— Трябва да поговорим, Грейси.

От резкия й тон Грейси мигом се почувства притеснено.

— Добре. С нетърпение очаквам да науча какви са новите ми задължения.

— Това е едно от нещата, които искам да обсъдим. — Уилоу измъкна пакет „Марлборо“ от джоба на светлокафявия си работен комбинезон. — Знаеш, че не съм доволна от начина, по който се справи с тази задача.

— Съжалявам. Постарах се с всички сили, но…

— Резултатите, а не извиненията са важни в този бизнес. Неспособността ти да доведеш навреме нашата звезда ни струва извънредно скъпо.

Грейси преглътна всичките обяснения, които бяха на върха на езика й и само каза:

— Осъзнавам го.

— Зная, че той е труден, но те наех именно защото смятах, че умееш да се справяш с трудни личности. — За пръв път сприхавата нотка изчезна от гласа й и тя изгледа Грейси с лек проблясък на симпатия. — Отчасти и аз съм виновна. Знаех, че ти липсва опит в бизнеса, но все пак те наех. Съжалявам, Грейси, но ще трябва да те освободя.

Грейси усети как кръвта се изцежда от главата й.

— Да ме освободиш? — прошепна. — Не.

— Харесвам те, Грейси. Бог ми е свидетел, че ти ми спаси живота, когато баща ми умираше в „Сенчести поляни“ и бях толкова разстроена. Но ако бях сантиментална, никога нямаше да стигна дотук. Бюджетът ни е много ограничен и не можем да си позволим мъртви души. Факт е, че ти бе възложена задача, а ти не успя да се справиш. — Гласът й леко се смекчи, като се изправи. — Съжалявам, че не се получи за теб. Ако се отбиеш в офиса ни в хотела, ще си получиш чека.

С тези думи Уилоу си тръгна.

Горещите слънчеви лъчи прежуряха главата на Грейси. Искаше й се да извърне лице към огненото кълбо и да го остави да я изгори, за да не бъде изправена срещу това, от което се страхуваше най-много. Бяха я уволнили.

В далечината Боби Том се показа от една от караваните, следван от млада жена с шивашки метър, преметнат през врата. Тя се засмя на нещо, което той й каза, а той я дари с усмивка, толкова заредена с интимност, че Грейси беше повече от сигурна, че младата жена вече е влюбена до уши в него. Искаше да й изкрещи, да я предупреди, че той раздава същите усмивки и на служителките, които събират таксите по платените магистрали.

Изсвириха автомобилни гуми и един сребрист лексус навлезе в ранчото. Шофьорът едва бе спрял колата, когато вратата се отвори и отвътре изскочи елегантно облечена блондинка. Лицето на Боби Том отново грейна в убийствено съблазнителна усмивка. Затича се към жената и я грабна в прегръдките си.

С болка в сърцето Грейси извърна лице. Запрепъва се през плетеницата от кабели, без да обръща внимание накъде отива, знаейки единствено, че трябва да остане сама. От другата страна на камионите с оборудването видя барака, наклонена под странен ъгъл към купето на ръждясала кола. Промъкна се зад порутената постройка, свлече се на земята под сянката и се облегна на грубото дърво.

Зарови лице в шепи. Всичките й мечти отлитаха, отчаянието я сковаваше. Защо се опитваше да надскочи себе си? Кога ще се научи да се примирява с ограничените си способности? Тя беше една обикновена, грозновата жена от малък град, а не някоя неустоима авантюристка, която ще завладее света. Задушаваше се, все едно гърдите й бяха притиснати от огромен юмрук, но нямаше да се разплаче. Ако го стори, никога нямаше да може да спре. Дните от живота й се простираха пред нея като една от онези безкрайни магистрали, по които бяха пътували дотук. Беше очаквала толкова много, а бе получила толкова малко.

Нямаше представа колко дълго бе стояла там, преди грачещият звук от високоговорителя да пробие мъглата на отчаянието й. Тъмносиният й костюм бе прекалено плътен за горещия юлски следобед и блузата полепваше по кожата й. Нещастната Грейси се изправи, погледна незаинтересовано часовника си и установи, че е минал по-малко от час. Трябваше да стигне до Телароса и да си вземе чека със заплатата. За нищо на света нямаше да остане тук по-дълго, дори не й пукаше, че куфарът й е заключен в багажника на Боби Том. Щеше да се уговори с някой от офиса да го прибере.

