен човек, Миранда, и ако искаш да се молиш, да се изповядваш и да изпълняваш обичаите на религията си, можеш да го правиш. — Той заплашително се изправи, като стана много сериозен. — Но — и това е много важно „но“ — в момента, в който религията застане на пътя ми, намеси се в този дом или между нас, аз ще престана да съм толерантен. — Той се изправи и протегна ръка. — Какво ще кажеш за една разходка на лунна светлина?

Миранда го изгледа, а умът й направо препускаше. После видя ръката му и, леко шокирана, стана и я пое. Излязоха навън под канадските тополи. Луната бе голяма и ярка и се процеждаше през новоразлистените клони. Те крачеха мълчаливи. Миранда не можеше да спре да мисли.

Джон поне бе богобоязлив човек. Въпреки думите му, че всъщност е протестант, той идваше с нея на служба… макар и само, за да я ощастливи. Ала Браг определено бе еретик. Трябваше ли да не обръща внимание на това? Ами заплахата му — понеже си беше точно това: заплаха. Ако тя можеше да го покръсти, трябваше да го стори толкова потайно, че той дори да не разбере какво прави. О, боже!

Мекият му, мелодичен смях наруши мълчанието.

— Май наистина съм те шокирал.

— Само малко — отвърна тя.

41

— Обявявам ви за мъж и жена — рече напевно отец Мигел. — Можете да целунете…

Миранда съзнаваше много добре всяка дума, която произнасяше свещеникът и още по-силно усещаше присъствието на мъжа, застанал до нея. Браг бе облечен в черен смокинг с чисто бяла риза и сива вратовръзка. Изглеждаше неудобно в официалните си дрехи. Тя усещаше близостта му, равномерното му дишане, присъствието му, топлината на тялото му. Когато надяна на пръста й златната халка, толкова проста и семпла, тя усети прилив на щастие. Ала това чувство бързо се изпари. Преди да успее да осъзнае факта, че е омъжена за този енигматичен, властен рейнджър, той я бе притеглил към себе си. Без капка приличие устата му се сля с нейната. Целувката не бе нежна и внимателна. Докато устните му играеха настоятелно върху нейните, твърди и напористи, тя усети как той се разтърси. После я пусна. Улови я, когато тя леко се олюля, като хвана едната й ръка и здраво я задържа до себе си.

Църквата ехтеше от тишина.

Нямаше гости в знак на уважение и траур към Джон — само двойката младоженци, отец Мигел и двамата рейнджъри, Пекос и Лейкли. Пекос предаде булката. Те се приближиха с усмивки, за да поздравят двойката.

— Дяволски късметлия си — казваше хилавият и върлинест Пекос. Беше се ухилил.

— Тъй е — рече Браг, което обърка Миранда. Ръката му сега бе обгърнала собственически рамото й.

— Поздравления, мадам — рече Лейкли.

— Благодаря — внезапно Миранда се почувства необяснимо изтощена.

— Мадам, ако ми позволите да го кажа, вие сте най-хубавото момиче, което съм виждал, истина ви казвам — рече галантно Пекос, ухилен до уши.

Тя се усмихна.

— Благодаря, Пекос.

— И ако старият капитан някога ви омръзне, само ми кажете. Ще се радвам да ви услужа.

Този път тя се изчерви.

— Добре ли си? — прошепна Дерек в ухото й, а дъхът му бе топъл. Приятен гъдел пробяга по гръбнака й.

— Малко съм уморена, Дерек — призна тя.

Той се засмя.

— Я повтори това.

Тя бе озадачена.

— Малко…

— Не, името ми — погледът му бе толкова топъл и толкова настойчив върху лицето й, че тя усети как бузите й отново се обагрят.

— Престани, наистина — промълви тя.

— Толкова си срамежлива — рече той дрезгаво. — Искам пак да те целуна… Но мисля, че ще припаднеш от срам.

— О, не, моля те! — Миранда бе истински разтревожена. Бе достатъчно лошо, че Джон едва бе изстинал в гроба си. И тя все още съзнаваше много добре причините за този брак — дълг, отговорност. Новият й съпруг щеше да се възползва от ситуацията, ако отново я целунеше. Тя нямаше да го позволи. За щастие, той изглежда само я подкачаше.

Естествено Браг знаеше, точно както и всички останали, надяваше се тя, че това е брак, който й дава протекцията на името му и това бе всичко.

Те се върнаха в хотела и Дерек каза:

— Миранда, ще те изпратя горе, но после ще те оставя за малко. Ще пийна едно-две с момчетата.

— Чудесно — рече Миранда, като не искаше нищо друго, освен да свали тази лилава копринена рокля и да се вмъкне в леглото. Защо бе толкова необяснимо изтощена?

Браг я изпрати до хотела и я придружи до апартамента им на горния етаж.

— Няма да се забавя — обеща той, като отвори вратата, но после се протегна към нея.

Отново я изненада. Тя отвори уста, за да протестира. От нея не излезе нито дума. Вместо това той хвана главата й с голямата си ръка, докато устните му се спуснаха върху нейните, а езикът му изследваше пространството, което тя му отпусна. Заляха я приливи на светкавична топлина, а после, също толкова внезапно, той я пусна.

— Ще се върна скоро — рече той, без да се усмихва. В гласа му имаше дрезгава нотка.

Миранда запротестира, но откри, че е застанала срещу затворена врата. Тя сложи длан на гърдите си и се обърна. Сърцето й биеше лудо. Мили боже, той нали не си мислеше… Мислеше си! Очевидно очакваше, че ще консумират брака си!

Миранда се загледа в красиво наредената дневна, без да види дори един детайл от мебелировката. Възможно ли бе Браг да си мисли, че ще спи с нея? Когато Джон бе починал преди не повече от две седмици?

Естествено, че не! Тя усети огромно, завладяващо облекчение. Браг можеше и да е варварин, но обичаше Джон, по мъжки, и безспорно изпитваше вродено уважение към мъртвия си приятел. Просто си беше… Браг. Като си отдъхна, тя започна да се съблича.

До този момент Миранда бе събрала всичката информация за него, която можа да изкопчи от Елена. Жена му и синът му били отвлечени от команчите преди осем години и му отнело близо година да я открие и да я освободи. Тя умряла няколко месеца, след като я върнал обратно при народа им, където живеели, понеже мястото му било опожарено и той никога не построил наново дом. Синът му трябваше да е вече около десетгодишен. Сигурно бе отгледан като команч и до този момент вече сигурно се мислеше за такъв. А и ако никой не му бе казал нещо друго, той никога нямаше да узнае истината за родителите си.

Браг се бе присъединил към първите, най-ранни тексасци в борбите им срещу Мексико малко след смъртта на жена си. Бе участвал във всички кървави бунтове за независимостта на Тексас. Бе яздил с първите рейнджъри, когато задълженията им още не били съвсем ясни. Животът му през последните осем години — от отвличането на семейството му досега — не бе нищо друго, освен една продължителна поредица от кръвопролития и войни, най-напред в борбата за Тексас, а после във вендетата му срещу команчите.

Можеше ли мъж като Браг изобщо да се засели някъде и да стои мирно, запита се Миранда. Явно си мислеше, че прави точно това. Тя искаше да го види как се освобождава от бремето на миналото си. Той не приличаше на човек, воден от омраза, но тя го разбираше достатъчно добре, за да знае, че е запазил чувствата си погребани дълбоко в себе си.