Бренда Джойс - Пътуване към рая

Браг бе раздразнен, даже ядосан.

Утре щяха да стигнат до Накогдочес, последният град преди Сан Антонио на главния път. Бяха тръгнали от Начиточес преди два дена и Миранда усърдно го избягваше. Макар че я улавяше да го наблюдава с уплашено любопитство, когато не яздеше напред, в лагера тя сякаш правеше всичко възможно да поддържа голямо разстояние помежду им. Ако той й говореше нехайно и не й задаваше пряк въпрос, тя не отговаряше. Като я погледнеше, тя се изчервяваше. Понякога я гледаше и виждаше, че му отвръща. Забелязваше как вените пулсират яростно в тънката й бяла шия. Когато тя несъзнателно навлажни устни с розовия си език, на него му се щеше да я награби и да я целуне диво.

Искаше да си поговори с нея. Беше ядосан, задето го избягва, което правеше разговорът невъзможен. Не помагаше и фактът, че тя изглеждаше високомерна, сякаш той я отвращаваше. Или може би това бе само маска на страх? Каквото и да беше, на тях им оставаше да пътуват още дълго и този вид инфантилно държане не му допадаше.

Но леля й го следеше като ястреб и бързо парираше опитите му да се приближи до Миранда.

Той знаеше, че тя е невинно създание. Но как можеше да е засрамена от това, което бе видяла? Или си мислеше, че той е някой груб простак? Не беше ли го нарекла веднъж нецивилизован варварин? Боеше ли се от него? Понякога го гледаше така, сякаш се боеше, с някакъв хипнотичен страх. Как, по дяволите, можеше да се отърве от тази леля?

Проблемът сам се реши. Бяха спрели рано за нощувка, понеже бяха на по-малко от седем часа от Накогдочес. Миранда и леля й се бяха оттеглили в палатката си. Браг вече бе осигурил дивеча, който се печеше на шиш. Уелш пушеше, излегнат на земята. Миранда се появи на входа на палатката и го погледна.

Браг се изправи от мястото, където се бе подпрял на един объл камък. Миранда излезе и той забеляза, че е понесла кърпа, сапун и дрехи. Усмихна й се, когато тя се приближи. Очите й бяха разширени, а гласът й трепереше.

— Капитан Браг?

Погледът му я обходи. Отново бе поразен от красотата й. Миранда сякаш се разхубавяваше с всеки изминал ден.

— Да?

— Бих искала да се измия — рече тя с напрегнат глас.

Къде е леля ти? — попита Браг нехайно, застанал близо до нея. По някаква неизвестна причина сърцето му биеше толкова бързо, като че бе пробягал дълго разстояние.

— Спи. — Виолетовият й поглед се кръстоса с неговия. — Това пътуване й се отразява зле. Безпокоя се за нея.

Браг кимна трезво и с разбиране.

— За съжаление ще става само още по-тежко. Следвай ме — рече той.

Той я чу да се спъва зад него, докато вървяха по брега и автоматично се обърна и я хвана под ръка. Тя затаи дъх и се дръпна, сякаш бе прокажен. Браг я пусна, а лицето му притъмня. Миранда преглътна, като спусна уплашен поглед и каза:

— Още колко остава до ранчото, капитан Браг?

Той продължи по пътеката покрай памуковите храсти. Малката госпожичка се плашеше от него! Това ужасно го натъжи. Да не си мислеше, че ще я изнасили?

— Почти триста мили — рече той, като се спря.

— А! Езеро! — Миранда бе възхитена.

Браг се усмихна въпреки волята си.

— Миранда? Бих искал да поговоря с теб.

Тя бавно го изгледа.

— За какво? — думите й бяха толкова тихи, че едва се чуваха.

— За това, което си видяла в Начиточес. — Той гледаше лицето й. Издайническият розов прилив заля чертите й и тя извърна поглед.

— Не — рече той меко, — не поглеждай встрани. — Пръстите му бяха нежни и той повдигна брадичката й, за да срещне очите й. Тя сякаш бе затаила дъх. Той изпита почти неконтролируем подтик да я целуне.

— Съжалявам — прошепна тя. — Не те следях. Търсех те.

— Ти ме избягваш. Защо?

Миранда се опита да извърне поглед, но той не пускаше брадичката й.