Спомни си, че видя табела на пътя, указваща, че Телароса се намира на по-малко от пет километра в западна посока. Със сигурност щеше да стигне дотам пеша и да си спести унижението да моли някой от хората от студиото „Уиндмил“ да я откара. Можеха да я уволнят, каза си тя, ала нямаше да й отнемат малкото гордост, която й бе останала. Младата жена изпъна рамене и закрачи покрай прашния банкет.

Бяха изминали едва петнайсет минути, когато осъзна, че доста е надценила издръжливостта си. Напрежението от последните дни, безсънните нощи, прекарани в тревоги, храната, която само бе човъркала, я бяха изтощили, а черните й обувки с висок ток не бяха предназначени за ходене пеша на дълги разстояния. Един пикап профуча покрай нея и тя вдигна ръка, за да се предпази от облака прах. По-малко от пет километра, напомни си Грейси. Не беше чак толкова далече.

Слънцето прежуряше над главата й, а небето бе избеляло до цвета на човешка кост. Дори плевелите край шосето изглеждаха изсъхнали и спаружени. Тя свали влажното си сако и го пъхна под мишница. Отдясно видя проблясъците на реката, но беше твърде далече, за да й донесе прохлада. Препъна се, но бързо възвърна равновесието си. Погледна нагоре, надявайки се кръжащите над главата й черни птици да не са лешояди.

Насили се да пренебрегне нарастващата си жажда и мазолите по краката от неудобните обувки. Опита се да реши какво да прави. Спестяванията й бяха оскъдни. Въпреки че майка й бе настоявала да вземе по-голямата част от печалбата след продажбата на старческия дом, Грейси бе отказала, тъй като искаше да е сигурна, че майка й ще разполага с достатъчно средства, за да живее. Сега съжаляваше, че не бе заделила повече пари. Трябваше незабавно да се върне в Ню Грънди.

Потръпна, когато глезенът й се изкълчи върху неравния път, но продължи да върви. Усещаше гърлото си като тръба, натъпкана с вата, а цялото й тяло бе плувнало в пот. Чу зад себе си шума от двигателя на кола и вдигна машинално ръка, за да предпази очите си от прахта.

Колата, сребрист лексус, спря до нея и десният прозорец се плъзна надолу.

— Искате ли да ви откарам до някъде?

Грейси позна в шофьора блондинката, която преди повече от час толкова възторжено се бе хвърлила на врата на Боби Том. Сега осъзна, че непознатата е по-възрастна, може би в началото на четирийсетте. Изглеждаше богата и изискана, сякаш бе от онези, които пиеха само бутилирана вода между сетовете на тенискорта в кънтри клуба и спяха с красив бивш уайд рисийвър, когато съпругът им отсъства от града. Грейси нямаше желание да се сближава с една от жените на Боби Том, но беше твърде горещо, а тя бе много уморена, за да откаже.

— Благодаря ви. — Когато отвори вратата и се плъзна в хладното сиво купе, я обгърна уханието на скъп парфюм и успокояващата музика на Вивалди.

С изключение на широката венчална халка, по пръстите на жената нямаше други бижута, но върху ушите й блестяха диамантени обици с големината на грахови зърна. Късо подстриганата й руса коса бе разделена на път, с подвити краища — прическа, предпочитана от богатите жени. Елегантната й млечнобяла блуза бе пристегната хлабаво в талията с колан от златни халки. Жената беше слаба и красива, а фината мрежа от бръчици около ъгълчетата на очите й придаваше още по-изтънчен вид. Грейси никога не се бе чувствала по-неугледна.

Жената зад волана докосна с пръст бутона за вдигането на прозореца.

— В Телароса ли отивате, госпожице…?

— Сноу. Да. Но, моля, наричайте ме Грейси.

— Добре. — Усмивката на непознатата бе приятелска, но Грейси усети подчертана резервираност. Широката златна гривна върху дясната й китка проблесна на слънчевата светлина, когато тя се пресегна, за да намали звука на радиото.

Грейси знаеше, че жената сигурно е любопитна защо тя върви пеша по шосето, но оцени факта, че не настоя за обяснения. От друга страна личното й нещастие не бе извинение да се държи грубо.

— Благодаря, че ме взехте. Пътят се оказа малко по-дълъг, отколкото си мислех.

— Къде би искала да те оставя? — Акцентът й бе определено южняшки, но изговорът й бе по-скоро напевен, отколкото носов. Ако с очите си не бе видяла как спасителката й се бе хвърлила на врата на Боби Том, Грейси щеше да реши, че тази жена е образец на самата грациозност и цивилизованост.

— В хотел „Катълмен“, ако това няма много да ви затрудни.

— Ни най-малко. Предполагам, че си от филмовата компания.

— Бях. — Грейси преглътна с усилие, но не успя да сдържи горчивите думи. — Уволниха ме.

Настана продължително мълчание.

— Съжалявам.

Грейси не искаше да я съжаляват, затова додаде припряно:

— Аз също. Надявах се, че ще се получи.

— Искаш ли да ми разкажеш?

Спасителката й звучеше едновременно съчувствено и уважително, затова Грейси усета как неволно откликва. Изпитваше силна нужда да сподели нещастието си с някого и реши, че ако не разкрива твърде много, няма нищо лошо да поговори за случилото се.

— Бях асистент на продукция в студиото „Уиндмил“ — поде предпазливо.

— Това звучи интересно.

— Работата не е много престижна, но исках промяна в живота си и се почувствах истинска късметлийка, когато ме назначиха. Надявах се да изуча бизнеса и постепенно да се издигна. — Стисна устни. — За нещастие се забърках с един самовлюбен, безотговорен, егоистичен, невъзпитан сваляч и загубих всичко.

Жената се извърна рязко и изгледа разтревожено Грейси.

— О, боже! Какво е направил този път Боби Том?

Грейси я зяпна слисано. Беше толкова изумена, че изминаха няколко секунди, преди да възвърне способността си да говори.

— Откъде знаете за кого говоря?

Жената повдигна едната от елегантно очертаните си вежди.

— Имам достатъчно опит. Повярвай ми, не ми бе трудно да се досетя.

Грейси я изгледа любопитно.

— Извини ме. Май не се представих, нали? Аз съм Сузи Дентън.

Грейси се опита да отгатне. Би ли могла тази жена да е негова сестра? Но още докато мисълта изникваше в съзнанието й, си спомни венчалната халка на пръста на жената. Една омъжена сестра не би имала същата фамилия.

Стомахът й се сви на топка. Онази лъжлива змия! И след всичките му футболни тестове!

— Боби Том не ми е казвал, че е женен — успя да промълви, опитвайки се да преодолее смайването си.

Сузи я погледна мило.

— Аз не съм негова съпруга, скъпа. Аз съм майка му.

— Майка му? — Грейси не можеше да повярва. Сузи Дентън изглеждаше твърде млада, за да бъде негова майка. И твърде порядъчна и почтена. — Но вие не сте… — Млъкна на средата на изречението, осъзнавайки какво едва не й се бе изплъзнало от устата.

Венчалната халка на Сузи изтрака, когато тя ядосано удари с ръка волана.

— Ще го убия! Пак е разказвал онази история за проститутката, нали?

— Историята за проститутката?

— Не се притеснявай, че ще нараниш чувствата ми. И преди съм я чувала. Коя ти разказа? Че съм се появила пияна на един от футболните мачове в гимназията? Или онази, в която съм се предложила на треньора му пред всичките му съотборници насред футболното игрище?

— Той… ъъ… не спомена за треньора.

Сузи поклати глава раздразнено, после, за изумление на Грейси, ъгълчетата на устните й започнаха да се извиват в усмивка.

— Вината е моя. Зная, че ако настоявам, той ще престане, но… — Нотка на тъга се прокрадна в гласа й. — Просто винаги съм била толкова порядъчна.

Стигнаха до едно кръстовище и Сузи наби спирачките пред „Стоп“ знака, пробит от куршум. Отдясно в подножието на хълма Грейси видя няколко ниски промишлени сгради, върху които се виждаше надпис в черно и бронзово: „Росатех Електроникс“.

— Само за сведение, трийсет години бях щастливо омъжена за бащата на Боби Том, докато той не загина при автомобилна катастрофа преди четири години. Докато синът ми растеше, го подкрепях в скаутските му програми, грижех се за него у дома, ходех заедно с него по мачовете и тренировките. Противно на историите, които разказва, Боби Том имаше съвсем нормално детство.