— Какво правеше с оная жена? — попита тя с потрепващ глас.

Браг я погледна крайно изненадано, после се засмя, а пръстите му се отделиха копринената й кожа.

Тя се изненада от смеха му, а очите й се разшириха.

— На нея й харесваше — рече той засмян — страшно много.

— Значи тя е… лоша жена — рече Миранда със сериозен тон. — Уличница.

Браг се втренчи в нея.

— Мисля, че трябва да поговорим, наистина да си поговорим — рече той ужасно разгневен. — Луис не е курва.

Тя възкликна от грубия език.

— Тя е жена с нормални апетити, това е всичко.

Миранда зяпна невярващо.

— Миранда, това, което става между един мъж и една жена е хубаво и естествено. И безкрайно приятно.

Тя бе шокирана.

— На нито една добре възпитана жена не й харесва… вниманието на мъжа по този начин!

— Горкият Джон — рече той, преди да може да се спре. — Що за глупости са ти натъпкали в главата? Ако любенето беше толкова греховно, тогава защо господ е пожелал така да се зачеват деца?

Тя го изгледа с пълно неразбиране.

Браг я изгледа на свой ред. Той не можеше да повярва, че тя не знае за какво й говори.

— Ти не знаеш, нали? Не знаеш как забременява жената?

— Не — прошепна тя, преглъщайки тежко. Навлажни долната си устна. — Как?

Ако направи това още веднъж, ще я целуна, помисли си Браг, когато тръпка на желание премина през него. Веднага след това я последва гневна вълна.

— Попитай мъжа си — рече той твърде рязко. — Повярвай ми, той ще ти каже… Не, ще ти покаже. — Очите им се срещнаха.

Миранда бе тази, която отмести поглед, разтреперана.

— Ще се изкъпя. Ще бъдеш ли така добър да се обърнеш?

Браг вече знаеше, че наоколо не се мотаят индианци, така че кимна. Мислеше си, че вероятно никога не се е целувала. Е, естествено той не можеше да я научи. Това си беше право на Джон. Но тя се нуждаеше от целувка, от хубава целувка. По дяволите, та тя я искаше, той бе уверен в това. Зарея поглед в небето, обърнат с гръб към нея и чу дрехите й да прошумоляват. Замръзна. Тя се събличаше.

Слухът му беше по-добър от този на всеки бял. Той усещаше всяка дреха, която тя захвърляше. Разбра, че носи три ката фусти. После я чу да нагазва в езерото. По какво ли бе останала? Риза и фуста, предположи той, като се бореше с подтика да погледне.

— Изненадан съм, че ми вярваш — засмя се той рязко. Плискащите звуци от къпането й замряха. Той наостри уши и я чу как диша.

— Годеникът ми ти вярва — рече накрая тя.

Толкова е невинна, помисли си той. Толкова дяволски невинна! А Джон щеше да й отнеме невинността. Вместо това искаше той да е човекът, който да я научи на страст.

Езерото не беше дълбоко и той знаеше, че тя е клекнала, докато се къпе. Чу я да се изправя и да казва:

— Не се обръщай.

Той не си направи труда да отвърне.

Внезапно тя извика и се чу силен плясък. Браг на мига се озова на края на езерото. Тя се бе подхлъзнала и главата й се показа на повърхността, докато плюеше вода и се опитваше да си поеме въздух. Браг не се усмихна. Той се напрягаше да види дали е добре.

Миранда извика отново.

— О, тук… тук има нещо! — Тя стана и той зърна твърдите й зърна през мократа риза, преди тя да падне отново, като изчезна под водата.

Браг я хвана в обятията си, докато тя се давеше с вода, извади я от езерото и падна на колене в тревата.

— Добре ли си? В езерото няма нищо.

Миранда трепереше в ръцете му.

Внезапно той осъзна какво точно се бе случило. Миранда бе в обятията му. Беше само по риза и фуста. Гърдите й бяха малки, меко закръглени и красиви, а розовите им връхчета умоляваха устата му да ги докосне. Косата й се бе разпиляла и падаше на блестящи черни вълни върху малкия и, заоблен ханш. Устните й бяха разтворени и тя го гледаше със същото шокирано осъзнаване на компрометиращата им поза.

Той не можеше да мисли повече. Ръката, която бе на рамото й се спусна по врата й, уви се в един дебел кичур коса и задържа главата й неподвижна. Той наведе лице. Тялото й се скова. Устните му докоснаха нейните, а после още веднъж, и още веднъж, нежно и деликатно. Тя стисна здраво устни и не искаше да ги отвори, дори когато езикът му започна да дразни мястото, където се събираха. Държеше я притисната към себе си по такъв начин, че тя не можеше да вдигне ръце, за да го отблъсне. Той залепи уста за нейната. Езикът му премина по очертанията й. Дишането му стана рязко и учестено. Искаше я повече, отколкото някога бе пожелавал някоя жена.

Внезапно тя започна да се бори яростно.

Той я пусна рязко, толкова рязко, че тя падна на влажната трева. Той клекна, а кръвта му яростно пулсираше. Миранда се отдръпна така, че да не може да я достигне, като му предостави изкусителната гледка на мократа й фуста, прилепнала по закръгленото, апетитно дупе. Той бавно се изправи и въздъхна. Тя се опитваше да се намъкне в роклята си и той чу как платът се скъса.

Протегна ръка и я хвана за китката, като спря нервните й движения. Всъщност тя замръзна при докосването му.

— Спокойно — рече той на пресекулки. — Няма да те нараня. — Той отпусна ръка и погледна към тялото й за последен път.

Канеше се да отмести поглед, когато видя ръката й да полита във въздуха и я хвана, преди да го е зашлевила през лицето. Тя се задъха. Очите й бяха потъмнели от гняв. По бузите й бе избила руменина, а гърдите й се надигаха. Той я хвана по-здраво и започна да я притегля към себе си по стар навик и рефлекс. Но бързо се окопити и си напомни коя и каква е тя. Отблъсна я от себе си. Миранда се спъна и падна на четири крака.

— Съжалявам — каза той, без да осъзнава, че изглежда всичко друго, но не и покайващ се. Всъщност изглеждаше невероятно вбесен.

Миранда събра роклята си, разтреперана.

— Животно такова! Cochon6! Как смееш! Аз няма… няма да пътувам с теб нито ден повече! Mon Dieu! — Гласът й секна и очите й се насълзиха.

— За бога! — Браг бе вбесен, задето не може да се овладее. Как бе станало това? — Не бъди такава глупачка! — Той крещеше и сега сниши гласа си. Сега му липсваше само лелята на Миранда да довтаса тук да му изнася лекции.

— Как е могъл Джон да изпрати теб? — рече тя, като изхлипа. — Как е могъл да ме остави в компанията на дивак като теб? Как?

— Време е да пораснеш, Миранда! Не ми казвай, че никога преди не са те целували. — Той я гледаше как закопчава блузата си. Тя спря и го изгледа невярващо. Трябваше да се сети, че никога не се е целувала — тя бе скована и вдървена като дъска, а устата й бе като залепена.

— Никога! — Тя се ужаси, че може да е помислил нещо друго.

Браг отвори уста да се извини, но оттам се изтръгна само звук на отвращение.

— Ще намерим нов водач в Начиточес — заяви Миранда.

— О, не, няма — предупреди Браг, а лицето му доби опасен израз.

Миранда отстъпи.

— О, да! След като кажа на леля какво…

Той я сграбчи и я разтърси, без да иска да я нарани и когато тя приплака, на него му се искаше да се ритне. Толкова бе крехка!

— Чуй ме — рече той с тих глас и очи, от които хвърчаха искри, като я пусна. — Дадох думата си на Джон, че ще те заведа здрава и читава в ранчото и ще го сторя, мътните го взели.

— Читава? — очите й бяха невярващи. — Читава? Според теб да ме целунеш означава да ме върнеш здрава и читава?

Браг стисна зъби.

— Ще те заведа чак до Сан Антонио, Миранда, и точка. — Погледите им се срещнаха. — Независимо какво искате ти и леля ти. Ако трябва, ще ви завържа и двете за ръцете и краката за останалата част от пътуването.

Миранда пребледня.

— Звяр такъв!

Браг изкриви уста в усмивка, която приличаше на присмех. Тя се обърна и се втурна обратно към лагера. Браг взе нещата, които тя остави след себе си, сипейки ругатни. Ритна едно дърво. Ето що за разговор излезе. Сега тя бе уплашена и отвратена от него повече от когато и да било.